Определение № 181 от 02.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 603/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба на М. М. Д. чрез адв. Т. Х. против определение № 1474/17.06.2011 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 911/2011 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: М. М. Д. е предявила против А. Ж. А. иск по чл. 59 ЗЗД за сумата 25 000 лв. Ищцата е подала молба по чл. 83, ал. 2 ГПК, като твърди, че не притежава достатъчно финансови средства, за да заплати дължимите по делото такси и разноски. Твърди, че е в тежко здравословно състояние, както и съпругът й; притежава недвижими имоти, които са възбранени от НАП; единствените й доходи са от пенсия. Молбата е отхвърлена. Бургаският окръжен съд е потвърдил отказа на първостепенния Бургаски районен съд, като е посочил, че от една страна не е представена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, нито други доказателства, установяващи обстоятелствата за имущественото състояние на Д.. От друга страна, съдът приел, че имуществото й е достатъчно, за да може да плаща таксите и разноските по делото. Тя е представила постановление на НАП за налагане на обезпечителни мерки, но само върху ½ ид.ч. от осем нейни имота, като тя притежава и още 4 недвижими имот, за които няма данни да са възбранени или да са с други тежести. Също така, от постановлението на НАП съдът е установил, че М. Д. била получила от сина си М. Д. М. сума в размер на 995 000 лв., за изразходването на която няма данни. Следователно, същата или поне значителна част от нея, е на разположение на страната. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Въпросът дали отказът да се освободи страна от заплащане на такси и разноски подлежи на обжалване, е неотносим. В случая, не това е правният проблем, при чието разрешаване въззивният съд е постановил резултата в своето определение. Администриращият районен съд, както и втората инстанция са приели за допустима частната жалба на Д. срещу определението по чл. 83, ал. 2 ГПК и са се произнесли по съществото й. Въпросът може ли да се обжалва определението пред Върховния касационен съд касае допустимостта на касационното производство, а не е условие за допускане на касационно обжалване. Както стана ясно, в случая частната жалба е допустима, като попадаща в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Частната касационна жалба е администрирана и приета от Върховния касационен съд. За да бъде допусната до разглеждане по същество, следва да отговаря на условията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като преди всичко жалбоподателят трябва да изясни кой е правният въпрос, който е обусловил крайния резултат в обжалваното определение, което налага обсъждането му от Върховен касационен съд поради някое от допълнителните условия в трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос /уточнен от съда/ „законен” ли е съдебният състав, в който участва съдия, отвел се от разглеждане на друго дело, по което жалбоподателят е също страна, не се решава противоречиво от съдилищата, както поддържа касатора, основавайки се на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и нито едно от приложените от него съдебни решения не доказва подобно противоречие. В същото време чл. 22 ГПК / аналог. чл. 12 ГПК от 1952 г., отм./ не се нуждае от тълкуване. Няма спор в теорията и практиката, че съществуването на основания за отвод не влияе върху законността на правораздавателния орган, нито на съдебния състав, а евентуално върху правилността на съдебния акт /изрично разясненията в ТР-13-1976-ОСГК/. От друга страна, отвода на съдия от участие по дадено дело, само по себе си не е основание по чл. 22 ГПК за отвеждането му и по следващ правен спор, по който страните са изцяло или отчасти идентични. В случая нито се твърди, нито има доказателства жалбоподателят или противната страна да се намират в отношения с членове на съдебния състав, попадащи в някоя от хипотезите на чл. 22 ГПК. Накрая, доколкото въпросът е свързан с оплакване срещу участие на съдия А. по спора, то въпросът се явява и неотносим, защото тя не е член на съдебния състав, постановил обжалваното определение. Твърдението че „всички апелативни съдии от Б. са уведомени за отводите на всички съдии от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 981/2006 г.” също прави неотносим въпроса на жалбоподателя по тълкуването на чл. 22 ГПК. Частната жалба е срещу определение по друго дело на БОС – ч.гр. № 911/2011 г. и по него нито е постъпвал, нито е уважаван отвод на съдебния състав. Поддържа се още, че е налице противоречиво разрешаване по молбата с правно осн. чл. 83, ал. 2 ГПК – представя се определение по гр.д. № 65/2011 г. на Бургаския районен съд, с което Д. Д. Д. е освободен от заплащане на държавни такси по делото. Представеното ксерокопие на определението по цитираното дело не е официално заверен препис и поради това не може да служи като доказателства за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Независимо от казаното, съдът намира за нужно да посочи, че двете определения са постановени при различни данни и съдилищата са преценявали различни обстоятелства. Така например, видно от мотивите на определението по гр.д. № 65/2011 г. на Бургаския районен съд, молителят, за разлика от М. Д., е удостоверил имущественото си състояние с декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, като за неверни данни носи наказателна отговорност. На съда са представени още и доказателства за влошеното му здравословно състояние, каквито по настоящото дело няма. Обсъждано е постановление, с което спрямо Д. Д. са наложени предварителни обезпечителни мерки, нo съдът не е имал данни за друго притежавано от него имущество, включително имоти и парични средства, както е при М. Д.. В заключение, липсва идентичност в обстоятелствата, преценявани по двете дела и това изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По изложените съображения, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът