Определение № 1066 от 16.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 688/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 28, изр. 2 КМЧП.

Образувано е по частна касационна жалба на BG Konstrukt GmbH срещу определение № 27/23 .0 2.2023 г. по в. ч. д. № 323/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е отменено определение от 14.11.2022 г. по т. д. № 13/2021 г. на Окръжен съд Ловеч за оставяне без уважение на искането, заявено от „Веника 2009“ ООД, да бъде прекратено производството по т. д. № 13/2021 г. поради уговорена договорна подсъдност на спора пред съд във ФР Германия.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като е постановено в противоречие със закона и при наличие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че то е постановено въз основа на документи, представени след изтичане на преклузивните срокове и изрично изключени от доказателствата по делото в резултат на успешно проведено производство по реда на чл. 193 ГПК, евентуално по реда на чл. 183 ГПК, а именно осем на брой договора, в които се твърди да е уговорена подсъдност пред съд в Германия. Въпреки, че първоинстанционният съд е счел, че въпросните договори не следва да бъдат приемани като доказателства по делото, въззивният съд е формирал своя извод за липса на международна компетентност на български съд въз основа именно на тях без да се произнесе по приобщаването им към доказателствения материал по делото. По този начин е направил преценката си въз основа на факти, за реализирането на които между страните има спор. Отделно касаторът твърди, че съставът на апелативния съд не е преценил предмета на заведения иск, с който се цели унищожаване на споразумение между страните от 09.12.2019 г. поради сключването му под заплаха и приложимия в този случай принцип, че ищецът следва съдилището на ответника, което се намира в [населено място]. Въпреки, че българският съд е ограничен да се произнесе само по въпроса за унищожаемостта на споразумението, въззивният съд е анализирал преюдициалните правоотношения между страните и се е произнесъл по въпроси, които са от компетентността на съд в Германия, а именно – наличие на договорни отношения между спорещите страни и тяхното изпълнение. Дружеството жалбоподател акцентира върху обстоятелството, че двете дела – образувани пред немския съд и пред българския съд – са с различен предмет, независимо, че срещу заявената претенция за изпълнение на задължения по споразумението от 09.12.2019 г. от BG Konstrukt GmbH е противопоставено възражение за порок на волята, тъй като по този въпрос решението на немския съд няма да формира сила на пресъдено нещо. Наред с това заявява, че с предходно свое определение № 221/13.07.2022 г. по в. ч. т. д. № 152/2022 г. Апелативен съд Велико Търново е приел, че не е налице хипотеза на чл. 29, § 1 от Регламент № 1215/2012 г., поради което с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл изцяло недопустимо, пререшавайки въпрос, по който е налице стабилен съдебен акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси, които счита, че са включени в предмета на делото и са обусловили изводите на въззивния съд, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на съдебния акт всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да изложи в съдебния акт собствени фактически и правни изводи?“

2. „Непредставянето на изискан от оспорващата страна оригинал на документ в производството пред първоинстанционния съд основание ли е същото да бъде разглеждано като част от доказателствения материал по делото от въззивния съд без изрично съдът да се произнесе по неговото приемане?“

3. „Какви са правните последици на оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК и успешно проведено производство по този ред?“

4. „При преценка на правнорелевантните факти по делото обвързан ли е въззивният съд от силата на пресъдено нещо по отношение на истинността при успешното оспорване по реда на чл. 193 ГПК?“

5. „Допустимо ли е въззивният съд да базира изводите си на доказателства, които са изрично изключени от материалите по делото и/или изобщо не са приети като доказателства?“

6. „Следва ли възражението за липса на компетентност на българския съд да бъде релевирано в определени времеви рамки?“

7. „Следва ли уговорена в договор между страните подсъдност да се разпростира извън споровете по изпълнение на този договор и да обхваща последващи споразумения между тях?“

По първите шест въпроса твърди отклонение от практика на ВКС, а по седмия въпрос – необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото. На самостоятелно основание касаторът заявява, че въззивното определение е очевидно неправилно.

При изложените доводи BG Konstrukt GmbH претендира достъп до касация, отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявената от него претенция с правно основание чл. 30 ЗЗД и обусловената от нея с правно основание чл. 34 ЗЗД, вр. с чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД за заплащане на сума в размер 150 000 евро.

Ответникът по частната касационна жалба „Веника 2009“ ООД я оспорва като неоснователна, излагайки доводи за изпълнено задължение от страна на въззивния съд да обсъди всички факти и доводи на страните. Заявява становище, че съдът не е обосновал мотивите си с наличието на осемте броя договори, обсъждани от касатора в жалбата му. Възражението за липса на международна подсъдност на спора е направено още с отговора на исковата молба, но по него окръжният и апелативен съд в различни техни състави са се произнасяли по различен начин и съответно до момента въпросът не е намерил окончателното си разрешение. Ответникът твърди, че съдът е длъжен служебно да следи за своята международна компетентност, както и, че пред съда в Германия е висящо дело между същите страни и със същия предмет, което е по-рано заведено. Позовава се на практика на СЕС, а именно решение Gubisch Maschinеnfabrik № 144/86 ECLI:EU:C:1987:528, в което е прието, че е налице идентичност между осъдителен иск за изпълнение на договор и по-късно заведен иск за установяване на неговата недействителност – ситуация, която напълно съвпада с процесната. Сочи и, че вторият съд не може да проверява международната компетентност на първия съд, който вече е приел за разглеждане делото, и по-късно сезираният съд следва да се откаже от компетентността си в полза на първия сезиран. Допълнително сочи и други решения на СЕС - решение Overseas Union Insurance C-351/02, Gasser C-116/02, Turner C-159/02. Счита, че дори да се приеме, че двете производства имат различен предмет, то делата са свързани помежду си и чл. 30 от Регламент 1215/2012 г. също повелява те да се разгледат и решат заедно с цел да се избегнат противоречиви решения. Излага съображения за липса на основание определението на въззивния съд да бъде селектирано с цел достъп до касация, тъй като поставените въпроси изобщо не са разглеждани от въззивния съд и по отношение на тях не е налице основният селективен критерий. Претендира потвърждаване на определението и присъждане на сторените в частното производство разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Възприемайки установените от първоинстанционния съд факти относно наличието на спор между „Веника 2009“ ООД и BG Konstrukt GmbH по повод изпълнение на подписано между тях споразумение от 09.12.2019 г., който е висящ пред съд в [населено място], ФР Германия, и наличието на по-късно заведени пред Окръжен съд Ловеч искови претенции за унищожаване на това споразумение и връщане на даденото по него, Апелативен съд Велико Търново е счел, че липсва международна компетентност на съдилищата в България да разрешат втория заведен спор. С обжалваното определение е отменил определение на Окръжен съд Ловеч, постановено на датата 14.11.2022 г. по т. д. № 13/2021 г., с което е било отказано прекратяване на производството по исковете на BG Konstrukt GmbH срещу „Веника 2009“ ООД с правно основание чл. 30 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД, вр. с чл. 55, предл. 3 ЗЗД. Изводът си съдът е мотивирал с разпоредбата на чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент № 1215/2012 г., съгласно която срещу лице, което има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка, а именно – по дела, свързани с договор – в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение, а в случай на продажба на стоки това е мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките, респ. услугите, или е трябвало да бъдат доставени. Преценявайки, че BG Konstrukt GmbH дължи характерната престация по процесното споразумение от 09.12.2019 г. решаващият състав е приложил правилата на чл. 4 и чл. 12 от Регламент № 593/2008 (Рим I) и е заключил, че приложимото към договор право, респективно към последиците от неговата действителност/недействителност, е правото държавата, където е обичайното местопребиваване/седалище на BG Konstrukt GmbH, а именно съд във ФР Германия, съответно, че българският съд не е международно компетентен да се произнесе по спора. За пълнота на изложението въззивният съд е посочил, че изводът му не се променя и при приложение на чл. 94, ал. 1 КМЧП, който регламентира, че, когато страните не са избрали приложимото право, прилага се правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка. Като е отнесъл правилата към процесния казус, е преценил, че, независимо от извода за наличието или липсата на валидна уговорка между страните за избор на компетентен съд във ФР Германия и на немското право като приложимо към казуса, тълкуването на относимите норми на международното частно право обуславя извод за липса на компетентност у българския съд да разреши спора.

Не са налице твърдените от касатора основание за селектиране на въззивното определение с цел осъществяване на директен или факултативен касационен контрол.

