Определение № 2326 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1275/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „О.“ ЕООД, чрез адв. Д. Д., срещу въззивно решение № 484 от 25.01.2024 г., поправено с решение № 6803 от 10.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 12938/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 20050478 от 27.07.2022 г., постановено по гр. д. № 13690/2021 г. по описа на Софийски районен съд, за уважаване на предявения от ищеца Р. Г. В. против „О.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 31.08.2020 г., ведно със законната лихва от 08.03.2021 г. до окончателното плащане. Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационното производство и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следния въпрос: „Трябва ли да бъде осъществен и доказан фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, изключая вината, за да бъде присъдено обезщетение на вреди на пострадалото лице?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 5549/2016 г. на III г.о., решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на IV г.о., решение № 104 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 5422/2013 г. на III г.о., решение № 60112 от 18.10.2021 г. по гр. д. № 576/2021 г. на II г.о., както и с ППВС № 7 от 29.12.1958 г. Касаторът поддържа също, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по жалбата Р. Г. В., чрез адв. Г. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил като безспорно от фактическа страна, че към момента на настъпване на инцидента (31.08.2020 г.) страните са били в трудово правоотношение, като на посочената дата в изпълнение на трудовия договор Р. Г. В. е бил на работа и е изпълнявал трудовите си функции по събиране на окосена трева в междублоковото пространство в [населено място],[жк], когато е бил ударен от движещ се на заден ход товарен автомобил; че с влязло в сила разпореждане на НОИ от 14.09.2020 г., злополуката е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, като възраженията на ответника за наличие на умисъл в действията на работника, които да изключват отговорността на работодателя, са неоснователни. Въззивният състав е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели от които е установил, че ищецът се е намирал с гръб към камиона, когато последният е предприел маневра назад, като към този момент Р. В. е носел слушалки в ушите тип „тапи“. Изложил е съображения, че тъй като ищецът е бил лишен от зрителна и слухова възможност да възприеме движещия се назад камион, то няма как да е предвиждал настъпването на пътно-транспортното произшествие, в резултат на което ще настъпят телесни увреждания за самия него, нито да е целял или допускал причиняването им. В тази връзка е приел, че ищецът не е действал умишлено и в случая се касае за трудова злополука, при която липсва основание за изключване на отговорността на работодателя. От заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) и останалите писмени доказателства е установил причинените на ищеца травматични увреждания – счупване на тялото на големия пищял на лявата подбедрица и счупване на 2-ра и 3-та предходилни (на стъпалото) кости, довели до затруднение на движението на крайника и временна неработоспособност. При определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивната инстанция е взела предвид: начина на извършване на деянието и характера на претърпените телесни увреждания – счупване на крака на три места (средна телесна повреда), вследствие на удар от движещо се МПС; ограничената възможност за движение поради поставена гипсова имобилизация за период от два месеца и свързаната с това необходимост от домашно лечение и от помощ в битовото обслужване на лицето (отчитайки в тази посока показанията на бащата на пострадалия); претърпените силни болки и страдания особено в първата седмица след получаването им, впоследствие след сваляне на имобилизацията за около месец и после при раздвижване на крайника за около 2 седмици. От заключението на вещото лице по СМЕ е установила, че левият глезен на ищеца е леко отточен, ротационните движения в глезенната става са ограничени и болезнени (по думите на лицето), а походката му е леко накуцваща; че трайното затруднение в движението на крайника при обичаен ход на възстановяване следва да отшуми за период от 5-8 месеца, като движението на глезенната става евентуално би се подобрило при провеждане на по-активна лечебна физкултура от 6-7 процедури, но по финансови причини ищецът в случая не е правил рехабилитация. С оглед изложеното въззивният състав е приел за доказано, че в причинна връзка с трудовата злополука ищецът е претърпял описаните травматични увреждания, които обективно са му причинили неимуществени вреди за период от около 8 месеца. Констатирал е отсъствието на обективна причина по делото, оздравителният процес да не приключи за обичайния период от 5-8 месеца, като непровеждането на рехабилитационни процедури, с помощта на които травмите на ищеца биха били напълно възстановени, се дължи на неговото собствено бездействие. Изложил е съображения, че липсата на парични средства за провеждане на назначената като последващо лечение физиотерапия не е извинителна и обективна причина за неговото бездействие, което като резултат е довело до забавяне на процеса на възстановяване. В тази връзка е формирал извод, че с поведението си ищецът е допринесъл за продължителния период от време, в рамките на който е търпял болки и страдания, като по този начин е прекъснал причинно-следствената връзка с настъпилата трудова злополука по отношение на продължилите над 8 месеца болки и страдания. При тези данни е обобщил, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди е 15 000 лв. Във връзка с релевираното възражение за съпричиняване, въззивният съд е отделил като спорно по делото обстоятелството налице ли е поведение на пострадалия, което да е допринесло за настъпване на вредите. Намерил е, че намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. От свидетелските показания е установил като безспорно в конкретния случай, че ищецът е бил запознат с изискванията за безопасни условия на труд, сред които е и забраната по време на работа да ползва слушалки и да слуша музика; че въпреки правилата за безопасност ищецът в деня на злополуката е изпълнявал трудовите си задължения с поставени в ушите слушалки тип „тапи“ и не се е съобразил с неколкократно отправените му предупреждения от прекия му ръководител, включително и по-рано в деня на злополуката. В тази връзка е формирал решаващи мотиви, че с описаното поведение ищецът не само се е поставил в ситуация на риск, но не се е съобразил с правилата за безопасност при изпълнение на трудовите си задължения, с които би се съобразил и най-небрежният работник, поради което е налице съпричиняване от негова страна. В обжалваното решение въззивната инстанция е изложила и съображения, че в случая е налице нарушение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ от страна на работодателя, доколкото макар и да предприел действия във връзка с констатираните нарушения при извършване на трудовите функции на ищеца, работодателят очевидно не е осъществил достатъчно ефективен контрол; че в по-голяма степен причиняването на процесния инцидент се дължи на поведението на шофьора на камиончето, за настъпването на вредите от което ответното дружество отговаря в качеството му на негов работодател по силата на общата норма на чл. 49 ЗЗД; че съгласно правилата на ответното дружество за безопасна работа и общата разпоредба на чл. 40 ЗДвП, при маневра на заден ход шофьорът е бил длъжен да подава предупредителни звукови и светлинни сигнали и едва когато се увери, че няма хора зад него, да предприеме маневрата, респ. в случай че няма добра видимост зад превозното средство, същият е бил длъжен да осигури втори работник, който да му оказва посоката на движение. Предвид изложените съображения съставът на въззивния съд, преценявайки конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, поведението на водача на МПС, което пряко е причинило процесното ПТП, е определил обективния принос на работника за настъпването на вредоносния резултат на 40 %. Посочил е, че с този размер следва да се намали определеният справедлив размер на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца от 15 000 лева, съобразно което е изчислил дължимата от работодателя по тази искова претенция сума в размер на 9000 лева. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от жалбоподателя въпрос (трябва ли да бъде осъществен и доказан фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, изключая вината, за да бъде присъдено обезщетение за вреда на пострадалото лице) е извън предмета на материалноправния спор по чл. 200 КТ и е без значение за неговия изход, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В процесния случай въззивният съд е изследвал и приел, че е налице фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя при изрично очертаните кумулативни предпоставки: наличие на трудово правоотношение между страните; претърпяна от работника трудова злополука в периода на правоотношението; причинени неимуществени вреди на работника; причинна връзка между трудовата злополука и вредите. Тези фактически констатации на съда са изцяло съобразени с рамките на спора, очертани с исковата молба по делото, с която е предявен иск по чл. 200 КТ, основан твърдения и доводи за претърпяна трудова злополука, в резултат на която на ищеца са причинени неимуществени и имуществени вреди, за които ответникът като работодател дължи обезщетение. Позоваването от въззивния състав на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД е сторено във връзка със заявеното от ответното дружество работодател, възражение за съпричиняване от страна на работника. На практика въззивната инстанция е изложила съображения, основани на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, с оглед определянето на процента на съпричиняване на вредоносния резултат и приноса на участниците в инцидента за настъпването на вредите. Излагайки мотиви, че в случая в по-голяма степен причиняването на процесната злополука се дължи на поведението на шофьора на камиончето (също служител на дружеството, участвал в инцидента с ищеца), за настъпването на вредите от което ответното дружество отговаря като негов работодател по силата на общото правило на чл. 49 ЗЗД, не води до извод, че съдът се е произнесъл по иск на посоченото основание, респ. че трябва да е осъществен и доказан фактическият му състав. Ето защо въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, не е давал и правно разрешение по така поставения от жалбоподателя въпрос, което да обуславя решаващите му крайни изводи за частична основателност на претенцията за неимуществени вреди по чл. 200 КТ. Предвид изложеното, поставеният въпрос е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Г. Г. сумата 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната страна, във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,