Определение № 1036 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 296/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу определение № 2870 от 11.11.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 8/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено определение № 1363/ 22.11.2023 г., постановено по гр.д. № 27/2023 г. по описа на Районен съд - Несебър, в частта, с която по направено от ответника Р. Д. Д. искане по чл. 248 ГПК е изменено решението по делото в частта му за разноските, като са увеличени присъдените в полза на тази страна разноски за платено адвокатско възнаграждение в исковото производство над сумата от 1 344, 87 лв. до сумата от 1 558, 43 лв. и за платено адвокатско възнаграждение в заповедното производство над сумата от 316, 44 лв. до сумата от 1 186, 65 лв. В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно, тъй като при произнасяне по заявеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на размера на разноските, направени от ответника за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в заповедното и в исковото производство, съдът е приложил нормите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /Наредба № 1/09.01.2004 г./, и е отказал да ги намали, защото те не надвишават предвидените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения за защита по процесното дело. Счита, че съгласно тълкуването на правото на ЕС, дадено в решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, установените в тази наредба минимални размери не обвързват съда, който при преценката дали разноските за адвокатско възнаграждение трябва да бъдат намалени следва да се ръководи единствено от правната и фактическа сложност на делото. Намира, че размерът на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, направени от ответника, не трябва да надвишава значително размера на възнаграждението, който се присъжда от съда при защита от юрисконсулт съгласно Наредба за заплащането на правната помощ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя един въпрос, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на СЕС и с практиката на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба Р. Д. Д. я оспорва. Заявява, че не са налице основания за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване, тъй като дадените с него разрешения за приложимост на Наредба № 1/09.01.2004 г. не противоречат на тълкуването, направено в практиката на СЕС и постановеното в практиката на ВКС. Посочва, че съдът e определил такъв размер на разноските за адвокатско възнаграждение, които ищецът трябва да бъде осъден да му заплати, който е справедлив и отговарящ на действителната правна и фактическа сложност на делото. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи и данни по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Окръжен съд - Бургас е приел, че ищецът е направил общо и немотивирано възражение за прекомерност на разноските на ответника още в исковата молба, като доколкото с него е поискал те да бъдат намалени до законоустановения минимален размер, то първоинстанционният съд като се е съобразил с минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., всъщност се е произнесъл в съответствие с направеното от възразилата страна искане. Изложил е съображения, че няма пречка правилата на цитираната наредба да се прилагат от съда, като ориентир за справедливото определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, защото чл. 78, ал. 5 ГПК изрично препраща към нея. Счел е, че при произнасяне по възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение не могат да бъдат съобразявани размерите на възнагражденията, посочени в Наредбата за правната помощ, по която се определя възнаграждението за юрисконсулт, защото той се различава от адвоката по това, че е служител на трудов договор и получава трудово възнаграждение. Посочил е, че размерът на разноските, които следва да се възложат в тежест на ищеца за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство, трябва да се определи по правилото на чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.01.2004 г., което намира приложение както при осъществена от адвокат защита на заявителя в заповедното производство, така и при осъществена защита на длъжника в това производство, която също предполага извършване на определени правни действия, за да се прецени дали са налице основания да се оспори съществуването на задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, чрез подаване на възражение. С оглед на това въззивният съд е направил извод, че минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита в заповедното производството, изчислен съгласно правилата в Наредбата, възлиза на 1 895, 26 лв., а този за защита в исковото производство възлиза на 2 397, 06 лв. Възнагражденията, заплатени от ответника на упълномощения да го представлява адвокат, са в по-ниски размери – от 1 500 лв. за защита в заповедното производство и от 2 000 лв. за защита в исковото производство, поради което няма основание да бъде намален размерът на разноските, които се следват на тази страна. Въззивният съд е констатирал, че при определяне на разноските на ответника за заплатено адвокатско възнаграждение в заповедното производство, които се възлагат за заплащане на ищеца, трябва да се съобрази чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което те са в размер от 1 186, 65 лв., а не 1 500 лв., който е изчислен съразмерно на отхвърлената част от разгледаните искове, което не е отчетено от първоинстанционния съд. По допускане на касационно обжалване: В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя един въпрос, по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение, който конкретизиран от съда съгласно посоченото в обстоятелствената част на това изложение, е следният: Обвързан ли е съдът при произнасяне по направено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/09.01.2004 г., като минимален праг, под който не може да намали тези разноски? Този въпрос е свързан с прилагане на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което има характера на правен. Той е включен в предмета на делото, по което е постановено обжалваното определение, защото в процеса от ищеца е заявено възражение за прекомерност на разноските на ответника за заплатено адвокатско възнаграждение, които му се възлагат за заплащане. По него има произнасяне от въззивния съд, в обжалваното определение, което е обусловило решаващите му изводи, тъй като при извършване на преценка за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК той се е позовал на нормите от Наредба № 1/09.01.2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/ 18 февруари 2025 г., която е действала към датата на сключване на договорите за поръчка между ответника и упълномощения адвокат за защита по делото и на изплащане на адвокатското възнаграждение, уговорено в тях. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, в която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/ 18 февруари 2025 г., има постановена практика на ВКС, която е посочена от частния касатор и такава, служебно известна на настоящия съдебен състав - Определение № 350 от 15.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 4888 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 3551/ 2024 г. по описа на ВКС, I гр.о., Определение № 1059 от 07.03.2024 г., постановено по гр.д. № 982/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч.т.д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. В тези актове е направено позоваване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, и предвид задължителния характер на направеното с него тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, е прието, че е налице несъответствие на Наредба № 1/2004 г., установяваща минимални размери на адвокатските възнаграждения, както и на въведения в чл. 78, ал. 5 ГПК праг, до който съдът може да намали разноските за адвокатско възнаграждение, препращащ към нормите на тази наредба, с правото на ЕС, тъй като нарушава конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание те да не се прилагат от съда. С оглед на това е счетено, че при извършване на преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от установените с тази наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения, като те могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи в тежест на страната, загубила спора, като това трябва да се направи не само с оглед цената на иска, но и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и вида и обема на извършената от адвоката дейност. От мотивите на обжалваното определение е видно, че въпреки че е посочил, че Наредба № 1/2004 г. трябва да се възприема като ориентир за справедливо определяне на адвокатските възнаграждения във връзка с фактическата и правна сложност на делото и не създава ограничение за съда при произнасяне по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд при разглеждане на направено от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за защита в производството, е обсъждал единствено какви са правилата за изчисляване на адвокатско възнаграждение по дело като процесното по правилата на тази наредба и е приел, че доколкото заплатеното от ответника на упълномощения адвокат възнаграждение е по-ниско по размер от минималния такъв, предвиден в нея, то направеното възражение е неоснователно. В определението не са изложени никакви съображения за това каква е фактическата и правна сложност на конкретното дело, както и какви конкретни действия в защита на страната е извършил упълномощеният адвокат, което означава, че такива обстоятелства не са съобразявани от съда. Ето защо трябва да се приеме, че при произнасянето си по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд е приложил изцяло и единствено Наредба № 1/2004 г., като е преценявал прекомерността на уговорения и платен размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника единствено с оглед минималните размери, установени в този акт според вида на делото и цената на предявения иск. Това противоречи на разрешението, дадено в цитираната практика на ВКС, поради което обжалваното определение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Настоящият съдебен състав споделя напълно приетото в цитираната практика на ВКС. При прилагане на задължителното за всички съдилища тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, направено в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът е длъжен да откаже да приложи националната уредба, установена в Наредба № 1/09.01.2004 г., която е издадена от съсловна организация на адвокатите, а именно Висшия адвокатски съвет, и с която се установяват минимални размери на адвокатските възнаграждения, като противоречаща на правото на ЕС. Съдът е длъжен да откаже да приложи и всяка една норма от действащото право на Република България в частта, с която в нея се препраща към установените с тази наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения, защото тази правна норма също противоречи в тази си част на правото на ЕС. Точно такава е и нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, която в частта, в която е предвидено, че при направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение те не могат да бъдат намалени под минималните размери на възнагражденията, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага от съда при произнасяне по направено възражение за прекомерност. Посочените в тази наредба размери на адвокатските възнаграждения могат да служат на съда единствено като ориентир при произнасянето по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, но не са обвързващи за него, като при извършване на преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от страната, в полза на която е решено делото, съдът следва да съобрази правната и фактическа сложност на делото, с оглед и на вида на спора, на интереса на делото, на вида и количеството на извършената от адвоката работа. По основателността на частната касационна жалба: С оглед на отговора на поставения правен въпрос, трябва да се приеме за неправилен изводът на Окръжен съд – Бургас, че заплатеното от ответника възнаграждение на упълномощения да го представлява в производството адвокат не е прекомерно само защото не надвишава минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/09.01.2004 г. Той е направен при нарушаване на правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК, тълкувано при съобразяване на задължителното за съдилищата решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. За да бъде извършена преценката дали това адвокатско възнаграждение е прекомерно, трябва да бъдат взети предвид всички факти, които са от значение за определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото. В тази връзка първо следва да се съобрази, че производството по гр.д. № 27/2023 г. по описа на Районен съд - Несебър, по което ответникът Р. Д. Д. претендира разноски, е образувано по искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, като то се предхожда от проведено заповедно производство, образувано по подадено заявление по чл. 410 ГПК. По делото се установява, че тази страна е възложила на адвокат да го представлява както в хода на заповедното производство, така и в хода на исковото производство, както и че е заплатила отделно възнаграждение на упълномощения адвокат за защита в двете производства съобразно уговореното в сключените между тях договори за правна защита и съдействие – уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство е 1 500 лв., а уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство е 2 000 лв. На следващо място, трябва да се посочи, че заповедното производство, по което Р. Д. Д. има качеството на длъжник и за защитата в което е заплатил отделно адвокатско възнаграждение, не се отличава само по себе си с особена правна и фактическа сложност. Това е така, тъй като в него единственото процесуално действие, което длъжникът може да извърши в своя защита е да подаде възражение по чл. 414 ГПК, като законът изрично го освобождава от задължението да го мотивира. Възражението е само предпоставка за започване на спорното исково производство по предявен иск по чл. 422 ГПК, неговата основателност не се преценява от съда, като от значение за отхвърляне на предявената претенция срещу длъжника са процесуалните действия, които той извършва в исковото производство, по заявяване, мотивиране и доказване на правоизключващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения. Ето защо и действията за защита на длъжника, които упълномощеният да го представлява адвокат обичайно предприема в хода на самото заповедно производство за разглеждане на заявление по чл. 410 ГПК, са само такива по проучване на делото и по подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, а всички останали процесуални действия за реализиране на защитата срещу претенцията на кредитора се извършват в хода на исковото производство. От материалите по образуваното срещу длъжника Р. Д. Д. заповедно производство се установява, че в хода му упълномощеният да го представлява адвокат е подал единствено възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, което не е мотивирано, като предвид липсата на каквито и да е процесуални усложнения не се е наложило извършването на други процесуални действия по защита. Възраженията на тази страна срещу съществуването на предявеното вземане са направени в исковото производство с писмения отговор на исковата молба. Всички тези факти определят по-ниска правна и фактическа сложност на проведеното в случая заповедно производство. С оглед на това и на действията, извършени от адвоката, упълномощен от ответника, трябва да се заключи, че заплатеното в негова полза адвокатско възнаграждение е прекомерно и разноските за това, които се възлагат в тежест на ищеца, трябва да се определят в по-нисък размер на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Актът на първоинстанционния съд, с който на ответника са присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство, е влязъл в сила за сумата от 316, 44 лв., като необжалван пред въззивната инстанция от ищеца, имащ интерес да стори това. Ето защо и касационният съд при произнасяне по подадената частна касационна жалба не може да преразглежда въпроса за дължимостта на тези разноски до посочения размер, а само за разликата над сумата от 316, 44 лв. до сумата от 1 186, 65 лв. Настоящият съдебен състав счита, че размерът на разноските на ответника за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в заповедното производство, който е съответен на действителната правна и фактическа сложност на това производство и същевременно е определен съразмерно на размера на отхвърлената част от исковете, не следва да надвишава сумата от 316, 44 лв., която вече е присъдена с влязъл в сила акт. Следователно това е размерът на тези разноски, които ищецът дължи да възстанови на ответника и подадената от последния молба по чл. 248 ГПК с искане за тяхното увеличаване е неоснователна. Адвокатското възнаграждение, което ответникът е заплатил на упълномощения адвокат за защита в исковото производство, от 2 000 лв. съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. Този извод се налага при съобразяване на това, че предмет на разглеждане в това производство са два обективни кумулативно съединени иска, като и че в хода му процесуалният представител на ответника е подал писмен отговор, в който е заявил редица възражения, сред които и такива за нищожност на договора, от който произтичат вземанията, както и на отделни клаузи от него. Следователно разноските, направени от ответника за адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство, които ищецът следва да му възстанови, не трябва да се намаляват по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. При съобразяване на това, както и на размера на отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника се следват разноски за адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство в размер на 1 558, 43 лв., както правилно е счел въззивният съд. Предвид изложеното се налага крайният извод, че подадената частна касационна жалба е частично основателна и обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е потвърдено определение от 22.11.2023 г., по гр.д. № 27/2023 г. по описа на Районен съд - Несебър, с което по направено от ответника Р. Д. Д. искане по чл. 248 ГПК е изменено постановеното по делото решение в частта му за разноските, като са увеличени присъдените в полза на ответника разноски за платено адвокатско възнаграждение в заповедното производство над сумата от 316, 44 лв. до сумата от 1 186, 65 лв. В останалата част обжалваното определение е правилно и трябва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение