Определение № 500 от 28.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 310/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. С., лично и като пълномощник на С. И. С., срещу определение № 434 от 29.06.2022г. по ч.т.д. № 347/2022г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260257 от 27.04.2022г. по т.д. № 1555/2012г. на ОС – Варна и частните жалбоподатели са осъдени да заплатят по сметка на Варненски апелативен съд сумата 15 лева, на основание чл.77 ГПК. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на частните жалбоподатели по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски в производството. Частните жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е недопустимо, необосновано, незаконосъобразно и неправилно, тъй като съдът е можел и е бил длъжен служебно да изясни въпросите, които са посочени в чл.83, ал.2 ГПК. Сочат, че в частта, с която са осъдени да заплатят държавна такса, въззивният съд е дописал закона, тъй като не е предвидено в процедурата по чл.83, ал.2 ГПК да се събират такси, а още по-малко да се осъждат ищците да ги платят. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е очевидно неправилно, нищожно и недопустимо, тъй като са нарушени съществени процесуални правила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е приел, че частните жалбоподатели не са установили нито пред окръжния съд, нито пред въззивната инстанция, обективната си невъзможност да заплатят държавна такса за въззивно обжалване. Посочил е, че първоинстанционният съд законосъобразно е дал указания на молителите да представят декларация относно всички обстоятелства по чл.83, ал.2 ГПК /в.т.ч. притежавани недвижими имоти, МПС, дялове в ТД и др./ и надлежни доказателства за установяване на твърдените обстоятелства /за трудова заетост и получавани доходи, семейни и родствени връзки, здравословно състояние, притежавано имущество и др./. Изложил е съображения, че в производството по чл.83, ал.2 ГПК не съдът служебно, а страната е задължена да установи всички материални предпоставки за уважаване на искането ѝ, като удостовери тези обстоятелства, носейки наказателна отговорност за невярно удостоверяване. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си частните касационни жалбоподатели не са формулирали материалноправен или процесуалноправен въпрос, а единствено са изложили доводи за нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Неоснователни са бланкетно наведените в изложението доводи за нищожност и недопустимост на въззивното определение. Нищожен е съдебен акт, който не отговаря на изискванията за валидно решение или определение – такъв, който не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, който не е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, който не е изготвен в писмена форма или не е подписан, в който волята на съда е изразена по начин, който поради абсолютната й неразбираемост не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Недопустим е съдебен акт, който не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение или определение, постановени въпреки липсата на право на иск, респ. на жалба или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Обжалваното определение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Атакуваното определение отговаря и на всички изисквания за допустимост. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Частните касационни жалбоподатели не сочат, нито обосновават която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения за нарушения на процесуалния закон са такива по правилността на обжалваното определение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на частната касационна жалба. При този изход на делото и на основание чл.77 ГПК частните касационни жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на ВКС държавна такса за настоящото производство, която не е предварително събрана, в размер на 15 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение