Определение № 3076 от 03.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 961/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, Д. И. Л., срещу решение № 12 от 21.02.2025 г. по гр. д. № 230/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение № 70 от 03.06.2024 г. по т. д. № 156/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че съществува вземане на „Юробанк България“ АД към Д. И. Л. в размер на разликата над 9 404,39 лв. до 49 095,47 лв. (за сумата 39 691,08 лв.) дължима главница по договор № FL125024326559/28.01.2022 г. за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху разликата от 29.12.2022 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед № 3192/30.12.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. д. № 6603/2022 г. по описа на РРС и са присъдени разноски по делото в полза на ищеца.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че са правилни фактическите изводи на двете съдебни инстанции, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не е била обявена надлежно предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит. Сочи, че предметът на делото по предявени искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК е обвързан от основанието и размера на вземанията, заявени в заповедното производство. Счита, че в хипотеза като процесната, в която се претендира обявяване на предсрочната изискуемост с връчване на препис от исковата молба на представляващия ответника особен представител, кредиторът следва да предяви осъдителни, а не установителни искове. Споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд, че настъпването на изискуемостта на вземанията в хода на исковото производство променя основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение, което е недопустимо при съобразяване тълкуването, дадено с т. 11б от ТР 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен за горницата над 9 404,39 лв. като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли установителният иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД да се уважи изцяло, така както е предявен в настоящото съдебно производство с исковата молба, когато съдът приеме, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е станало с връчване на исковата молба на особения представител на ответника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, т.е. че предсрочната изискуемост е възникнала към тази дата и че има промяна във фактическата обстановка по делото?

2. В хипотезата по т. 1 представлява ли порочно процесуално действие от страна на банката - кредитор непредявяването на осъдителен иск за цялата изискуема сума в условията на евентуалност спрямо установителния иск?

3. Законосъобразна ли е преценката на връчването на исковата молба, с която е обявена предсрочната изискуемост на цялото вземане по кредита, като правнорелевантен факт, възникнал в хода на съдебното производство, предвид нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК, която е дала основание за приемане на установителния иск за основателен, какъвто е изводът на въззивната инстанция?

Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че касаторът не е обосновал предпоставите по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение и за постановяването му в унисон с утвърдената съдебна практика. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че връчването на отправеното от банката – кредитор преди развитието на заповедното производство изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е ненадлежно, тъй като е извършено в нарушение на чл. 47, ал. 1 ГПК – без да е удостоверено, че връчителят е търсил адресата в продължение на един месец, най-малко три пъти, един от които в неприсъствен ден, с интервал от поне една седмица. Намерил е за основателни оплакванията по въззивната жалба на ответника, че неправилно първоинстанционният съд е отрекъл настъпването на последиците на предсрочната изискуемост чрез връчване на изявлението на кредитора на ответника или на неговия особен представител в хода на исковото производство – с връчване на исковата молба. Изтъкнал е, че основанието за възникване на вземането на кредитора както за падежиралите, така и за непадежиралите, предсрочно изискуеми, вноски, претендирано в заповедното и в исковото производство, е едно и също - договорът за кредит, съответно позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК и не представлява недопустимо изменение на иска съгласно т. 11б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК, в която насока се е позовал на мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Намерил е, че изводите на първоинстанционния съд са противни на приетото в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК – т. 9, че в производството по предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист в образувания изпълнителен процес. Съобразил е, че в същия смисъл е даденото тълкуване с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Намерил е, че правнорелевантен факт, настъпил след предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, който трябва да бъде съобразен от съда съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, е и обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство – чрез изявление, съдържащо се в исковата молба или в отделен документ, приложен към исковата молба, в който случай изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба и нейните приложения на ответника-кредитополучател, ако към този момент са налице обективните предпоставки за предсрочна изискуемост, предвидени в договора за кредит. Позовал се е на утвърдената практика в този смисъл по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60048/20.08.2021 г. по т. д. № 2122/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 50292/20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 50067/30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2717/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 182/31.10.2024 г. по т. д. № 2575/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 199/02.12.2024 г. по т. д. № 1700/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 118/19.07.2024 г. по т. д. № 1580/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

Приел е, че изрично изявление от ищеца за предсрочна изискуемост на кредита е направено в допълнителната искова молба, препис от която е бил връчен на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника на 01.03.2024 г., към която дата неплатените по кредита погасителни вноски са 23 (за периода 17.04.2022 г. – 17.02.2024 г.), установимо от събраното експертно заключение, респективно е било налице основанието за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, предвидено в чл. 14, ал. 1 от договора. Обобщил е, че са налице предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на целия кредит: изявление на банката, направено в хода на исковото производство, достигнало до кредитополучателя, и обективно съществуващо основание за предсрочна изискуемост, предвидено в договора за кредит – неплатени в срок вноски по кредита. По тези мотиви е намерил предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуване на вземане на ищеца за главница по договора за потребителски кредит № FL125024326559 от 28.01.2022 г. в размер на сумата 49 095.47 лв. за изцяло основателен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи и трети въпроси са относими към решаващия извод на въззивния съд за настъпила изискуемост на цялото вземане за дължима по договора за кредит главница, предвид обявената от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, но касаторът не обосновава сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Налице е утвърдена съдебна практика, включително по цитираните от въззивния съд постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60048/20.08.2021 г. по т. д. № 2122/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 50292/20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 50067/30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2717/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 182/31.10.2024 г. по т. д. № 2575/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 199/02.12.2024 г. по т. д. № 1700/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 118/19.07.2024 г. по т. д. № 1580/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която се приема, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Счетено е, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Подчертано е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. Изтъкнато е и че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.

Въззивното решение е постановено в унисон с горецитираната утвърдена практика на Върховния касационен съд, поради което не е осъществена сочената от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва допускането на касационно обжалване и по сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за платен депозит за особен представител в размер на сумата 1 664 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение