Определение № 50204 от 24.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 828/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на П. Д. Б. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №1048 от 18.10.2021 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. №1183/2021 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260249 от 13.01. 2021 по гр.д. 3642/2019 г. на СГС, в частта, с която е бил отхвърлен искът на същия срещу Гаранционен фонд -София, за присъждане на застрахователни обезщетения в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ за сумата представляваща разликата между присъдените 90 000 лева и общопретендираните 200 000 лева за претърпени страдания от смъртта на неговата майка М. Д. Б. – поч. на 04.10.2018 г., в следствие на настъпило на 27.04.2018 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП /. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 – т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба в депозирания писмен отговор изразява становище за неоснователност на същата. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения: От приетите писмени и гласни доказателства и съответните заключения на САТЕ и СМЕ се установява, че на 27.04.2018г. е настъпило ПТП в [населено място], около 11,20 часа- в светлата част от денонощието, при слънчево време и при суха пътна настилка; върху прав участък на пътното платно, с дребнозърнеста асфалтова пътна настилка и с еднопосочна организация на движението-две ленти за движение, разделени с прекъсната линия с обща ширина на платното 7,9 метра, като дясната лента е широка 4,2 метра, а лявата 3,7 метра. Вещото лице е установило, че ударът е настъпил на около 2-2,5 метра в дясно от левия бордюр на пътното платно и на около 6 метра преди пешеходната пътека, считано по посока на огледа и движението на автомобила. Изчислило е, че скоростта на движение на автомобила към момента на удара е била около 50 км/ч, като е уточнило, че липсват данни за промяна на скоростта на движение от водача и следи от аварийно спиране преди удара. Установено е, че след удара тялото на пешеходката се е възкачило на предния капак на автомобила и вследствие на отрицателното ускорение е отхвърлено напред и в дясно, като пострадалата е получила черепно мозъчна травма, счупване на двете кости на лявата подбедрица в областта на колянна става, счупване на таза и счупване с разместване на лява раменно-лопаткова става. Експертът е посочил, че като се вземат предвид получените от пешеходката увреждания може да се направи извод, че тя е пресичала пътното платно на бул. С. С. с посока от дясно наляво и косо на оста му. Вещото лице е направило изчисления, че опасната зона за спиране на автомобила, при движение със скорост 50 км/час е 32,51 метра. Посочило е, че и при трите начина на предвижване на пешеходката-спокоен ход, бърз ход и спокойно бягане, водачът е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара. Според в.л., към момента на предприемане на пресичане на пътното платно пешеходката е имала техническата възможност да възприеме автомобила, както и е имала техническата възможност да предприеме пресичане на пътното платно на обозначено за тази цел място, както и че след възприемане на автомобила, пешеходката е можела да спре и да го пропусне да премине. Според заключението на приетата в първоинстанционното производство СМЕ, изготвено от вещото лице -неврохирург, при ПТП на 27.04.2018г. пешеходката М. Б. е получила множествена черепно-мозъчна травма-тежка по степен мозъчна контузия; травма на гръдния кош и травма на опорно-двигателния апарат. Според лекаря подобни травматични увреди биха могли да бъдат получени и при падане от голяма височина, като многобройността и тежестта на получените травми, изключват описаните увреди да са получени от падане от собствен ръст. Установено е, че лечението на пострадалата е проведено в МБАЛ Б., където при постъпването е била в кома, била е интубирана и е проведено комплексно болнично лечение; три месеца след инцидента за период от около 8 дни през м.август 2018г. същата е била на лечение в УМБАЛ „Света Марина”-Варна; пет месеца след инцидента в периода от 03.10.2018г. до 04.10.2018г. е била на лечение отново в УМБАЛ „Света Марина”- Варна, където, въпреки положените активни терапевтични мерки, на 04.10.2018г. е починала. Според в.л. по СМЕ установената изострена хронична левостранна сърдечна недостатъчност, като резултат от исхемична болест на сърцето е довела до дилативна кардиомиопатия и това е основната причинна за леталния изход. Според същото в.л., че анализът на представената по делото медицинска документация води до категоричния извод, че е налице пряка и непосредствена причинноследствена връзка между травматичните увреждания при пострадалата, настъпилите усложнения и смъртния изход. Според вещото лице по допусната и приета повторна СМЕ е установило, че от датата на ПТП до смъртта си Б. е била на легло заради тежките травматични увреждания, като описаната в аутопсионния протокол тромбоемболия е свързана с продължителното залежаване на пострадалата и е причина за смъртта й. Направен е извод, че е налице причинно-следствена връзка между уврежданията, получени при процесното ПТП, продължителното залежаване от тях и настъпилата белодробна тромбемболия, която е обострила сърдечната недостатъчност и е довела до смъртта на пострадалата. При така установените факти, въззивният състав е приел следните правни изводи изводи: Със сила на пресъдено нещо е установено между страните по спора наличието на предпоставките на чл.557, ал.1, т.2, б. „б” КЗ, за ангажиране отговорността на ответника –Гаранционен фонд спрямо увредения ищец, а именно: липсата на застрахователен договор, сключен между застраховател и прекия причинител на вредите; наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД, пораждащи отговорността на ГФ спрямо увредения ищец - извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите-управление на МПС в нарушение правилата на ЗДвП; вредоносен резултат-причиняване на неимуществени вреди на ищеца - болки и страдания от смъртта на неговата майка, настъпила в пряка причинна връзка с причинените при ПТП телесни увреждания; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; отправено искане до ГФ. Позовал се на това, че решението на СГС е влязло в сила в частта, с който ответникът е осъден, на основание чл. 558, ал.5, във вр.с чл. 557, ал.1, т.2, б. „а” 6 КЗ, да плати на ищеца сумата 60 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на М. Б., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2019г. до окончателното плащане. По отношение на спорните пред въззивния съд въпроси: за справедливия размер на обезщетението и относно приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, са изложени в мотивите следните съображения: В случая, за да определи справедливия размер на обезщетението, което се дължи на са съобразени показанията на свидетелката Волева относно близките и безконфликтни отношения между ищеца и починалата му майка, както и относно преживените от него болки и страдания след смъртта й. Съдът е отчел, че двамата са имали силна емоционална връзка, въпреки че не са живеели в едно домакинство, те са се виждали по 6-8 пъти годишно и са общували по телефона, и са имали изградени отношения на обич, грижа, подкрепа и разбирателство. Съдът е изложил съображения и за това, че взема в предвид възрастта на пострадалата към момента на настъпване на смъртта- 61 годишна и възрастта на ищеца - 38-годишен, както и установените по делото преживявания на ищеца след смъртта на майка му, скръбта на сина по починалата му майка и неспособността му да преодолее тежката загуба. До датата на настъпилата смърт на майката на ищеца, последният е таял надежда за нейното възстановяване. Отчетен е и мъчителният начин по който е починала майката, както и това, че смъртта й представлява за сина й шокиращо емоционално и психическо сътресение, водещо до интензивното стресово състояние, което състояние ще съпътства сина й до края на живота му. На база всичко изложено, въззивният съд е счел за справедливото обезщетение за претърпените и доказани по делото неимуществени вреди от преждевременната загуба на майката на ищеца, следва да бъде определено в размер 120 000 лева. По отношение на възражението за съпричиняването на вредоносния резултат, според съда, поведението на Б. към момента на произшествието несъмнено сочи на обективна причинно-следствена връзка с настъпилия неблагоприятен резултат- същата е участвала като пешеходец в движението, към момента на удара се е намирала на пътното платно, пресичайки го не на пешеходна пътека, независимо, че в близост е имало такава, в категорично нарушение на установените правила за движение на пешеходци. Съдът се е позовал и на изводите на САТЕ, че наред с противоправното поведение на водача на автомобила, който независимо от начина на движение на пешеходката, е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара, причина за настъпването на ПТП е и косото пресичане на платното за движение от страна на пешеходката на необозначено за целта място. В същото време пешеходката е имала техническа възможност да възприеме автомобила и да пропусне преминаването му. Вдуто е предвид и поведението на водача на автомобила, който е управлявал ППС със скорост, поставила го в невъзможност безопасно да намали и да спре, за да предотврати удара с пешеходката. С оглед поведението на двамата участници в инцидента и направените от тях нарушения на правилата за движение по пътищата, както и че съгласно постоянната съдебна практика разпоредбата на чл. 20 ЗДвП предвижда значително по-голяма отговорност на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението, САС е приел, че приносът на Б. за настъпването на вредоносния резултат следва да бъде определен на 1/4. С така определеното съпричиняване следва да бъде намалено определеното от въззивния съд обезщетение в размер 120 000 лева и на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер 90 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2019г., така както е поискано в исковата молба, до окончателното плащане. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора въпроси, базирани, в една част ,на конкретни за случая факти и тяхната интерпретация от страна на решаващия спора съд / колко време били живяли заедно загиналата и нейния син-ищец/, които въпроси изобщо не представляват правни такива, а евентуално биха имали значение при преценка обосноваността на акта. Останалите въпроси се основават на твърдения за допуснати пропуски на съда да назначи допълнителна задача на САТЕ, относно механизма на ПТП, с оглед твърденията на касатора за неизясненост на въпроса за съпричиняването по чл.51 ал.2 ЗЗД в приетото заключение, каквито пропуски не са налице, видно от изложеното по- горе. Следователно отговорите на така поставените въпроси не биха имали за последица пререшаването на спора. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.290 ал.1,т.1-т.3 ГПК-противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС. Не е налице и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК в размер от 300 лева, с оглед изготвения и депозиран отговор на КЖ. Водим от изложеното, съдът