Определение № 2845 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 915/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Спорт Сити Студентски град” ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 7 от 09.01.2026 г. по в. т. д. № 691/2025 г. на Апелативен съд - София, в частта му, с която е потвърдено Решение № 260070 от 09.07.2025 г. по т. д. № 1725/2019 г. на Софийски градски съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на „Обединена Българска банка“ АД сумата от 65 405,54 лв., представляваща неустойка, дължима по чл. 6, ал. 3 от договор за наем от 30.07.2015 г. за периода от 10.10.2018 г. до 20.05.2019 г. в размер на трикратния размер на уговорената наемна цена, пропорционално изчислена за периода на ползването на недвижимия имот, представляващ спортен комплекс „Младост“, със застроена площ от 791,53 кв. м., разположен в жилищен блок № 1Д, находящ се в [населено място],[жк], след прекратяване на договора за наем, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на 28.08.2019 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените искове. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е основано на сочената от касатора предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1.„Какви са обективните критерии, които съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД следва да бъдат приложени от съда при тълкуването на действителната воля на страните относно съдържанието на договорна клауза ?“; 2.„Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи ?“; 3.„Може ли наемателят да откаже да изпълни задължението си за освобождаване на наетия имот след прекратяване на договора за наем, в случай че наемодателят не изпълнява задължението си да върне собствени на наемателя движими вещи, находящи се в наетия имот, като възпрепятства тяхното изнасяне от наетия имот ?“. Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с твърдението, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 - решения по: гр. д. № 290/2010 на ІV г.о.; т. д. № 1247/2021г. на I, т.о. и т. д. № 1565/2022г. на I т.о.; по въпрос № 2 - решения по гр. д. № 3902/2014г. на IV г.о.; т.д. № 2040/2014г. на IV г.о.; гр. д. № 3902/2014г. на IV г.о.; гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о.; гр. д. № 1347/2010г. на I г.о.; гр.д. № 980/2011г. на II г.о.; гр.д. № 408/ 2011г. на I г.о. и т.д. № 2040/2014г. на IV г.о.; по въпрос № 3 - решение по гр. д. № 2036/2015 г. на III г. о. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт е обосновано с довода, че в разглеждания случай, при липса на договорна клауза, в която да е уговорена неустойка и при липса на твърдения в исковата молба, че от ищеца се претендира заплащане на неустойка, съдът неправилно е квалифицирал спорното право по чл. 92 ЗЗД и е присъдил заплащане на парична сума като неустойка, като по този начин е допуснал очевидно противоречие между фактите по делото и приложената правна норма. Ответникът „Обединена Българска банка“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, след препращане по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и след собствен анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на възраженията на страните, Апелативен съд - София е установил, че страните не спорят по факта, че между тях е възникнало валидно правоотношение по договор за наем от 30.07.2015 г., по силата на който ищецът - „Обединена Българска банка“ АД, в качеството на наемодател, е предоставил на ответника - „Спорт Сити Студентски град” ЕООД за временно и възмездно ползване следния свой собствен недвижим имот: спортен комплекс „Младост“, целият със застроена площ от 791,53 кв. м., разположен в жилищен блок № 1Д, находящ се в [населено място]. В чл. 1.1 от договора е посочено, че имотът се предоставя за ползване заедно с намиращото се в него обзавеждане и оборудване, подробно описано в Приложение 1 към приемо-предавателен протокол от 31.10.2014 г. Имотът е предоставен от наемодателя на наемателя на 31.10.2014г. с приемо-предавателен протокол, в който подробно е описано неговото състояние, както и намиращото се в него обзавеждане и оборудване. Месечната наемна цена, съгласно чл. 3 от договора, е определена в размер на 3 000 лв. с ДДС. С чл. 6.3 от договора за наем, страните са договорили, че при неизпълнение на задължението за връщане на имота заедно с предоставеното обзавеждане и оборудване, наемателят дължи на наемодателя обезщетение за ползване без правно основание, равно на трикратния размер на уговорената наемна цена, пропорционално изчислена за периода на ползването. Съдът е приел за безспорен факта, че договорът за наем е прекратен на 06.10.2018 г., когато е изтекъл срокът на едномесечното предизвестие по чл. 238 ЗЗД, връчено на ответника на 06.09.2018г. Констатирано е също така, че с влязло в сила Решение № 70 от 27.03.2019 г. по т. д. № 2344/2018 г. по описа на Софийски градски съд ответното дружество е осъдено на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да предаде на ищеца процесния имот, като с протокол за извършване на въвод последният е бил въведен във владение на имота на 20.05.2019г. За безспорен е намерен и фактът, че за периода от 10.10.2018 г. до 20.05.2019г. ответникът се е намирал в имота. От правна страна въззивният съд не е споделил довода на „Спорт Сити Студентски град” ЕООД, че първата инстанция неправилно се е произнесла по възражението за нищожност на претендираната неустойка поради противоречие с добрите нрави, тъй като заявеното възражение било за това, че претендираното обезщетение в трикратен размер на наемната цена е неморално високо. В тази връзка въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал възражението на ответника като такова за нищожност на уговорената неустойка в чл.6.3 от договора поради накърняване на добрите нрави, а именно на основание чл.26, ал.1,предл.трето ЗЗД. Изложено е, че съгласно чл. 309 ТЗ дължимата по търговска сделка неустойка не може да бъде намалявана поради прекомерност. Уговорената между страните наемна цена е част от фактическия състав за определяне размера на процесната неустойка, поради което следва да послужи като материален критерий за преценка на нейната действителност. Според съда, договорената между страните неустойка е компенсаторна и обезпечава вредите от неизпълнението на непаричното задължение за връщане на имота, съобразно изтеклия период от време, през което същият е бил държан от наемателя без основание. Изхождайки от задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС досежно това, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора, съставът на Апелативен съд-София първо е посочил, че в процесия случай вредите, които се обезпечават, са вследствие на виновно неизпълнение на задължението на наемателя да върне имота на наемодателя след прекратяване на договора за наем. Към момента на сключване на договора е било възможно извършване на преценка на съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди – неполучен наем в размер на 3000лв., невъзможност за преотдаване на имота на трети лица при явна тенденция за увеличаване на наемната цена, както и за неговата продажба при наличието на спор и държането на имота от предишния наемател. За установен в случая е приет фактическият състав на чл.92, ал.1 ЗЗД - ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване неизпълнението на задължението на ответника за процесния период, без да дължи доказване на действителния размер на претендираните вреди. Споделяйки възприетото както от правната доктрина, така и от трайно установената съдебна практика, включително и от задължителната такава – т.3 от цитираното тълкувателно решение, решаващият съд е изложил, че не съществува материална презумпция за санкционния характер на неустойката, като същият произтича от автономията на договарянето. Като неоснователно е преценено възражението на въззивника и настоящ касатор, че имал право да откаже да изпълни задължението си за освобождаване на наетия имот, докато ищецът не изпълни насрещното си задължение за връщане на неговите движими вещи, находящи се в имота, на основание чл.90 ЗЗД. В тази връзка е прието, че ищецът не е имал такова в случая насрещно задължение, а ответникът е имал само две движими вещи - сауна и печка за сауна (от претендирани 20 такива), които са се намирали в имота, държан от него без основание, и са били в негово владение, поради което е невъзможно и няма как ищецът да възпрепятства по никакъв начин упражняването в пълен обем на правото на собственост от ответника върху тези две движими вещи. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на касатора, че в процесния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 3.2. от сключения между страните договор, съгласно която уговореното обезщетение за ползване на имота без сключен договор за наем е в размер на 1 200 лв., съответстващо на 40 лв. на ден. В подкрепа на този си извод съдът е посочил, че по своята същност това са две самостоятелни уговорки, които уреждат две отделни хипотези на дължимо обезщетение за ползване на имота - в чл. 3.2 страните са констатирали изминал период от време, в който ответникът е ползвал имота на ищеца преди сключване на договора за наем и са уговорили размера на дължимото обезщетение за това, имащо характер на извънсъдебно споразумение, а в чл. 6.3. е уговорена компенсаторна неустойка при виновно неизпълнение от ответника на задължението за връщане на имота след прекратяване на договора за наем, поради което не може да се прави аналогия между тези две различни по своето основание и съдържание уговорки между страните. С оглед формираните правни изводи, Апелативен съд – София е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно дадените с т.1 на ТР №1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. Изведените от касатора въпроси не отговарят на горепосочените изисквания. Относим към критериите, които съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД следва да бъдат приложени от съда при тълкуването на действителната воля на страните относно съдържанието на договорна клауза, първият поставен въпрос изхожда от несъгласието на касатора с направеното от съда квалифициране с оглед на правното й естество на клаузата на чл.6.3 от сключения между страните договор като такава за неустойка за неизпълнение на задължението на наемателя да върне наетия имот. В очертания предмет на спора във въззивното производство с оглед оплакванията в жалбата на ответника въззивният съд не е определил като спорен въпросът дали клаузата на чл.6.3 от договора, на която се основава ищцовата претенция, има характер на неустойка, съответно не е поставил същата на тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД. С оглед на това, въпросът за приложимите от съда критерии при тълкуването на действителната воля на страните относно съдържанието на договорна клауза, освен че е общ и принципен, няма нужното за изхода на спора значение. Вторият въпрос също не притежава нужното значение за постановения краен резултат по делото. Произтичащ от аналогичното при обосноваване на първия въпрос разбиране на касатора, че с клаузата на чл.6.3 е договорено обезщетение за ползване на имота без основание, а не неустойка, въпросът обективира несъгласието с възприетата от съдилищата по същество правна същност на процесната клауза. В тази връзка следва да се отбележи, че с доклада по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.92 ЗЗД, т.е. като вземане за неустойка, срещу което не е имало възражения от ответника. Освен това, както се установи по-горе, съставът на Апелативен съд – София изрично е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в което подробно е обсъдено естеството на процесната клауза. Следователно, не се касае за пропуск на съда да обсъди съответните възражения и доводи, а до несъгласие на страната с правните мотиви, което се преценява при допусното касационно обжалване с решението по чл.290 ГПК. Последният трети въпрос няма характеристиката на правен съгласно изискванията на ТР №1/09 на ОСГТК на ВКС. Същият е насочен към обосноваността на изводите на въззивния съд във връзка с приетото, че наемодателят не е имал насрещно задължение за връщане на собствени на наемателя движими вещи и че не е възпрепятствал изнасянето им от процесния имот, т.е. предполага проверка на правилността на решението, която е извън предмета на преценка в селективната фаза на касационното обжалване. Поради неудовлетворяване на общия селективен критерий за достъп до касация съдът не дължи произнасяне по допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая изложените от касатора доводи съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка. При този изход от спора касаторът следва да бъде осъден за заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК