Определение № 191 от 21.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2688/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Т. - чрез пълномощник адв. П. К., против решение № 269 от 27.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 258/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, имаща характер на определение, с което е отменено определение № 59 от 22.01.2024 г. по т. д. № 276/2022 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което по реда на чл.248 ГПК е изменено постановеното по делото решение № 285 от 14.08.2023 г. в частта за разноските като е присъдено допълнително адвокатско възнаграждение на адв. П. К. в размер на 4 590 лв. с ДДС за оказано безплатно процесуално представителство на ищцата М. Т.. В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение на адв. П. К. до пълния дължим размер от 8 460 лв., определен съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията от ДВ бр.88/04.11.2022 г. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „ 1. Когато правната и фактическа сложност се определя от спор по всички въпроси, следва ли съдът като ориентир за присъждане и намаляне на адвокатски хонорар по редакцията на НМРАВ от бр. 88/04.11.2022г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2022 г., да приема и прилага разпоредбите на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г.; 2. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024г., постановено по дело № С- 438/2022г., въпреки, че няма направено такова възражение от страна на ответника; 3. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на основание чл. 36 от ЗА, при определяне на адвокатски хонорар на основание чл. 38 от ЗА (при оказана безплатна правна помощ) и текста на ал. 2 („Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати") и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С- 438/2022 г.; 4. Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителството при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ“. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба ЗД „Бул Инс“ АД. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на касационно обжалване. С решение № 285 от 14.08.2023 г., постановено по т. д. № 276/2022 г. на Окръжен съд - Стара Загора, е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на М. М. Т. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 80 000 лв. (част от вземане с общ размер 180 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на причинени увреждания от ПТП на 04.02.2022 г., ведно със законна лихва от 18.02.2022 г. до окончателното плащане, а на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на М. Т. - адвокатско възнаграждение в размер 3 516 лв. с ДДС за оказано безплатно процесуално представителство, определено по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията преди изменението от ДВ бр. 88/04.11.2022 г. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена молба от адв. П. К., съдържаща искане за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 4 944 лв. с ДДС, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в новата редакция от ДВ бр. 88/04.11.2022 г. С определение № 59 от 22.01.2024 г., след като е счел искането за основателно, Окръжен съд - Стара Загора е изменил решението от 14.08.2023 г. и е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на адв. П. К. допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 4 590 лв. с ДДС, изчислено съгласно действащата след 08.11.2022 г. редакция на наредбата. Против решението на първоинстанционния съд е подадена въззивна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, по повод на която е образувано в. т. д. № 258/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Наред с въззивната жалба, застрахователното дружество - ответник е подало и частна жалба срещу определение № 59 от 22.01.2024 г. с искане същото да бъде отменено. С решение № 269 от 27.06.2024 г. по в. т. д. № 258/2024 г. състав на Апелативен съд - Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част и е отменил обжалваното с частната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД определение № 59 от 22.01.2024 г. по т. д. № 276/2022 г. За да уважи частната жалба, въззивният съд е приел, че размерът на дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА се определя към момента на приключване на устните състезания, т.е. към 31.05.2023 г., което обаче не означава, че неговият размер не може да бъде по - нисък от предвидените минимални размери по Наредба № 1/2004 г., доколкото съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело № С - 438/22 г. на СЕС те не са обвързващи съда. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, както и вида и количеството на извършената от адв. П. К. работа, въззивният съд е преценил, че първоначално определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 3 516 лв. с ДДС е достатъчно и че не са налице предпоставки за присъждане на допълнително възнаграждение в претендирания от адв. К. размер. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на постановения от въззивния съд съдебен акт до касационно обжалване. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.З ГПК се допуска по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е от значение за изхода по делото, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания въззивен акт - решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. В тълкувателното решение е разяснено, че посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по т. 1 - т. 3 на чл.280, ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки, на които се позовава. Поставените в изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК въпроси по т.1 и т.4 се свеждат до критериите за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА с оглед разпоредбата на НМРАВ и приложението на решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС. Дори въпросите да се счетат за обуславящи изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне, тъй като те са разрешени от въззивния съд в съответствие с посоченото решение на Съда на ЕС, което е задължително за националния съд - чл.633 ГПК. В цитираното решение Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на член 101, параграф 1 ДФЕС; При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Предвид задължителната сила на решението на Съда на ЕС, българският съд не може да определи следващото се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. За да се произнесе относно размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗА, според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер, и да определи възнаграждението в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото, на обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че с оглед решението на Съда на ЕС Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилага и е определил размера на конкретното адвокатско възнаграждение съобразно посочените по-горе обективни критерии. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на Съда на ЕС, при наличието на която няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос - дали следва размерът на адвокатското възнаграждение да бъде намален въпреки липсата на направено възражение от ответника, не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е обсъждал приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като адвокатското възнаграждение е дължимо в хипотезата на чл. 38 ЗА, в която неговият размер не се уговаря предварително, а се определя по преценка на съда. Наред с изложеното следва да се отбележи, че ответникът е изразил несъгласие с размера на определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение, подавайки частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК. Третият въпрос от изложението също не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол. В мотивите към определението въззивният съд е посочил, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя към момента на приключване на устните състезания, без да формира извод за приложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. в конкретна нейна редакция. В съответствие с решението по дело С - 438/22 на Съда на ЕС при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА въззивният съд се е произнесъл, че като нарушаваща член 101, параграф 1 ДФЕС цитираната наредба е нищожна и не следва да се прилага, поради което е отрекъл обвързаността си от предвидените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и като се има предвид, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обоснована надлежно специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка, обжалваният с частната касационна жалба съдебен акт не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,