Определение № 3177 от 24.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1228/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от АКОС“ ООД, против решение № 255/28.11.2022 г. по в.гр.д. № 445/2021 г. на Окръжен съд Кюстендил в частта, с която като е потвърдено решение от 07.05.2021 г. по гр.д. № 1895/2020 г. по описа на Районен съд Дупница, е отхвърлен предявения от касатора срещу Я. Г. Й. като частичен иск / от пълен размер 24 000 лв./ за заплащане на сумата от 20 000 лв., представляваща вреди от неизпълнението на договор за прехвърляне на недвижим имот от 13.04.2006 г., включваща 9 680 лв.-стойността на изградената в имота ограда; 1098 лв.-част от платената по договора цена/ 3540 лв./; 9232 лв.- представляваща разликата между стойността на земята по експертиза и платената продажна цена от 3540 лв., изчислена към 02.06.2014 г. – датата на влизане в сила на решението на ВКС, постановено по ревандикационния иск, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска, както и в частта, с която е обезсилил решението от 07.05.2021 г. по гр.д. № 1895/2020 г. по описа на Районен съд Дупница, с което е уважен предявения от касатора срещу Я. Г. Й. евентуален иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 7 080 лв. –неустойка по т. IV от договора от 13.04.2006 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е недопустимо – като постановено по нередовна искова молба; евентуално неправилно – като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът при разглеждане на иск за присъждане на претърпени вреди от евикция /в светлината на ТР №1/02.07.2021 г. по т.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС/ да изясни дали ищеца предявява и претенция за разваляне на договора; 2/ Необходимо ли е при предявен иск по чл.189 ЗЗД предварително да е проведено производство по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора или този иск може да бъде съединен с иска по чл.189 ЗЗД; 3 / Как отговарят продавачи, които са съпрузи към датата на продажбата по иск за вреди от евикция или по иск за заплащане на неустойка за неизпълнение – солидарно или разделно; 4/ Има ли пречка да се разглежда евентуално предявен иск, когато главния такъв е уважен спрямо солидарния длъжник и пречка ли е уважаването на главния иск срещу един от солидарните длъжници да се разгледа евентуалният иск срещу другия солидарен длъжник и не се ли ограничава по този начин възможността на кредитора да получи изпълнителен титул за притезанието си срещу всеки от двамата длъжници; 5/ Основание ли е за отхвърляне или неразглеждане на иска срещу солидарния длъжник обстоятелството, че кредиторът разполага д изпълнителен титул срещу другия солидарен длъжник, но без да е получил изпълнение на притезанието и 6/ Длъжен ли е съдът да мотивира защо кредитира едно заключение, а друго не. По първите два въпроса, касаещи допустимостта на обжалваното въззивно решение, се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 67 от 23.06.2022 г. по гр.д. № 1297/2018 г. на IV г.о., решение № 50234 от 7.11.2022 г. по гр.д. 2710/2020 г. на IV г.о. и решение № 50249 от 16.11.2022 г. по гр.д. № 638/2022 г. на IV г.о. По трети, четвърти и пети въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 233 от 28.09.2016 г. по гр.д. № 1842/2016 г. на IV г.о. и решение № 60261 от 20.12.2021 г. по гр.д. № 3385/2020 г. на IV г.о.. По последния въпрос се поддържа, че възивния съд е действал в противоречие с решение № 310 от 31.12.2019 г. по гр.д. № 1166/2019 г. на IV г.о.. Насрещната страна Я. Г. Й., чрез пълномощника си адв. Р., е депозирал отговор, с който оспорват касационната жалба, като поддържат, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По същество се поддържа, че изложените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. За да отмени решението на първоинстанционния иск, с което е уважен предявения от купувача иск по чл.189, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 20 000 лв., въззивният съд е приел, че с нормата на чл.189 ЗЗД е предвидена възможност, ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът да може да развали продажбата по реда на чл.87 ЗЗД и в този случай, продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за веща, като за другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението. Съобразявявайки задължителните за съдилищата указания, дадени в ТР №1/02.07.2021 г. по т.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, че договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл.87, ал.3 ЗЗД е допустим, както и че между страните не е налице спор относно факта, че купувачът не е предприел действия за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД по съдебен ред, въззивният съд е приел, че искът по чл.189 ЗЗД е неоснователен поради липса на кумулативно необходимата предпоставка – разваляне на договора. По евентуалния иск по чл.92 ЗЗД, съдът е приел, че по отношение на него не е настъпило условието за неговото разглеждане, а именно отхвърляне на главния иск с правно основание чл.189 ЗЗД, поради което първоинстанционното решение в тази му част се явява недопустимо и подлежи на обезсилване. За да достигне до този извод, въззивният съд е приел, че искът по чл.189 ЗЗД е уважен с влязло в сила решение по отношение на солидарния длъжник - ответницата Ю. Й., тъй като решението на въззивния съд по в.гр.д. № 67/2017 г., с което искът по чл.189 ЗЗД е бил уважен срещу двамата ответници Я. и Ю. Й. / съпрузи към момента на сключване на договора за покупко-продажба/ е обжалвано пред ВКС само от ответника Й., поради което последната не е участвала в производството пред ВКС и съответно при второто разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл.294, ал.1 ГПК. При така изложените решаващи мотиви от въззивния съд и съобразявайки разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, в която се претендират последиците от развален договор за покупко-продажба на недвижим имот, без да е предявен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за развалянето на договора. Едва след преценка на допустимостта на въззивното решение, ще може да се разглеждат въпросите за правилността и обосноваността му. За касационното обжалване, касаторът дължат държавна такса в размер на по 400,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 Т., които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.