Определението на Апелативен съд Велико Търново е валидно и допустимо. То е постановено от съдебен състав в рамките на неговите правомощия и компетентност и съдържа реквизитите по чл. 254 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с регламентираното в чл. 15 ГПК и чл. 28 КМЧП задължение за служебна проверка относно наличие на международна компетентност в полза на българския съд и възможността определението, с което се установява нейното наличие или липса, да подлежи на въззивно обжалване. В този смисъл е и практиката на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК, илюстрация на която е решение № 63/2019 г. по гр. д. № 2367/2018 г. на III г.о. В цитираното решение се приема, че за своята международна компетентност съдът следи служебно при всяко положение на делото, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение само, ако не са приложими други международни актове.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те нямат характеристиката на правни, тъй като от една страна не кореспондират с наведените в жалбата оплаквания /въпрос първи/, а от друга страна не са били обсъждани въззивния съд и не са дали основание за постановяване на въззивното определение. Въпросите произтичат от защитаваната в частната касационна жалба теза, че въззивният съд се е позовал на доказателства, изключени от първоинстанционния съд, които обаче установяват уговорена между страните договорна подсъдност на споровете им по повод действителността и изпълнението на сключеното на 09.12.2019 г. споразумение пред съд във ФР Германия. В противовес на тази теза решаващ за постановяване на обжалваното пред настоящата инстанция определение на Апелативен съд Велико Търново е мотивът, че към процесното споразумение е приложимо немското право, което обуславя и компетентността на съд във ФР Германия да разреши спора между страните дори и при липса на уговорка за избор на компетентен съд, а само поради приложение на регламентираното в чл. 7, § 1, б.“а“ от Регламент № 1215/2012 г. правило.

Крайният извод на Апелативен съд Велико Търново за липса на международна компетентност на български съд да разреши спора между Konstrukt GmbH и „Веника 2009“ ООД е в съгласие с разпоредбите на чл. 29 и чл. 30 от Регламент № 1215/2012 г., приложими към очертаната в определението на Апелативен съд Велико Търново хипотеза. Сочените норми препятстват постановяването на противоречиви решения от съдилища в различни държави членки на ЕС като задължават всеки съд, различен от първия сезиран, служебно да спира разглеждането на делото пред него докато не бъде установена компетентността на първия сезиран съд, когато страните и предмета по споровете са едни и същи или делата са свързани. Тази регулация препятства невъзможността съдебно решение да бъде признато поради неговата несъвместимост със съдебно решение, постановено в производство между същите страни в държавата, в която се иска признаване, или поради неговата несъвместимост със съдебно решение, постановено в производство между същите страни и със същия предмет в друга държава членка - чл. 45, б. „в“, и б. „г“ от Регламент № 1215/2012 г. По приложението на сочените разпоредби /идентични с разпоредби на Регламент № 44/2001 г. и Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела/ е формирана практика на СЕС, част от която е цитирана от ответника по касационната жалба. Към тези решения следва да се добавят и решения по дела С-1/13, С-39/02, С-111/01, С-452/12 г. В тях е разяснено, че предметът на две производства е един и същ по смисъла на чл. 29 от Регламент № 1215/2012 г., съответно чл. 27 от Регламент № 44/2001 г., съответно чл. 21 от Брюкселската конвенция не когато са заведени два напълно идентични иска, а когато претенциите имат своето основание в едни и същи правопораждащи факти /напр. един и същ договор/, съответно понятието „един и същ предмет“ трябва да се тълкува разширително. В този смисъл в решение по дело С-144/86 г. е разяснено, че хипотезата на чл. 21 от Брюкселската конвенция покрива случай на предявен иск за изпълнение на договор и иск за установяване недействителността на този същия договор. Въззивният съд, установявайки в мотивите на определението си, че съдът в [населено място], ФР Германия не е оспорил своята компетентност, а е декларирал установяването й, като краен резултат на практика е приложил правилото на чл. 29, т. 3 от Регламент № 1215/2012 г., вр. с чл. 28, изр. 2 КМЧП.

При липса на общото основание за достъп до касация безпредметно се явява обсъждането на въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – противоречие с практика на ВКС и необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото.

Не се явява изпълнен съставът на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК дотолкова, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и в частната касационна жалба липсва каквато и да е мотивировка на причините, поради които касаторът счита, че въззивното определение е очевидно неправилно. При извършената от настоящата инстанция проверка не се установява наличието на този порок, критериите за съществуването на който са подробно разяснени в немалка по обем практика на ВКС.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на ответника „Веника 2009“ ООД следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски, които са в доказан размер от 6 000 лв.

Изложеното мотивира настоящият състав на съда да