Определение № 371 от 18.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 89/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Д. срещу решение №.111/6.10.17 по г.д.№.132/17 по описа на Окръжен съд Кюстендил – с което е отменено решение №.29/19.05.17 по г.д.№.19/17 на Ардински районен съд и предявения от касатора иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 6530,85лв., предмет на заповед за изпълнение №.164/14.12.16 на РС Ардино по чл.410 ГПК, е отхвърлен като неоснователен. Ответната страна З. В. Х. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на ответницата не са налице, и е отхвърлил предявения иск. За да достигне до този извод е приел, че ищцата е била длъжник по изпълнително дело №.25/13 на ДСИ при РС Ардино, като е била осъдена да плати на З. В. Х. 14000лв. по 2броя записи на заповед от 30.10.10 с падеж 31.12.10, ведно с лихви и разноски; на 18.11.13 й е била връчена покана за доброволно изпълнение; на 26.11.13 страните са подписали споразумение, с което са се договорили сумата 14000лв. да бъде изплатена на месечни вноски до 30.11.16, като З. Х. се задължила да прекрати изпълнителното дело след влизане в сила на споразумението – което настъпва от деня на сключването му. Тя не направила това, а поискала спиране на изпълнителното производство /с молба от 28.11.13 - „поради постигнато споразумение за доброволно изплащане на сумата 14000лв.” - като посочила, че след изплащането й ще представи документ, удостоверяващ плащането, и ще поиска прекратяване на делото/, вдигане на запорите и налагане на възбрана върху недвижимите имоти. Същевременно, след подписване на договора ищцата започнала да й заплаща /лично и чрез съпруга си/ ежемесечно в брой суми в общ размер на 10200лв. – като от тях, по две молби на взискателката, съдебният изпълнител приспаднал общо 8700лв. и постановил върху същите да се начисли пропорционална такса - а с вносни бележки от 22.07.16 и 25.07.16 [фирма] внесло по изпълнителното дело в полза на ищцата 10249,26лв. и 91,59лв. /съгласно заключението на счетоводната експертиза сумите от представените вносни бележки възлизат на 10200лв., а внесените от юридическото лице - на 10330,85лв. - общо 20530,85лв./. След последното плащане, по молба на взискателя З. Х., с постановление от 17.08.16 изпълнителното производство е било прекратено поради изпълнение. При тези обстоятелства въззивната инстанция е приела, че общият размер на внесените по изпълнителното дело суми е 19165,28лв. – видно от справка за дължими и изплатени суми по делото - при крайна дължима сума 20533,70лв. – и следователно не е налице надплащане /погасената част е 19165,28лв./. Съдът е отразил, че не приема доводите и посоченото в т.2 от заключението на ВЛ, че сумата 6503,85лв. съставлява недължимо платена разлика между сумата 20530,85лв. и сумата 14000лв. Посочил е, че общо дължимата сума е не 14000лв., а 20530,85лв. – поради което не е налице разлика и недължимо платена сума, а неизплатено задължение в размер на 1368,42лв. Съдът не е споделил разбирането, че със споразумението ответницата се е съгласила да й бъдат платени 14000лв., като е опростила останалата част от задължението по изпълнителното дело – тъй като подобна клауза не е била уговаряна, а извод в тази насока не може да се направи и от поетото задължение за прекратяване на изпълнителното дело. Посочил е, че в случая не е налице договор за опрощаване по смисъла на чл.103 ЗЗД, а само задължение за спиране на изпълнителното дело; освен това задължението за прекратяване не е скрепено със санкция от страните или конкретни правни последици от неизпълнението му – поради което и от неизпълнението му не може да възникне някаква отговорност. Съдът е намерил за неоснователно възражението за нищожност на клаузата за прекратяване на изпълнителното производство – тъй като не се сочи основание, на което да се твърди нищожност, а и сама по себе си договорката не противоречи на закона, не го заобикаля, не накърнява добрите нрави, не са налице и останалите основания за нищожност на чл.26 ал.2 ЗЗД. При тези обстоятелства предявеният иск е намерен за неоснователен. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: по материалноправните въпроси „поражда ли отговорност за възстановяване на причинените имуществени вреди неизпълнението на уговорено със спораумение задължение, при липса на изрично уговорена от страните по споразумението санкция или конкретни правни последици от неизпълнението му?” /реш.№.193/27.06.12 по г.д. №.1259/11, ІІІ ГО/ и ”обстоятелството, че страните по споразумението не са включили в текста на същото клауза или сключили договор за опрощаване по смисъла на чл.103 ЗЗД на задълженията по изпълнителното дело-предмет на споразумението, основание ли е за неизпълнение на изрично упоменатото в споразумението задължение /в конкретното споразумение задълженията са посочени в разпоредбата на чл.4 ал.2/ за прекратяване на делото?” /реш.№.985/27.12.04 по т.д.№.97/04, ІІ ТО, реш. №.129/12.07.13 по т.д.№.558/12, ІІ ТО/, и по процесуалноправните въпроси за задължението на съда за постановяване на решение при напълно изяснено дело и след преценка на доказателствата в тяхната взаимна връзка и в хронологичен порядък, за преценка на всички доказателства и доводи на страните и конкретно, ясно и точно излагане в решението върху кои доказателства съдът основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не /ППВС 1/53, реш.№.217/9.06.11 по г.д.№.761810, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, в съответствие с изискванията на чл .12 ГПК и чл .235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Обосновани са твърденията на касатора, че, като не е изложил мотиви защо намира, че ищцата има непогасени задължения по изпълнителното дело, и не е обсъдил защо не кредитира приложените по делото писмени доказателства /вносни бележки/ за платени суми, респективно кои от тях кредитира и кои не, както и заключението на допуснатата счетоводна експертиза - от което е видно, че Н. Д. е платила сума в размер на 20530,85лв. /а не както е прието 19165,28лв./, въззивният съд е дал разрешение на горепосочения правен въпрос в противоречие със задължителната пракпика на ВКС. С оглед на изложеното по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а останалите въпроси ще бъдат взети предвид като касационни доводи при разглеждане на касационната жалба по същество. На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 130,62лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,