Определение № 385 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 491/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. С. срещу решение № 260035 от 4.11.2020 г. по в. гр. дело № 285/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 75 от 17.01.2020 г. по гр. д. №1446 по описа за 2019 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от С. Д. С. против Е. Е. Н. и Т. Ц. К. иск за прогласяване на нищожността и евентуален иск за разваляне на договор за издръжка и гледане, отразен в нотариален акт № 66, от 20.03.2018 г.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т. 1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните правни въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, достоверността на свидетелските показания, евентуалната заинтересованост на свидетелите, както и доводите и оплакванията на страните.

2. Когато се установи, че за известен период от време приобретателите по алеаторен договор не са изпълнявали задълженията за гледане и издръжка, подлежи ли на разваляне този договор поради неизпълнение?

3. Кои доказателства са нови по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК и кои обстоятелства са нововъзникнали и от значение за делото по т.2 от чл.266, ал.2 от ГПК? Дали съдебен акт по досъдебно производство, образувано във връзка със смъртта на прехвърлителката, постановен след депозиране на въззивната жалба, представлява ново обстоятелство, ново доказателство или нововъзникнало обстоятелство от значение за делото? Дали жалба със съмнения за лъжесвидетелстване на един от свидетелите по делото и образувана въз основа на нея преписка следва да бъдат приобщени?

4. Дали приобретателите по алеаторен договор имат задължението да се информират адекватно за здравословното състояние на прехвърлителя, за когото поемат задължение да полагат грижи?

Ответниците по касационната жалба К. Е. Н. и Т. Ц. К. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорват жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С. Д. С. е посочила в исковата молба, че е единствен наследник на починалата на 13.06.2018 г. Е. З. С.. С нотариален акт № ......., том ........., рег. № ..........., дело №....... от 20.3.2018 г. на нотариус И. М., регистрационен № ..........., Е. С. е прехвърлила собствеността върху апартамент № 73, находящ се в [населено място], [улица], бл., вх. „, ет., срещу задължението на приобретателките Т. Ц. К. и К. Е. Н. да поемат издръжката и гледането и. Към датата на сключване на договора прехвърлителката е била в много тежко здравословно състояние с твърде песимистични прогнози за много скорошна смърт. Приобретателките много добре са знаели за това заболяване и за предстоящата смърт на Е. С., затова договорът е нищожен поради липса на основание. Освен това приобретателките не са изпълнявали поетите с договора задължения. Затова ищцата е поискала от съда да прогласи нищожността на договора поради липса на основание, а ако този иск бъде отхвърлен, е предявила иск за разваляне на договора поради неизпълнение.

Ответниците Т. Ц. К. и К. Е. Н. са оспорили исковете, твърдейки, че не са знаели за предстоящата смърт на прехвърлителката и са изпълнявали изцяло поетите с договора за издръжка и гледане задължения.

Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявените искове, а Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение. За да счете, че искът за разваляне на договора за издръжка и гледане е неоснователен, въззивният съд е приел, че през периода от сключване на процесния договор до смъртта на Е. С. ответниците лично и чрез трето лице са полагали нужните грижи за прехвърлителката по дължимия начин и обем. Затова е достигнал до извода, че договорът не може да бъде развален. Според съда този извод не се променя от факта, че за кратък период от време за С. е полагало грижи и друго лице-свидетелката Д., тъй като това е било епизодично-за няколко дни, и не може да елиминира установеното дотук, че ответниците са изпълнявали задълженията си за престиране на грижи. По този начин въззивният съд е разрешил втория поставен от касатора въпрос в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в цитираното решение № 441 от 27.05.2009 г. по гр. д. № 486/2008 г. на IV ГО на ВКС. В това решение е прието, че договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е единен и задължението по него е неделимо както по своя характер, така и поради намерението на страните. Неговото неизпълнение следва да се преценява от гледна точка на чл. 87, ал. 4 ЗЗД - доколко съществено е неизпълнението с оглед интереса на кредитора. Когато прехвърлителят е бил възрастен, с влошено здравословно състояние и се е нуждаел от постоянни грижи и издръжка, лишаването му от гледане представлява съществено неизпълнение. Ето защо решението на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разваляне на договора за издръжка и гледане трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по втория правен въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В останалата част, по другите въпроси, както и на основание очевидна неправилност решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. Изложените в жалбата основания за касационно обжалване са различни и не могат да се приравнят на очевидната неправилност, както твърди касаторът. Този квалифициран порок на решението в случая не се констатира от неговото съдържание. Въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички касаещи спора доказателства и доводи на страните, изложил е и съображения относно достоверността на свидетелските показания. Ето защо разрешението на първия въпрос на касатора, дадено от въззивния съд, съответства на практиката на ВКС.

Третият въпрос на касатора е поставен във връзка с молба вх. №260310 от 8.9.2020 г., с която е поискано да се приеме като доказателство от въззивния съд преписка ДП № 251–2018 г., образувана по жалба от С. С. за лъжесвидетелстване по делото. С определение в публичното съдебно заседание от 28 септември 2020 г. Пловдивският апелативен съд е отказал да изиска преписката, тъй като събраните по нея доказателства не могат да бъдат ползвани в гражданския процес. Следва да се посочи, че от така формулираното общо доказателствено искане изобщо не може да се прецени какви доказателства е поискала страната да бъдат събрани. Не е ясно дали се касае за документи, за да се прецени доколко приемането им пред въззивната инстанция съответства на чл.266, ал.2 от ГПК, дали става дума за свидетелски показания пред органа на досъдебното производство, които не могат да бъдат съобразени от гражданския съд с оглед принципа за непосредственост, или се касае за правен акт по досъдебното производство, който по никакъв начин не обвързва гражданския съд. Затова отказът на въззивния съд да удовлетвори неконкретизираните доказателствени искания на касатора не представлява разрешение на втория правен въпрос. Този въпрос би бил от значение, ако касаторът беше посочил кои доказателства от преписката желае да бъдат приети, за да се извърши преценката дали те са нови или нововъзникнали по смисъла на чл.266, ал.2 от ГПК.

Въззивният съд изобщо не се е произнасял по четвъртия правен въпрос на касатора, тъй като такова задължение нито е формулирано изрично в договора между страните нито може да се извлече от тълкуване на неговото съдържание.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,