Определение № 2967 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 836/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу решение № 1308/12.12.2024 г. по в.гр.д.№ 2801/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която се отменя решение № 2847/14.05.2024 г. по гр.д.№ 9763/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска на Е. Е. Н. против Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 и чл.2б ЗОДОВ, за сумата над 12 000 лева до общ размер 22 000 лева, от която сумата 12 000 лева, като обезщетение за бавно правосъдие, а 10 000 лева - за неимуществените вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва от 23.02.2017 г. до изплащането. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към нея се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите при определянето на обезщетение на неимуществените вреди на пострадалия. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. От Е. Е. Н. не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за отговорност на държавата по чл.2, ал.1, т.3 и чл.2б ЗОДОВ, тъй като на 09.04.1998 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено в съучастие с други лица престъпление по чл.212, ал.4 вр.с чл.20, ал.2 НК, но наказателното производство е завършило с оправдателна присъда на СОС по НОХД № 668/2011 г., потвърдена от САС и ВКС, влязла в сила на 23.02.2017 г. Съдът е установил, че по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” от 14.04.1998 г. до 10.08.1998 г., а в производството са били обвинени 19 лица /осем подсъдими/, разпитани са голям брой свидетели, извършени са данъчни проверки и е искана международна правна помощ. След разрешение на съда за напускане на страната за 6 месеца, ищецът не се е явил в съдебно заседание на 04.11.2008 г., поради което мярката за неотклонение е била заменена със задържане под стража, като е постановено издаване на европейска заповед за арест. Междувременно, в периода 01.08.2008г.- 28.11.2009г., ищецът е бил задържан в чужбина, а през месеците март, май и юли 2012 г. не са проведени съдебни заседания по негова вина, тъй като не е открит на посочения по делото адрес. С оглед общата продължителност на наказателното производство – почти 19 години, фактическата и правна сложност на делото, тежестта на обвинението и извършените процесуални действия, вкл. постановените мерки за процесуална принуда, според въззивния съд е налице основание за присъждане на обезщетение за неприключване на делото в разумен срок. Предвид данните за физическото и емоционалното състояние на ищеца и конкретните обстоятелства, съпътстващи наказателното производство, вкл. стандарта на живот и поведението му в периода 2008 г., 2009 г. и 2012 г., станало причина за отлагане на делото, въззивният съд обосновава извод, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение е в размер на 22 000 лева, от които 12 000 лева за забавено правосъдие. При проверка на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените от касатора въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради следните съображения: Въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по всички обстоятелства от значение за определянето на конкретното обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение за извършено в съучастие с други лица престъпление, продължителността на образуваното наказателно производство, взетите спрямо него мерки за процесуална принуда, вкл. за неотклонение, във връзка с неявяването му в съдебно заседание, както и реално причинените неудобства, страдания и безпокойства. Под внимание са били взети липсата на доказателства за оставането му без работа и твърденията за разгласяване на обвиненията пред широк кръг лица. Според въззивната инстанция, причинените вреди от незаконното обвинение засягат неимуществената сфера на ищеца, но липсват доказателства за претърпени вреди над обичайните в подобни случаи, поради което претенцията за обезщетение е частично основателна. Тези обстоятелства са преценявани от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Поставените в тази връзка правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като в случая са установени всички релевантни факти от значение за правилното решаване на спора, въз основа на които съдът е формирал своите изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането и поддържането на незаконното обвинение и действително причинените вреди на пострадалия, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Степента на въздействие на обвинението върху личния живот на ищеца не се отличава с интензитет над обичайния при наказателно преследване, но продължителността на производството, вкл.мерките за процесуална принуда от страна на прокуратурата за продължителен период от време, засягат съществено ефективното правораздаване, поради което справедливото обезщетение е в размер на 22 000 лева, от които 12 000 лева за забавено правосъдие. Изводите на съда са в съответствие със задължителната съдебна практика, обобщена в т.II на ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за прилагането на общоприетия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като независимо че обуславя изхода на делото и формираните от въззивния съд изводи за критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, същият не е разрешен в противоречие с цитираното Постановление № 4/23.12.1968 г., на Пленума на Върховния съд, в което е изяснено, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване на здравословното състояние на увредения, моралните страдания, и др., т.е. въпросите свързани с определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди са различни с оглед особеностите на всеки отделен случай. В съдебната практика на ВКС – напр. решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о. и решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г., ІV г.о., се приема последователно разбирането, че база за определяне на паричния еквивалент на причинените неимуществени вреди могат да послужат също стандарта на живот в страната, икономическото развитие и средностатистическите показатели към датата на увреждането. Съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и успешно ли е проведено пълно и главно доказване от ищеца, за да бъде присъдено исканото обезщетение, т.е. справедливото обезщетение за неимуществените вреди се определя при всеки отделен случай въз основа на данните по конкретното дело, степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху личността на пострадалия. Изводите на въззивния съд, в случая, за обстоятелствата, при които се определя размера на обезщетението, са в съответствие със задължителната практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение