Определение № 1826 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 316/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. С. И., [населено място], чрез адвокат Д. Н., срещу определение № 2983 от 19.11.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 2903/2024 г. на Софийски апелативен съд, 4-ти граждански състав. С атакуваното определение е оставена без уважение частна жалба на И. И. срещу определение от 05.06.2024 г. по гр.д. № 12597/2022 г. на Софийски градски съд, I-22 състав в частта му, с която е оставено без уважение негово искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от заплащане на държавна такса. Оплакванията на жалбоподателя са за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му и постановяването на освобождаване от заплащането на държавна такса. Поддържа се, че осъществяването на търговска дейност и реализирането на обороти не означава получаване на приходи. В тази връзка се изтъква, че по делото има доказателства само за обороти, представени от ответника - неучастващо в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК лице. Оспорва се становището на съда по отношение на менителницата, което според изложеното няма значение за искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. Твърди се, че ищецът е кредитор само на ответника по вземането - предмет на иска и изпълнителното дело за събирането му е спряно, без да има каквото и да е плащане по него. Според жалбоподателя стабилизираното /влязло в сила/ определение, с което е отхвърлено същото му искане по чл. 83, ал. 2 ГПК през 2022 г., няма значение за искането, направено през 2024 г. и ако обстоятелства, в т.ч. финансовият недоимък, са подлежали на доказване, то съдът е следвало да даде указания и допълнителен срок за представянето на доказателства. Допускането на касационно обжалване се поддържа поради противоречие с практиката на ВКС, като се твърди и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: С първоинстанционното определение от 05.06.2024 г. по гр.д. № 12597/2022 г. на Софийски градски съд, I-22 състав е била оставена без уважение молба по чл. 83, ал. 2 ГПК от И. И. за освобождаването му от заплащане на държавна такса в размер от 27 158,28 лева по иска му по член 422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер от 1 357 940 лв., предмет на издадена заповед № 19951 от 13.07.2022 г. по ч.гр.д. № 946/2022 г. на Софийски районен съд - въз основа на документ по чл. 417, т. 10 ГПК - запис на заповед. Молбата, подадена в производството по гр.д. № 12597/2022 г. на Софийски градски съд, е била основана на „новонастъпили обстоятелства в имущественото състояние“, удостоверено според молителя в приложената към нея декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК. По отношение на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК становището на въззивния съд е, че документът – запис на заповед по чл. 417, т. 10 ГПК, послужил за уважаване на заявлението на ищеца за издаване за заповед за незабавно изпълнение за парично вземане в голям размер, не обуславя извод, че молителят разполага с парични средства. В тази връзка съдът е изтъкнал, че фактът дали записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение и обезпечава някакво вземане на ищеца, е извън предмета на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. Апелативният съд е подчертал, че исковото производство по чл. 422 ГПК е продължение за заповедното производство - в случая ч.гр.д. № 946/2022 г. на Софийски районен съд, 162 състав, в което с оглед на направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК от И. И. е бил постановен отказ, инкорпориран в определение № 7987 от 29.03.2022 г. на Софийски районен съд, 162 състав, поради което И. И. е внесъл като условие за разглеждане на заявлението държавна такса в размер от 28 365,86 лв. /Отказът за освобождаване от държавна такса за заповедното производство е бил стабилизиран с потвърждаването му с влязлото в сила определение № 5237 от 07.06.2022 г. по в.ч.гр.д. № 5213/2022 г. на Софийски градски съд./ Съдът е посочил, че новото искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса за исковото производство може да бъде уважено, само ако са настъпили нови обстоятелства, които са утежнили финансовото положение на молителя - излезли са активи от патримониума му, поел е обременителни задължения и пр. Апелативният съд е изброил следните съобразени от Софийски градски съд факти, относими към имущественото състояние на молителя: И. И. е едноличен собственик на капитала на „Скорпион 79 И.“ ЕООД; управител е на това дружество и на още едно - „Карт ойл“ ЕООД; съдружник е в трето дружество „Ойл - комерс“ ООД; отчуждил е към 10.03.2022 г. дружествените си дялове от капитала на „Анаконда 2020“ ЕООД - едноличен собственик на „Карт ойл“ ЕООД. Тези отчуждавания на активи, както и наличието на един стар автомобил „Рено“, регистриран през 1994 г., са били отчетени в произнасянето на Софийски градски съд. Следователно изводът на съда е, че между притежаваните от молителя дружествени дялове през 2022 г. и през 2024 г. промяна не е имало. Както през 2022 г., така и през 2024 г. молителят е притежавал идеална част от нива с площ от 2000 кв.м. в землището на [населено място], местността „Съра кирезлик“, доколкото видно от справка № 747458/5.06.2024 г. от АВ, на 24.03.2023 г. е била заличена възбраната върху нея, наложена по искане на кредитора и ЧСИ не я е отчуждил от длъжника - молител. Според съда няма пряко отношение към материалното състояние на И. И. обстоятелството, видно от приложената към частната жалба справка - извлечение от сметка в „ПИБ“ за наложен запор върху сума в размер от 12 579 лв. „на дружество“, тъй като очевидно се касае за запорирана сметка на трето лице, а не на молителя. С оглед на гореизложеното, Софийски апелативен съд е заключил, че в съпоставка с имущественото състояние, при което е бил постановен влезлият в сила отказ за освобождаване от държавна такса за заповедното производство, настоящото имуществено състояние на частния жалбоподател не е било променено в негативна посока, за да се приеме, че той вече не разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата за исковото производство държавна такса. Така мотивиран, въззивният съд е приел крайния извод на Софийски градски съд, че частният жалбоподател няма право да бъде освободен от заплащането на държавна такса за законосъобразен и е потвърдил обжалваното пред него определение от 05.06.2024 г. по гр.д.№ 12597/2022 г. на Софийски градски съд, I-22 състав в частта му по така постановения отказ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, жалбоподателят се позовава само бланкетно на противоречие с практиката на ВКС, както и на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, също общо обосновавана с твърдения за неправилност на обжалваното определение, които в голямата си част преповтарят оплакванията в частната касационна жалба. С оглед на визираното противоречие със съдебната практика на ВКС не е формулиран нито конкретен правен въпрос, нито са цитирани съдебни актове на ВКС, нито е обосновано противоречие на обжалваното определение с такива. В тази връзка следва да се имат предвид задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на частния касатор. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на частния жалбоподател и от сочените в частната касационна жалба факти и обстоятелства. С оглед на това, че жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито се е позовал на конкретна практика на ВКС, на която се твърди обжалваното определение да противореич, нито пък такова противоречие е обосновано с конкретни твърдения, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед твърдяната очевидна неправилност на обжалваното определение следва да се има предвид, че в конкретния случай касационно обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилен е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно определение, развити в частната касационна жалба, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка в самото производство по разглеждане на частната касационна жалба съгласно основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения определението по в.ч.гр.д.№ 2903/2024 г. не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение