Определение № 60383 от 21.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1919/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Медиа Гайд България“ ЕООД, чрез адв.Ц. М. срещу решение от 11.06.2020г., постановено по в.гр.д. №13480/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №135015 от 06.06.2019г., постановено по гр.д. №69574/2018г. по описа на Районен съд-София. С първоинстанционното решение е уважен предявеният иск на основание чл.266, ал.1 ЗЗД и по фактура №1340/01.08.2017г. от „България пласт трейд“ ЕООД против „Медиа Гайд България“ ЕООД за сумата от 25 000 лева /частично от 33 300 лева/, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално- неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че решението е постановено по недопустим иск срещу ненадлежен ответник, тъй като твърденията на ищеца били за наличие на вземане във връзка с изработка и доставка на ПВЦ дограма на сграда с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] във връзка с поет ангажимент и договорености от трето за настоящото производство лице –„Национален център за саниране на сгради“ ЕООД. Излага доводи за допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът в нарушение на чл.146 ГПК не е докладвал делото, а в нарушение на чл.235 ГПК не е обсъдил доводите на страните и не е извършен анализ на всички доказателства по делото. Поддържа, че изводите на въззивния съд за наличие на договорни отношения между страните за изработка, доставка и монтаж на процесната ПВЦ дограма, както и за изпълнението на претендираните СМР са необосновани. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно, а предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира направените по делото разноски за трите инстанции.

Намира за неправилно решението на Софийски градски съд и в частта за разноските, като излага доводи, че липсват доказателства за направени от ответника по въззивната жалба разноски по делото.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл срещу ненадлежен ответник, което води до недопустимост на обжалваното решение- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1.Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва изпълнение на договор за изпълнение на дейности по „Националната програма за енергийна ефективност”, който договор и подизпълнител не фигурира в документите при Възложителя- в лицето па Общината съгласно приетото и неоспорено заключение на СТЕ, и за който се изисква писмена форма за доказването му, и който договор касае трето за развилото се съдебно производство търговско дружество?;

2.Може ли съдът да приеме, че е налице изпълнение на Договор между ищцовото дружество и трето за производството лице, което не е било привлечено по делото като страна /в случая „Национален център за саниране на сгради” ЕООД/, нито е могло да оспори твърденията и доводите на ищеца, че между тях е налице сключен договор, само на базата на осчетоводяване фактура в ответното дружество, която е осчетоводена по силата на неоспорени договорни отношения между ищеца и ответника?;

3.При липса на заявени твърдения от ищеца в исковата молба, може ли съдът да приеме, че е налице извършено от ответника плащане в полза на третото лице на задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение в полза на изпълнителя, и има ли то погасителен ефект в правоотношението между длъжника (възложителя) и кредитора (изпълнителя)? Как се доказва знанието на третото лице и следва ли да се извърши проверка и в счетоводството на третото лице, в полза на което е направено плащане?;

4.Следва ли съдът да прави разлика между признание за възникването и размера на дадено задължение за плащане цената на стоката по дадена фактура и факта на реалното доставяне на същата стока, касаеща трето за процеса дружество, което не е взело участие по делото?;

5. Може ли от осчетоводяването на една фактура между доказани договорни отношения между две страни /ищец и ответник по делото/ да се обвърже трета за производството страна, която не е участвала по делото? В случай, че съдът е приел посоченото по-горе обстоятелство- допустимо или неправилно е съдебното решение?;

6. 3а да служи фактурата като доказателство за предаване на стоката или за изпълнение на дейностите по нея, трябва ли тя да е двустранно подписана, а в случай че фактурата е подписана само от издателя, но не и от получателя на стоката, ползва ли се тя с материална доказателствена сила за стоящите извън документа факти?;

7. Допустими ли са свидетелски показания с оглед забраната по чл.164, т.З ГПК, и може ли съдът да приеме на базата на тези показания, че е налице сключен договор между две дружества, едно от които не е била страна в развилия се съдебен процес?“ - с твърдение, че налице селективния критерий по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК.

„8. Мотивирал ли е въззивният съд решението си в съответствие с изискването на чл.236, ал.2 ГПК, когато не е дал и обосновал своята оценка на доказателствата и не е обсъдил всички релевантни обстоятелства по делото и възраженията на страните?;

9. Налице ли е нарушение на оценъчната дейност на съда, когато съдът формално кредитира експертното заключение и свидетелски показания, но отказва да ги обсъди взаимосвързано с останалите доказателства по делото, и без да е преценил обосноваността на експертизата и достоверността на показанията?;

10. Налице ли е нарушение на оценъчната дейност на съда, когато приетата и неоспорена експертиза се цени изолирано от доказателствата по делото?“ - с твърдение, че по последните три въпроси е налице селективния критерий по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. По отношение на въпроси 8, 9 и 10 се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановените по чл.290 ГПК решение № 74 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2999/2018 г., IV г. о, решение № 87 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2018 г., II г. о., ГК, решение № 17 от 5.02.2018 г. па ВКС по гр. д. № 1578/2017 г., I г. о., ГК, решение № 9 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2656/2016 г., IV г. о., ГК; решение № 381 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 756/2010 г., I г. о., ГК, решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК, решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., ГК.

„11. Може ли въззивният съд при липсата на представен отговор па въззивната жалба, липса на осъществена в открито съдебно заседание представителна власт на пълномощник по делото, да присъди разноски за адвокатска защита, доказателства за които не представени в срока за отговор по чл.263 от ГПК?“- в противоречие с определение № 1796 от 08.06.2018 г. на САС по в.ч. гр. д. № 2836/2018 г.

Касаторът излага доводи, че обжалваното решение е и очевидно неправилно- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът „България пласт трейд“ ЕООД оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното осъдително решение, с което е уважен предявеният частичен осъдителен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, съставът на Софийски градски съд намира за доказано наличието на валидна облигационна връзка между страните по делото по договор за изработка, доставка и монтаж на ПВЦ дограма за бл.17 в [населено място], [жк], изпълнението на работата и нейното предаване. Констатира, че за договорените СМР е издадена фактура №1340/01.08.2017г., надлежно осчетоводена от страните, включена в дневниците за продажба/покупка, като ответникът е ползвал и данъчен кредит. Решаващият съдебен състав приема за установено, че за изработената и доставена дограма страните са договорили да бъде заплатена посочената във фактурата сума 55 250 лева без ДДС или 66 300 лева с ДДС, като на 17.08.2017г. има частично плащане от страна на ответника на сумата 33 000 лева.

Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответника, че не е надлежна страна по спора. Излага доводи, че от доказателствата по делото- представената фактура и констатациите на експерта по ССчЕ се установява, че страните са сключили договор за изработка по смисъла на чл.258 и сл.ЗЗД, за който не е предвидена от закона форма за действителност. Предвид трайната съдебна практика счита, че макар и неподписана фактурата, съдържаща съществените елементи на сделката, ако е осчетоводена от страните и включена в дневника за покупките, както и ако е ползван от ответника данъчен кредит по нея, доказва съществуването на договорно правоотношение и представлява недвусмислено признание на задължението и доказателство за неговото съществуване /в т.см. се позовава на решение № 47/08.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, II ТО, решение № 45/28.03.2014 г. по т.д. № 1883/2013 г. на ВКС, I ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./.

Решаващият съдебен състав намира за неоснователни и възраженията на ответника, че ищецът не е представил приемо-предавателни протоколи за приетите СМР във връзка с монтираната дограма в процесния обект - бл.17. Приема за доказано, че за доставката и монтажа на изработената дограма са съставени надлежни протоколи с всеки от собствениците на самостоятелни обекти в сградата - етажна собственост на блок 17, находящ се в [населено място], [жк], като предаването на работата се потвърждава и от събраните гласни доказателства.

По отношение на изложеното в касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК:

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Предметът на спора, както и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, че процесуалната легитимация е абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск, като легитимирани страни в процеса са лицата, засегнати от правния спор, които претендират, че притежават, респ. оспорват определено материално право. Процесуалната легитимация на страните се определя от изложените от ищеца твърдения относно засегнатото от правния спор субективно право, както е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Преценката на съда дали искът е предявен от и срещу надлежна страна е на база твърдяното право, което се претендира или отрича с исковата молба, като действителното правно положение е значимо за основателността на иска, но е ирелевантно за допустимостта на производството.

В настоящата хипотеза предмет на производството е претендирано от ищеца парично вземане срещу ответника по фактура №1340/01.08.2017г. в размер на 25 000 лева- част от 33 300 лева- цена на изработена и монтирана ПВЦ дограма на жилищен блок №17 в[жк], [населено място], като в исковата молба са наведени твърдения, че по възлагане на ответника „Медиа Гайд България“ ЕООД ищецът „България пласт трейд“ ЕООД е изпълнил договорената работа, поради което се дължи плащане от възложителя. С оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства и предвид естеството на облигационните отношения, въззивният съд правилно е определил както предмета на спора и правната квалификация на иска, така и надлежните страни. Изложените от ответника възражения, че с оглед доказателствата по делото сумите, претендирани от ищеца се дължат не от него, а от трето лице, представляват възражения за липса на материалноправна легитимация, респ. за неоснователност на исковите претенции, но не касаят процесуалната легитимация и допустимостта на производството.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите седем въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са свързани със защитното му възражение като ответник по иска, че възложител на процесните СМР е друго лице и че той не е страна по твърдяното договорно правоотношение с ищеца. По начина, по който са формулирани, въпросите обективират твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост на изводите относно конкретното спорно право, като изискват анализ на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва определянето им като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че по-голямата част от въпросите не са коректно формулирани, тъй като съдържат в себе си защитните твърдения на ответника за „трето за развилото се производство търговско дружество“, „трето лице, в полза на което е направено плащане“, „реално доставяне на същата стока, касаеща трето за процеса дружество“ и т.н., които са отхвърлени от въззивния съд като неоснователни. Не отговарят на изложените от съда мотиви инкорпорираните във въпросите твърдения, че искът е уважен като е прието изпълнение на договор между ищцовото дружество и трето за производството лице; извършено от ответника плащане в полза на трето лице; че фактурата е доказателство за предаване на стоката и за изпълнение на дейностите по нея; че сключването на договор между страните е установено със свидетелски показания. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че въпросите не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора процесуалноправни въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите обективират твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, неподлежащи на обсъждане в настоящия етап на производството. По начина на формулиране отговорът на въпросите налага извършване на инстанционен контрол за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения на чл.236, ал.2 ГПК, което изключва квалифицирането им като правни по смисъла на ал.1 на чл.280 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на правните изводи на въззивния съд налагат анализ на доказателствата, преценка на доводите и възраженията на страните и не обуславят очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

По отношение на инкорпорираното в касационната жалба оплакване за неправилност на въззивното решение в частта за разноските, настоящият съдебен състав намира, че компетентен да се произнесе по реда на чл.248 ГПК е въззивният съд.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд