Определение № 937 от 26.10.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Обжалвано е въззивното решение № 1660 на Варненския окръжен съд, постановено на 14.12.2009 год. по в.гр.дело № 1892/2009 год., с което е отменено изцяло решението на Варненския районен съд, постановено на 20.07.2009 год. по гр.дело № 8492/2007 год. и вместо него е постановено друго за осъждане Д. Т. К., Е. [ЕГН], от[населено място], [улица], ет.4, ап.11 да предаде на К. М. К., Е. [ЕГН] и А. К. З., Е. [ЕГН] владението на собствения им недвижим имот, находящ се в землището на[населено място], съставляващ пл.№ 146 по П. на м.”П. З” с площ от 600 кв.м. и граници: ПИ №№ 145, 147, 185 и път и представляващ част от възстановения на ищците по реституция с решение на ПК-Варна № 9582/27.07.1993 год. имот, на основание чл.108 ЗС. Недоволен от въззивното решение е касаторът Д. Т. К., представлявана от адвокат Б. Б. от Варненската адвокатска колегия, който го обжалва в срока по чл.283 ГПК като счита, че е допустимо касационно обжалване тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, които са решавани противоречиво от съдилищата относно въпроса за 20-годишния срок за придобиване на имот по давност при действието на отменения Закон за давността; възможността идентичност на имот да се установява въз основа на по-малко от три граници; по отношение придобивната давност по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и чл.79, ал.2 ЗС. Прилага съдебния решения. Ответниците по касация К. М. К. и А. К. З., представлявани от адвокат В. В. от Варненската адвокатска колегия в писмено възражение/отговор по чл.287, ал.1 ГПК/ заявяват становище за недопустимост на касационното обжалване. Третите лица – помагачи на ответницата по спора П. С. С. и М. С. С., двамата от[населено място], не вземат становище по допустимостта на касационното обжалване. За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че постановеното от ПК решение № 9582 от 27.07.1997 год. легитимира ищците като собственици на процесния имот ПИ № 146, който попада в признатия за възстановяване имот, при което е съобразено, че наследодателят им К. М. В. е внесъл същия имот в ТКЗС през 1958 год., вкл. и земеделската земя на члена на домакинството Д. М. В., придобити съгласно разделителен/делбен/ протокол от 27.09.1938 год. Взето е предвид, че ответницата/касатор/ владее имота без правно основание тъй като първоначалния приобретател не е могъл да придобие права по реда на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ понеже не е имал валидно учредено право на ползване и към 01.03.1991 год. не е имало сграда както и към настоящия момент – последното е безспорно. Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение по иск с правна квалификация чл.108 ЗС приема, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Касационно обжалване не следва да се допусне макар разрешените от въззивния съд процесуални и материалноправни въпроси да са съществени – процесуалните се отнасят до правото на защита и тежестта на доказване, а материалноправният е обусловил съдържанието на постановеното въззивно решение. М. или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, когато тази практика е задължителна – постановленията на Пленума на Върховния съд и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд. Доколкото незадължителната практика на Върховния касационен съд макар и „трайно установена” или „преобладаваща” е все пак „противоречива” е основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. М. или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин, при което е без значение кой съд е постановил другото решение. За да има противоречиви разрешения по същия въпрос трябва да се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос. Представените решения на Върховния съд и Върховния касационен съд касаят различна фактическа обстановка: Решенията на ІV гражданско отделение на Върховния съд: № 1311 от 25.10.1993 год. по гр.дело № 2457/1992 год. се отнася до приложението на § 4 от Преходните правила на ЗЗД/от 1951 год./, че придобивната давност, започнала да тече по ЗД/отм./, се прилага съобразно тези правила; решение № 232 от 01.06.1994 год. по гр.дело № 795/1993 год. е постановено в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ във връзка с чл.34 ЗД/отм./, а решение № 467 от 22.04.1994 год. по гр.дело № 1059/1993 год. е свързано с приложението на чл.16, ал.2 ЗН във връзка с чл.10 ЗСПЗЗ и чл.34 ЗД/отм./. Решенията на Върховният касационен съд: № 749 от 19.05.2008 год. по гр.дело № 3056/2007 год. на V гражданско отделение е относимо към договора за доброволна делба – чл.77 ЗС и чл.21, ал.1 ЗЗД; решение № 1752 от 07.10.2004 год. по гр.дело № 1340/2003 год. на ІV гражданско отделение е постановено в производство по чл.108 ЗС, но във връзка с чл.77 ЗС и чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ; решение № 77 от 13.11.2008 год. по гр.дело № 3505/2007 год. на І гражданско отделение се отнася до установителен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ във връзка с чл.34 ЗД от 1998 год. Отделен е въпросът, че нито в исковата молба, нито във въззивната жалба ищците/ответници по касация/ се позовават на ЗД/отм./. Липсва списък на направените разноски съгласно чл.80 ГПК, поради което не следва да се присъждат на ответниците по касация. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение