Определение № 50083 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3303/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 164/31.05.2022 г. по в. гр. д. № 157/2022 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 260368/03.06.2021 г. по гр. д. № 826/2020 г. на Кюстендилския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответника Д. К. Д., че Л. М. С. е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор № ..........по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], местност „М.“ с площ от 450 кв. м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих, при посочени съседни имоти, и ответникът е осъден да предаде владението на имота на собственика му.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска, който е изложил оплаквания за постановяване на решението при основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

От ответника по касация - ищец по делото, е постъпил писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С решение № 16/16.01.2014 г. по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд, потвърдено с решение № 264/03.07.2014 г. по гр. д. № 130/2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, влязло в сила при условията на чл. 296, т. 1 ГПК, са отхвърлени иск, предявен от Д. К. Д. против Л. М. С., за признаване на установено, че ответникът не е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор ..........по кадастралната карта на [населено място], и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 174/1995 г. за право на собственост на основание пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Твърди се по исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, че ищецът Л. М. С. е собственик на ПИ с идентификатор № .........по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], местност „М., с площ от 450 кв. м., придобит на основание пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, при предоставено право на ползване по реда на ПМС № 11/1982г. съгласно удостоверение № 236/1987г., приходна квитанция № 0057322/28.08.1995г. за внесена сума, определена с оценителен протокол от 24.08.1995г. на комисия, назначена от управителя на „И.“ О., и скица № 347/24.08.1994 г. Въз основа на тези документи ищецът придобил правото на собственост и се снабдил с констативен нотариален акт № 174/1995 г. Със заповед № 92/17.04.2012 г. за имота бил одобрен план на новообразуван имот по пар. 4к, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Заповедта била потвърдена с решение по адм. д. № 4/2013 г. на Кюстендилския административен съд.

Ответникът Д. К. Д. е оспорил правата на ищеца, като е твърдял, че е собственик на имот, представляващ земеделска земя - нива в местността „М.“, с площ от 1 500 кв. м., четвърта категория, съставляваща парцел ......от масив ......по съществуващи стари реални граници по картата на землището на [населено място], а по КККР - ПИ с идентификатор № ............. Собствеността придобил с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № ......../1999г. от Ц. Д., след възстановяване на собствеността с решение по адм. д. № 656/1994 г. на Кюстендилския районен съд, постановено въз основа на него решение на ПК - К. № I-15/27.12.1994 г. и съставен на 21.02.1995 г. констативен нотариален акт № ...../1995 г.

Въззивният съд е споделил изцяло изложеното от първоинстанционния съд, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск. Отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на правото. Когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези - правопораждащ факт и съдържание. Уважаването на положителен установителен иск е равнозначно на отхвърляне отрицателен установителен иск и обратно - да се уважи отрицателен установителен иск, е равнозначно на отхвърляне на положителен установителен такъв. Казаното се отнася до целия предмет на съдебното решение и силата на пресъдено нещо обхваща както цялата вещ, предмет на иска, така и всяка отделна част от нея, а когато искът касае земя /част от земната кора, индивидуализирана с граници/ тогава обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат всяка частица от терена, включена в индивидуализираната по съдебното решение площ.

Въззивният съд е посочил, че от събраните в първоинстанционното производство доказателства /свидетелски показания, документи, заключение на техническа експертиза/ безспорно се установява, че и по двете дела спорът е за един и същи имот, както и че страните, участващи в двете дела, са едни и същи, но в различни /разменени/ процесуални качества: в настоящия спор Л. М. С. е ищец, докато в предходното дело е бил ответник. Съдът е посочил и това, че промени в номерацията на кадастралния план сами по себе си не могат да обосноват промяна на границите и на собствеността върху имота. В този смисъл фактът, че по гр. д. № 77/2013 г. имотът е индивидуализиран с идентификатор № ..........., а по настоящото дело е с идентификатор № ..........., не води до различен извод, още повече, че от доказателствата по делото безспорно се установява, че от 1995 г. страните по делото спорят и водят дела именно за имота, описан в исковата молба.

Позовавайки се на решение № 463/20.12.2011 г. по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., въззивният съд е посочил, че силата на пресъдено нещо се формира към момента на устните състезания пред последната инстанция по същество съгласно ГПК от 1952 г. /отм./, съответно към датата на приключване на съдебното дирене при действието на ГПК от 2007 г. Въззивникът Д. Д. не е посочил нови факти и обстоятелства, съответно не е заявил придобивни основания, изключващи тези на въззиваемия Л. С., различни от посочените по гр. д. № 77/2013 г. /например придобивна давност/. Не е направил нови и различни възражения срещу твърдението, че упражнява фактическата власт върху вещта, не е посочил нови доводи за правното основание на владението/държането, на които да основава вещното си право върху процесния имот. Предвид изложеното въззивния съд е приел за безспорно установено, че Л. М. С. е собственик на спорния имот.

Въззивният съд е приел, че са налице и останалите предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл. 108 ЗС. Между страните не е имало спор, а и от всички доказателства е установено, че ответникът владее имота, което е признато още с отговора на исковата молба, и до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд това фактическо положение не се е променило, като в тази насока са и показанията на всички свидетели. А след като безспорно е установено, че ищецът е собственик на имота, то ответникът няма правно основание да го владее.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че обжалваното въззивно решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 104/26.11.2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на II-ро г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на IV-то г. о., решение № 24/11.06.2020 г. по гр. д. № 3108/2019 г. на II-ро г. о., и решение № 81/04.07.2019 г. по гр. д. № 2202/2018 г. на I-во г. о.

С решение № 104/26.11.2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието, че съдът дължи зачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение между същите страни, когато юридическите факти, от които се извежда наличието на съсобственост по приключилото дело, са идентични с юридическите факти, въз основа на които е изведено претендираното право по висящото дело. За да се позове на това решение, касаторът сочи, че в случая въззивният съд не е обсъдил фактите, които са настъпили след постановяване на решението по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд, в което е посочено, че към датата на приключване на устните състезания по делото заповедта за изменение на КККР досежно процесния имот, записан с идентификатор ..........., не е била влязла в сила, както и, че изводът на съда за наличие на сила на пресъдено нещо е направен, без да е изследвано основанието, на което са признати правата по установителния иск, и основанието, на което са признати правата по иска по чл. 108 ЗС.

По първото твърдение следва да се посочи, че спорът по принадлежността на правото на собственост касае един и същи имот при безспорно установеното, че ПИ с идентификатор № ..........е част от ПИ с идентификатор № ..........., а влизането в сила на изменението на кадастралната карта след влизането в сила на решението по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд с предмет ПИ с идентификатор ..........., не съставлява нов факт с правопораждащо за собствеността значение. Както последователно се приема в трайната практика на ВКС, от гледна точка на това дали и как даден имот е отразен в нея, кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права. В този смисъл първото твърдение на касатора не съответства на данните по делото и не намира подкрепа в съдебната практика, включително в тази, на която същият се позовава. Второто твърдение пък не съответства на мотивите към обжалваното решение, в което въззивният съд е посочил, че ответникът по ревандикационния иск не се е позовал на нови факти и обстоятелства, съответно не е заявил придобивни основания, изключващи тези на ищеца, различни от въведените по гр. д. № 77/2013 г., като например придобивна давност.

Противоречието с решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., касаторът съзира в това, че въззивният съд не е взел предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Това виждане следва да се свърже с изложеното в касационната жалба и обсъдено в предходния абзац влизане в сила на изменението на кадастралната карта и нанасянето в нея на спорния имот с идентификатор, различен от идентификатора по влязлото в сила решение, от което според него следва извод, че воденото гражданско производство има друг обем и обхват, т. е. друг предмет. Тезата не може да бъде споделена предвид вече изложените съображения.

С решение № 24/11.06.2020 г. по гр. д. № 3108/2019 г. на II-ро г. о., е прието, че за редовността на исковата молба и за изясняване предмета на спора е необходимо ищците ясно да заявят на какво основание твърдят, че са собственици на имота, като изложат съответните фактически обстоятелства, пораждащи правото им. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, тъй като още в исковата молба ищецът е заявил, че е собственик на основание пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ в качеството си на бивш ползвател, като фактическият състав по придобиване на собствеността по този ред е осъществен. А след като ответникът по ревандикационния иск не е посочил нови факти и обстоятелства, съответно не е заявил придобивни основания, изключващи тези на ищеца, различни от посочените по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд, то предвид силата на пресъдено нещо съдът не е бил длъжен да обсъжда отново основанието, на което се претендират правата в иска по чл. 108 ЗС.

С решение № 81/04.07.2019 г. по гр. д. № 2202/2018 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че след като недвижимите имоти, обект на претендираното от ищците право на собственост, не са реституирани в реални граници /нови или стари/, не са отграничени като обекти на собственост и не е възможно да се установи, дори и чрез експертиза, местонахождението им в съответната местност, то потърсената от ищците съдебна защита на правото им на собственост е преждевременна /предприета е за защита на евентуално бъдещо право на собственост, което ще възникне след приключване на фактическия състав на реституцията/ и лишена от правен интерес, а постановените по исковете за собственост решения - недопустими.

Позовавайки се на това решение, касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил и преценил правното значение на влязлото в сила на 08.02.2018 г., т. е. след влизане в сила на решението по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд, решение № 644/05.10.2017 г. по адм. д. № 339/2017 г. на Кюстендилския районен съд, с което е отменена като незаконосъобразна заповед № РД-00-114/08.02.2017 г. на кмета на [община], с която на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА, пар. 4, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ и пар. 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влязъл в сила план на новообразуван имот по пар. 4к, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ с идентификатор № ..........., в местността „М.“, в землището на [населено място], удостоверение № 236/1987 г. за право на ползване на земеделска земя, оценителен протокол от 24.08.1995 г. и приходна квитанция № 0057322/28.08.1995 г., е наредено Л. М. С. да придобие право на собственост върху новообразуван имот № ............с площ от 450 кв. м. в местността „М.“, в землището на [населено място]. Касаторът сочи, че след отмяна на посочената заповед няма последващо произнасяне.

Прегледът на мотивите към обжалваното решение сочи, че действително посоченото доказателство не е обсъдено от въззивния съд. От това обаче не следва извод за преждевременно предявяване на ревандикационния иск - преди приключване на процедурата по трансформиране на право на ползване в право на собственост върху земеделска земя, и за недопустимост на съдебните решения, а оттук - и за противоречие със съдебната практика, на която касаторът се позовава. Видно от мотивите към решение № 644/05.10.2017 г. по адм. д. № 339/2017 г. на Кюстендилския районен съд, заповедта, с която е наредено Л. М. С. да придобие право на собственост върху предоставения му за ползване имот, е отменена по две съображения, първото от които се основава на законовата регламентация на начина на трансформиране на предоставено право на ползване в право на собственост към релевантния момент /преди измененията в ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 68/1999 г. и в ППЗСПЗЗ с пар. 31 от ПЗР на ПМС № 234/16.12.1999 г./, която е изисквала изготвяне на оценка и заплащане на цената на земята, без да е поставяла други изисквания, включително и издаване на заповед на кмета на съответната община за придобиване на право на собственост. В този смисъл е и съдебната практика - например решение № 185/28.05.2010 г. по гр. д. № 65/2010 г. на ВКС, II-ро г. о. А щом предпоставките за трансформиране на правото на ползване в право на собственост в лицето на ищеца са осъществени, признато и с решението по гр. д. № 77/2013 г. то ревандикационният иск не е предявен преждевременно и постановените съдебни актове не са недопустими.

На следващо място в изложението се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси в отклонение от задължителната съдебна практика и които попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК:

1. Възможно ли е при неприключила административна преписка, касаеща отказ да се придобие право на собственост върху новообразуван имот и неприключила реституционна процедура по ЗСПЗЗ, да се търси защита по реда на чл. 108 ЗС;

2. Възможно ли е съдът с решението по иск с правно основание чл. 108 ЗС да зачита сила на пресъдено нещо по установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, без да се обсъждат новонастъпили факти и обстоятелства, които са част от фактическия състав от неприключилата административна преписка, настъпили след влизането му в законна сила;

3. Възможно ли е, без да се обсъжда основанието, на което се претендират правата в иск по чл. 108 ЗС, /съдът/ да се позовава на признати права по установителен иск.

Въпросите са поставени във връзка с вече обсъдената съдебна практика, на която касаторът се позовава, и след като е намерено, че обжалваното въззивно решение не й противоречи, то основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси не е налице.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед разпоредбите на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 236, ал. 2 вр. чл. 5 и 12 ГПК, се поставя въпросът: при заявено възражение за оспорване на доказателства и поискано откриване на такова производство и извършване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на оспорените документи, въззивният съд дължи ли изрично произнасяне и дължи ли изложение в мотивите си защо не обсъжда основанията, на които признава права на собственост. В касационната жалба е посочено, че става въпрос за документите, с които ищецът се легитимира за собственик на спорния имот - удостоверение за предоставено право на ползване, оценителен протокол, квитанция и скица и издаден въз основа на тях констативен нотариален акт за собственост. Оспорването им в производство, последващо решението по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд, е преклудирано предвид формираната сила на пресъдено нещо на решението, в което е прието, че посочените документи легитимират ответника по това дело - ищец в настоящото производство, за собственик на основание пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Настъпилата преклузия и липсата на заявени от ответника по чл. 108 ЗС /сега касатор/ нови факти и обстоятелства, изключващи придобивното основание на ищеца, препятства възможността за ново обсъждане на основанието за придобиване на собствеността от ищеца. Ето защо, като не е изложил мотиви в поддържаната от касатора насока, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдебната практика, според която съдебното решение следва да съдържа мотиви по всички правнорелевантни факти, относими и допустими доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните по спора. Наличието на съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В касационната жалба основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК са обосновани с липса на правен интерес от търсената от ищеца защита с ревандикационен иск при неприключила реституционна процедура по ЗСПЗЗ. Постановяването на съдебно решение в хипотеза, при която ищецът няма правен интерес от предявяване на иск, с който да защити едно претендирано свое право, не води до нищожност на съдебния акт, а до неговата недопустимост. В хипотезата пък на приключила реституционна процедура по ЗСПЗЗ, какъвто е разглежданият случай според мотивите към обжалваното решение, последното не е и вероятно недопустимо. Предвид наличието на сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост наличието на решение № 330/23.05.2016 г. по гр. д. № 668/2015 г. на Кюстендилския районен съд, с което иск на Л. М. срещу Д. Д. за ревандикация на ПИ с идентификатор ...........е приет за недопустим поради неприключила реституционна процедура, също не може да наложи извод за недопустимост на иска, по който е образувано настоящото производство, какъвто довод се съдържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В него основанието недопустимост е обосновано и с твърдение за постановяване на обжалваното решение по нередовна искова молба, в противоречие с решение № 24/11.06.2020 г. по гр. д. № 3108/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., според което е необходимо ищецът да посочи ясно на какво основание твърди, че е придобил правото на собственост, като изложи съответните правопораждащи факти. В случая, при три различни варианта за твърдени правопораждащи факти и формулиран с молба, последваща исковата молба, нов петитум, липсва според касатора конкретизация на придобивното основание, което довело до неяснота в предмета на доказване и затруднило защитата му. Това твърдение не съответства на данните по делото, тъй като с доклада на първоинстанционния съд, изготвен в съдебното заседание на 25.02.2021 г., е внесена яснота относно основанията на претендираното от ищеца право на собственост - пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, евентуално - чл. 79, ал. 2 ЗС, както и относно вида на търсената защита - чл. 108 ЗС. Ето защо на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК касационното обжалване не може да бъде допуснато.

В касационната жалба основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е обосновано с твърдението, че в хода на производството по гр. д. № 77/2013 г. на Кюстендилския районен съд ПИ с идентификатор ...........не е съществувал и заповедта за одобряване план на новообразуван имот не е била влязла в сила, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е добавено, че заповедта следва влизането в сила на посоченото решение; постановено е и решение № 644/05.10.2017 г. по адм. д. № 339/2017 г. на Кюстендилския районен съд. Тези доводи не могат да наложат извод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като очевидната неправилност, изразяваща се в грубо нарушаване на материалния и/или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, е такъв порок, който е пряко установим от самия прочит на въззивното решение, без да се налага анализиране на доказателствата, твърденията, възраженията и доводите на страните и на извършените от съда процесуални действия. В случая прочитът на мотивите към обжалваното решение не дава основание за такъв извод.

В обобщение на всичко изложено следва да се заключи, че не са налице основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие сер. КН, № [ЕГН] от 30.08.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.