Определение № 2967 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2366/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Й. С. Й., М. Н. Й. и Р. Й. Й., всички от [населено място] и представлявани от адв. А. Т. от САК, срещу въззивното решение № 369 от 31.03.2025 год. по в. гр. д. № 3035/2024 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 2429 от 22.04.2024 год. по гр. д. № 9608/2022 год. на Софийски градски съд. С него по отношение на касаторите, ответници в процеса, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата Л. С. В. е собственик по наследство на 1/2 ид. ч. от еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **, със застроена площ 86 кв. м., бр. етажи: 3, състояща се от: сутерен, мазе, приземен етаж, гараж и кухня с трапезария, два жилищни и тавански етажи, подробно описани, построена в поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място],[жк], заедно с пристроените към жилищната сграда лятна кухня с идентификатор **, със застроена площ 31 кв. м., и тоалетна, с идентификатор **, със застроена площ 2 кв. м. и е отменен нотариалния акт № 103/2021 год. на нотариус рег. № * с район на действие Софийски районен съд, в частта, с която Й. и М. Й. са признати за собственици по давностно владение на над 1/2 ид. ч. от горните сгради.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно – постановено по нередовна искова молба, при допуснати процесуални нарушения по връчване на първоинстанционното решение на наследниците на починалата ищца, при преценката на събраните доказателства, което е довело и до необоснованост на изводите и нарушение на материалния закон. Иска се същото да бъде обезсилено, респ. отменено и вместо това делото се върне за ново разглеждане, респ. искът да бъде отхвърлен. Претендират присъждане на разноските.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Как се прилага институтът на придобивната давност в отношенията между сънаследници, при предаване владението приживе от самия собственик на негов наследник по закон, и по-конкретно: следва ли нотариално удостоверено волеизявление за право да се построи /със собствени средства и за собствена сметка/ да се приеме като воля за предаване на владение на право строеж, като факт за начална дата на това владение на право на строеж и като основание за самостоятелна фактическа власт върху право на строеж с намерение за придобиване собствеността върху построеното в полза на наследника?

2. Ако правото на строеж е било предадено приживе от наследодателя на негов низходящ и наследодателят до смъртта си упражнява това право за него /за низходящия/, а след смъртта на наследодателя този наследник упражнява фактическа власт с намерение за своене върху построеното, действа ли презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между наследниците? Смъртта на наследодателя променя ли основанието, на което упражняването на фактическата власт е установено, и необходимо ли е упражняващият фактическата власт наследник да противопоставя промяна на намерението си спрямо другите наследници по закон с оглед придобиване право на собственост по реда на чл. 79 ЗС?

По тези въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 8.10.15 год. по гр. д. № 3255/2014 год., ІІ г. о., решение № 75 от 3.07.19 год. по гр. д. № 2871/2018 год., ІІ г. о. и решение № 357 от 14.06.2024 год. по гр. д. № 3005/2023 год., І г. о.

3. В случай на предаване владението на ограничено вещно право на строеж от самия собственик /родител/на негов малолетен низходящ /син/и фактическо извършване на строителството от родителя поради ниската възраст на сина, следва ли да се приеме, че правото на строеж се владее като свое от сина чрез бащата? От значение ли е за придобиване правото на собственост върху построеното от това с чий средства и труд е реализирано правото на строеж?

По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение № 109 от 20.02.2024 год. по гр. д. № 92/2023 год., І г. о., решение № 89 от 10.09.2010 год. по гр. д. № 4133/2008 год. и решение № 277 от 17.08.2011 год. по гр. д. № 1067/2010 год., І г. о.

4. При хипотезата на чл. 81 и приложението на чл. 83 ЗС, вр. с чл. 84 ЗС, и при конкретните факти - липса на каквото и да е активно поведение спрямо построеното от страна на трето лице, следва ли владението да се счита за изгубено и давността за придобиване право на собственост върху недвижим имот- прекъсната? – като се сочат решения № № 23 от 2005.2016 год. по гр. д. № 5162/2015 год., ІІ г. о. и 330 от 28.11.2011 год. по гр. д. № 1519/2010 год., ІІ г. о.

По наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че ищцата Л. С. В. е собственик по наследство на 1/2 ид. ч. от процесните сгради в поземления имот с идентификатор ***, в [населено място],[жк]и е отменен нотариалния акт на първите двама касатори № 103/2021 год. в частта, с която същите са признати за собственици по давностно владение на над 1/2 ид. ч. от горните сгради.

По делото е установено, а и не е спорно, че ищцата и ответникът Й. С. Й. са наследници по закон на С. Й. Г., починал на 28.05.1985 год., който приживе е придобил по дарение от баща си дворно място в [населено място], с площ 525 кв. м., съставляващо УПИ *-*, кв. 39 по плана, към който впоследствие по регулация са придадени 334 кв. м., съгласно представените по делото нотариални актове от 1963 год. и 1970 год. По заявление на наследодателя в имота е дадена строителна линия и ниво за строителство на жилищна сграда, а с декларация от 28.07.1971 год., с нотариална заверка на подписа, същият е дал съгласие сина му Й. Г. да построи със собствени средства и за собствена сметка жилищна /сграда/ в собствения му имот – парцел * в кв. 39 по плана на С., като архитектурният план бъде утвърден на негово име. Жилищната сграда е узаконена с акт № 7/19.06.1991 год., като двуетажна еднофамилна, на името на сина Й. С. Й., който, заедно със съпругата му М. Й., се снабдили с констативен нотариален акт № 103/2021 год. за собственост по давностно владение на тази сграда, както и на построените в имота сграда-лятна кухня и сграда-тоалетна, подробно описани в акта. С последващ нотариален акт за дарение на недвижим имот от 21.12.2021 год. Й. и М. Й. дарили на дъщеря си Р. Й. описаните три сгради, заедно с „придобитите по наследство, лична собственост на Й. Й. 334/965 ид. ч. от поземления имот“.

Във връзка с направеното от ответниците /сега касатори/ възражение за придобиване на сградите по давност са разпитани свидетели, чиито показания са обсъдени от въззивния съд подробно, и въз основа на тях е прието, че процесната жилищна сграда /голямата/ е построена от наследодателя С. Й., до смъртта му през 1985 год. била довършена, с покрив, но не била измазана. Довършителните работи били предприети от Й. и М. Й., след като сключили брак през 1992 год., като понастоящем те живеят в тази сграда.

От правна страна въззивният съд приел, че представената декларация от наследодателя С. Й. от 1971 год. не учредява право на строеж в полза на сина му Й. Й., тъй като в действащия към този момент ЗПИНМ /отм./ такава възможност не е предвидена, като в този смисъл е и посочена в решението съдебна практика. Въззивният съд, макар и да е обсъдил възможността правото на строеж върху сградата да е придобито чрез упражняване на владение, намерил за недоказан този придобивен способ в полза на ответника с оглед липсата на доказателства за извършвани фактически действия в тази насока, както от самия Й., който към този момент е бил 12 годишен, така и от неговия баща, като негов законен представител, но с намерение правото да се придобие от сина му. От свидетелските показания не се установяват такива действия, които да обосноват извод за придобивна давност относно правото на строеж, никой от разпитаните свидетели не е установил, че бащата е строил за малолетния си син жилищната сграда, доколкото лятната кухня и тоалетната са построени след неговата смърт /твърденията на самите ответници в отговора на исковата молба са, че те са ги построили през 2000 год./. От показанията на свидетелите се установява, че наследодателят С. Й. е ползвал един от гаражите в новата сграда за боядисване на коли, с което се занимавал, което кореспондира и с представената служебна бележка, издадена на негово име за етапа на строителството на жилищната сграда към 20.02.1975 год. - до първа плоча /изградени гараж и зимнични помещения, с поставен покрив/.

Следователно, към момента на смъртта на наследодателя С. Й. през 1985 год., построената сграда е останала в наследството му, тъй като липсват данни собствеността върху нея да е придобита от сина му Й., отделно от собствеността на поземления имот. Това е основанието за установяване на съвладението на наследниците му – двама низходящи и преживялата съпруга. От доказателствата по делото е обоснован извод за съществували добри отношения между тях, които се влошили по повод снабдяването на ответниците по иска с констативния нотариален акт за трите сгради.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на доказателства упражняващият фактическата власт върху тези сгради сънаследник да е отблъснал владението на останалите сънаследници, за да е успешно позоваването на правните последици на придобивната давност при промяна в субективния елемент на владението и манифестирането му пред останалите сънаследници. Затова и релевираното възражение за придобивна давност на ответниците е намерено за неоснователно, а искът на ищцата за собственост по наследство на 1/2 ид. ч. от спорните сгради, е уважен като основателен. Отмяната на констативния нотариален акт е последица от уважаването на установителния иск.

Произнасянето на въззивния съд по въпроса относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, обуславят изхода на настоящия спор, като същото не противоречи, а кореспондира със задължителната практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Въззивният съд приел, че събраните доказателства не установяват наличието на такова поведение от страна на ответника Й. Й. спрямо сънаследниците му, поради което и нотариалният акт, с който се е снабдил не го легитимира /а и неговата съпруга, чийто права са обосновани от разпоредбите на СК/ като собственик на чуждите идеални части от процесните сгради. Установените по делото действия от тяхна страна сочат на обикновено ползване на имота, но не и владение.

Изводите на въззивния съд са обосновани въз основа на събраните доказателства, които не установяват предаване на владение приживе от наследодателя като основание за установяване на фактическа власт от страна на ответника, тогава малолетен, върху правото на строеж. От свидетелските показания се установява, че новата жилищна сграда е построена от общия наследодател С. Г., същият е ползвал гаража в нея за упражняване на професията си, което опровергава тезата за установяване на фактическа власт от сина Й., както относно правото на строеж, така и относно построената сграда, респ. върху реална част от дворното място. Затова и изводът на въззивния съд за основанието, на което е установена фактическата власт върху процесните имоти, обоснован и от събраните по делото писмени доказателства, обосновава неотносимост на поставените от касаторите в изложението въпроси, свързани с предаване на владение приживе от наследодателя като основание за установяване на фактическата власт. Доводите на касатора имат отношение към правилността на извода на въззивния съд по въпроса за основанието за установяване на фактическа власт върху спорните сгради, поради което и обсъждането им предполага преценка на доказателствата, което е извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо обсъжданите въпроси не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Затова и представената съдебна практика не е относима към спора, тъй като в случая съдът не е приел наличието на действие по предаване на владението приживе от страна на наследодателя на сина му, ответникът Й. Й., което води до неотносимост и на въпросите за владение на малолетен чрез родителя му, с чии средства и труд е строено. Въпросът за прекъсване на давността също не е обусловящ решаващия извод по спора с оглед обсъждането му като евентуален, поради което поставените от касаторите въпроси не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос, който касаторът поставя в изложението си към жалбата, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Произнасянето в обжалваното въззивно решение е в рамките на предявения иск, постановено е от надлежен състав и има съдържанието по чл. 236 ГПК, подписано е и не противоречи на закона и на съдебната практика, данни за която има по делото, което обосновава извод и за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК. Релевираните от касаторите оплаквания относно нередовност на исковата молба и допуснати съществени процесуални нарушения не поставят под съмнение допустимостта на акта, произнасянето е съобразено с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството и с правилата на логиката. Не са налице и данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на акта.

Разноски по делото не се присъждат поради липса на доказателства за направените такива от страна на ответниците по касация.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия