Определение № 193 от 13.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 308/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата М. П. В. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Б. срещу определение № 1652 от 27.11.2019г. по ч. гр. дело № 1007/2019г. на Плевенски окръжен съд, 3 граждански състав, с което е потвърдено определение № 3234 от 25.07.2019г. по гр. дело № 4997/2019г. на Плевенски районен съд. С потвърденото първоинстанционно определение е прекратено производството по отношение на предявената от М. П. В. срещу „Банка Пиреос България“ АД, [населено място] претенция по чл. 366 ЗЗД поради недопустимост на иска.

Частната жалбоподателка прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че направените пред съда по т. дело № 215/2014г. на Плевенски окръжен съд /ПлОС/ възражения за нищожност и впоследствие обсъдените в мотивите на съдебното решение въпроси за нищожността на клаузи от договора за кредит не обвързват съда по настоящия иск, доколкото разгледаното в мотивите възражение не е обхванато от силата на пресъдено нещо на решението. Излага доводи, че мотивите към решението не се ползват със сила на пресъдено нещо, а с такава се ползва само диспозитивът на решението.

Частната жалбоподателка обосновава допустимостта на иска по чл. 366 ЗЗД с твърдението, че при неговото уважаване ще бъдат налице предпоставки по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение № 106/03.07.2015г. по т. дело № 215/2014г. на ПлОС, с което е уважен иска по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК срещу М. П. В. за дължимост на определени суми /главница, възнаградителна и наказателни лихви и такси/ по договор за кредит, обезпечен с ипотека № 4179/R/2007 от 12.10.2007г., потвърдено с решение № 327/21.12.2015г. по в. т. дело № 233/2015г. на Великотърновски апелативен съд /ВТАС/, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 855/14.11.2016г. по т. дело № 962/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. Поддържа, че Плевенски ОС неправилно не е спрял производството по т. дело № 215/2014г. по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, предвид висящото производство по обжалване на решение 1 -33-63/30.06.2014г. по гр. д. № 43937/2013г. на СРС / относно нищожност на неравноправни клаузи/, въпреки направеното искане с отговора на исковата молба от 16.01.2015г., а Великотърновски АС и ВКС, вместо да обезсилят решението на Плевенски ОС, респективно решението на Великотърновски АС, са формирали сила на пресъдено нещо на недопустим съдебен акт.

Частната жалбоподателка релевира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, евентуално решението е очевидно неправилно:

1. Следва ли, когато националното право, включително процесуалните правила, не могат да бъдат тълкувани в съответствие с правото на ЕС, националните съдилища да ги оставят без приложение и да се опират пряко на правото на Съюза /решения по дело 106/77, Simmenthal, точки 21—26 и дело С-689/13, РFЕ, точки 40 и 41/? Допуска ли националният съд прилагането на материалноправните последици, произтичащи от неравноправността на договорните клаузи и ако да, то по какъв начин? По какъв начин националният съд гарантира, че потребителите няма да бъдат възпрепятствани от каквито и да било давностни срокове да поискат от продавача или от доставчика да премахне дадена неравноправна клауза от договора, да се обърнат към националния съд с молба дадена договорна клауза да бъде обявена за недействителна или да оспорят претенции на продавачи или доставчици, основаващи се на неравноправни договорни клаузи? Императивна ли е нормата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 в националното право?

По посочените в т. 1 от изложението въпроси частната жалбоподателка се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По въпроса за императивния характер на нормата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 сочи решенията по дело С-421/14, Ваnсо Primus, точка 41, дело С-169/14, Sanchez Morcillo и Аbril Garcia, точка 23, съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, Guti йrrez Naranjo и други, точки 53 и 55, дело С-488/11, Аsbeek Brusse, точка 38 с позовавания в последното на решенията по дело С-618/10, Ваnco Espa сol de Crйdito, точка 40, и дело С-472/11, Banif Plus Bank, точка 20. Поддържа, че в решенията по съединени дела С-154/15. С-307/15 и С-308/15, Guti йrrez Naranjo, точка 54, дело С-488/11, Аsbeek Brusse, точка 44, дело С-40/08, Asturcom Telecomunicaciones SL срещу Cristina Rodr нg uez Nogueira, точка 52 и дело С-76/10, Pohotovost, точка 50 Съдът на ЕС е приел, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е равностоен на императивните норми от обществен ред, установени в законодателството на държавите членки.

По въпроса за задължението на националните съдилища да тълкуват националното право във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на ЕС, за да гарантират неговата ефективност, частната жалбоподателка сочи решенията по съединени дела С-482/13, С-484/13, С-485/13 и С-487/13, Unicaja Banco, точка 38, дело 106/77, Simmenthal, точки 21—26, дело С-689/13, РFЕ, точки 40 и 41, дело С-118/17, Dunai, точка 61.

По въпроса за служебния контрол на неравноправния характер на договорните клаузи сочи решенията по дело С-168/15, Milena Tom бљovб, дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, дело С-49/14, Finanmadrid, дело С-176/17, Profi Credit Polska, дело С-632/17, РКО, дело С-473/00, Cofidis, точка 38.

2. Следва ли съдът да прецени дали договорът може да продължи да се изпълнява без неравноправната клауза, или замества тези клаузи с други уговорки между страните, както е приел в мотивите по т. д. № 215/2014г. ПлОС, че с анекса са предоговорени клаузите от договора /„При проверката на анекс № 2 се установява, че с клаузата по чл. 2 този въпрос е пререшен от страните и мълчаливо е отменена клаузата на чл. 14 относно лихвения процент и изменението му. По тези причини съдът счита, че възражението не следва да бъде разглеждано, тъй като се твърди нищожност на клауза, която е отменена към датата на подаване на исковата молба и е ирелевантен въпросът относно действителността на тази норма.“/, или разглеждайки предявеният иск за нищожност на анекс № 2, съдът е следвало да извърши служебна проверка дали е налице неравноправност на посочените клаузи, като съобрази, че нищожността на неравноправните клаузи поражда действие от сключването на договора или от момента, в който съответната клауза е била въведена в него, а не еx nunc, от момента на постановяване на решението?

По посочения в т. 2 от изложението въпрос частната жалбоподателка се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Относно последиците на неравноправната клауза поддържа, че са относими решенията на СЕС по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, Guti йrrez Naranjo и други, диспозитива и точки 73—75 /когато в рамките на индивидуален спор или на колективен иск национална юрисдикция постанови, че дадена договорна клауза е неравноправна, тази констатация или заключение се прилага ех nunc/, съединени дела С-96/16 и С-94/17, Banco Santander Escobedo Cortes, точка 73, дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, точка 65, дело С-488/11, Asbeek Brusse, точка 59, дело С-26/13, K бsler и K бslernй Rбbai, съединени дела С-482/13, С-484/13, С-485/13 и С-487/13, Unicaja Banco y Caixabank, дело С-421/14, Ваnco Primus, точка 71, съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, Guti йrrez Naranjo, точки 57—61 /принципът за отмяна на неравноправните договорни клаузи и забрана за тяхното преразглеждане; националният съд, който разглежда неравноправна договорна клауза, е длъжен само да не я прилага, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието на тази клауза/, дело С-453/10, Pereni иovб и Pereni и, точки 31 и 32, дело С-118/17, Dunai, точка 51, дело С-26/13, K бs ler и K бslernй Rбbai, точка 82 и дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, точка 40 /относно преценката дали даден договор може да продължи да се прилага, като се заличат евентуални неравноправни клаузи от договора, запазвайки по принцип неговата валидност като цяло/.

3. Съвместимо ли е национално правило относно силата на пресъдено нещо /res judicata/ с принципа на ефективност, когато възпрепятства служебния контрол на договорните клаузи преди предявяването на иск срещу потребител, ако не съществуват ефективни правни средства за защита или е налице немалък риск потребителите да не се възползват от тях? Формира ли сила на пресъдено нещо съдебен акт, в диспозитива на който не се съдържа произнасяне относно нищожността на клаузите в Договора за кредит, както и в подписания впоследствие анекс, с предмет включващ клаузите, обявени за нищожни като неравноправни?

По посочените в т. 3 от изложението въпроси частната жалбоподателка се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като поддържа противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 44/07.02.2012г. по гр. д. № 1188/2011г. на ВКС, ГК, IV гр. о., решение № 133/26.10.2011г. по т. д. № 133/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 472/12.01.2012г. по гр. д. № 1712/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 610/09.12.2008г. по т. д. № 391/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., в които се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение; ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяване на инцидентен установителен иск съгласно чл. 212 ГПК.

Излага доводи за противоречие с раздел 5 на „Насоки за тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори“ и практиката на СЕС, обективирана в решения по дело С-243/08, Pannon GSM, дело С-137/08, VB P йnzьgyi Lнzing Zrt., дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, дело С-49/14, Finanmadrid, дело С-176/17, Profi Credit Polska, дело С-632/17, РКО /„Както се посочва в раздел 5.4.1, национално правило относно силата на пресъдено нещо /res judikata/ не е съвместимо с принципа на ефективност, когато възпрепятства служебния контрол на договорните клаузи преди предявяването на иск срещу потребител, ако не съществуват ефективни правни средства за защита или е налице немалък риск потребителите да не се възползват от тях“/, дело С-415/11, Mohamed Aziz, дело С-169/14, Sanchez Morcillo, дело С-32/14, Erste Bank Hungary, дело С-421/14, Ваnco Primus, дело С-34/13, Monika Ku љionovб /„ ако дадена юрисдикция е разгледала само някои релевантни договорни клаузи, силата на пресъдено нещо /res judikata/ не може да попречи на преценката на допълнителни договорни клаузи на по-късен етап, било то по искане на потребителя, или по инициатива на съда“/.

Частната жалбоподателка поддържа, че СЕС е развил допълнително тези процесуални гаранции в светлината на конкретни видове производства и процесуални положения /решения по дело С-32/12, Duarte Hueros, дело С-497/13, Froukje Faber, и двете, отнасящи се до Директива 1999/44/ЕО относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции/, производства по обжалване /дело С-488/11, Asbeek Brusse и дело С-397/11, Erika J хrцs /, постановяване на неприсъствени решения /дело С-147/16, Karel de Grote, точки 24—37/, искове за отмяна на арбитражно решение /дело С-168/05, Mostaza Claro/, принудително изпълнение на арбитражно решение /дело С-168/05, Mostaza Claro, дело С-40/08, Asturcom Telecomunicaciones, дело С-76/10, Pohotovost и дело С-168/15, Tom бљovб /, искове за преустановяване на нарушения /дело С-472/10, Nemzeti Fogyasztуvйdelmi Hatуsбg срещу Invitel Tбvkцzlйsi Zrt /, различни видове изпълнителни производства /дело С-243/08, Pannon GSM, дело С-137/08, VB P йnzьgyi Lнzing Zrt., дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, дело С-49/14, Finanmadrid, дело С-176/17, Profi Credit Polska и дело С-632/17, РКО/, производства по принудително изпълнение върху ипотекиран имот /дело С-415/11, Mohamed Aziz, дело С-169/14, Sanchez Morcillo, дело С-32/14, Erste Bank Hungary, дело С-421/14, Ваnco Primus/, доброволни публични продажби /дело С-34/13, Ku љionovб, точки 52 и 53/ и производства по несъстоятелност /дело С-377/14, Radlinger Radlingerova, точка 50/.

4. С постановеното решение по т. дело № 215/2014г. на ПлОС съдът изменил ли е съдържанието на неравноправните клаузи, които са обявени за нищожни от СРС и това изменение съвместимо ли е с правото на ЕС по Директива 93/13?

По този въпрос поддържа, че е решен в противоречие с решение по дело С-618/10, Banco Espa сol de Crйdito SA, точки 68-71 – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

5. Отказаният от ВКС касационен контрол на недопустимо съдебно решение по т. дело № 215/2014г. на ПлОС променя ли характера на постановения недопустим акт? Допуска ли националното право отмяна на решение /Решение I-33-63 от 30.06.2014г. на СРС по гр. д. № 43937/2013г./, с което се формира сила на пресъдено нещо относно неравноправни клаузи, поради даване на предимство на сила на пресъдено нещо на мотиви по друго влязло в сила решение /т. дело № 215/2014г. на ПлОС/, постановено при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК - наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му /гражданско, административно, наказателно дело/ и кога е образувано /преди или след обусловеното дело/, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело?

По посочените в т. 5 от изложението въпроси частната жалбоподателка се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Поддържа, че разглеждайки като основен мотив за постановяване на обжалваното определение сила на пресъдено нещо по т. дело № 215/2014г. на ПлОС, въззивният съд не е съобразил, че при липса на диспозитив по това дело относно неравноправния характер на оспорените клаузи от договора, сила на пресъдено нещо ще се формира с решението по гр. дело № 43937/2013г. на СРС, което е преюдициално спрямо търговското дело и което решение обявява посочените клаузи за нищожни като неравноправни. Позовава се на противоречие с практиката на СЕС, според която съгласно правото на ЕС тази нищожност поражда действие от сключването на договора или от момента, в който съответната клауза е била въведена в него, а не ех nunc, от момента на постановяване на решението /решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, Guti йrrez Naranjo и други, диспозитива и точки 73—75/, противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019г. на ОСГТК на ВКС и с т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Частната жалбоподателка релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност поради допуснато грубо нарушение на процесуалните правила, относими към дейността на въззивния съд при постановяване на определението. Поддържа становище, че в обжалваното определение липсват изложени самостоятелни съображения относно релевантните за допустимостта на иска за нищожност факти, липсва произнасяне по доводите и релевираните възражения, нито е налице преценка и анализ на събраните доказателства, както и липсва констатацията за пълно съвпадение на направените изводи с тези на първоинстанционния съд.

6. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на сделка като императивна норма или съдът трябва да се произнесе само ако въпросът за нищожността е въведен като предмет по делото чрез възражение? Какъв е порокът на съдебен акт по иск за нищожост на сделка /вкл. обжалваното определение/, постановен при позоваване на влязло в сила решение по дело, в производството по което не е извършена нито служебна проверка относно нищожността на сделката, нито е разгледано възражение за нищожност, въведено своевременно като предмет по делото?

По отношение на посочените в т. 6 от изложението процесуалноправни въпроси частната жалбоподателка релевира довод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В частната касационна жалба е направено искане за отправяне на преюдициално запитване по следните правни въпроси:

1. Съвместима ли е с принципите, установени в Директива 93/13, и съответно с принципа на ефективност, както и с чл. 3, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от тази директива съдебна практика, която не допуска разглеждане на възражение за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, изменен с анекс, който приема нова главница, формирана от редовна главница, дължими просрочени задължения за главница, лихви, такси и комисионни, основани на неравноправните клаузи, и служебно да приеме, че с анекса са преуредени отношенията между страните и неравноправността вече не съществува?

2. Съответства ли на правото на Съюза, а именно на Директива 93/13 и по–специално на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1, и на съдебната практика на Съюза определянето с цел да се гарантира защитата на потребителите и ползвателите като еднозначен критерий силата на пресъдено нещо по решение, постановено въпреки направено искане от потребител за спиране на производството по делото за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение, до произнасяне на друг съд със сила на пресъдено нещо по иск за неравноправни клаузи в договор за кредит, при положение, че съдът не е разгледал служебно въпроса за неравноправни клаузи в договора за кредит и не е разгледал възражението за неравноправни клаузи в производството, по което е издадено решението? Такова решение препятства ли правото на потребителя да предяви иск за обявяване нищожност на неравноправните клаузи?

Ответникът „Юробанк България” АД, [населено място] /правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ чрез процесуален представител юрисконсулт С. Т. оспорва частната касационна жалба и прави възражения за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поддържа становище, че не са обосновани специалните предпоставки по чл.280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, частната жалбоподателка е посочила правни въпроси, различни от тези, по които се е произнесъл въззивният съд, поради което същите са изцяло неотносими. Частната жалбоподателка не е посочила кой точно текст и от кой закон се нуждае от изясняване. Ответникът поддържа също, че определението не е очевидно неправилно.

Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила на 14.11.2016г. решение № 106/03.07.2015г. по т. дело № 215/2014г. на ПлОС е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение на М. П. В., че „Банка Пиреос България“ АД притежава право на вземане въз основа на договор за кредит, обезпечен с ипотека № 4179/К/2007г. от 12.10.2007г. и анекс № 2 към договора от 31.08.2009г. в размер 96 612,34 евро, представляващи главница, възнаградителна лихва, наказателни лихви за определен период, такса по чл. 16, б. „в“ от договора за кредит, вземане в размер 196,80 лв. - нотариални такси за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.03.2013г. до окончателното й изплащане, като за разликата до 107 322,82 евро искът е отхвърлен като неоснователен поради погасяване на част от вземането за възнаградителна лихва и наказателна лихва с възражение за прихващане. Решението на Плевенски окръжен съд е потвърдено с решение № 327/21.12.2015г. по в. т. дело № 233/2015г. на ВТАС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 855/14.11.2016г. по т. дело № 962/2016г. на ВКС, ТК, I т. о.

Съдебният състав е приел, че с решение № 335/13.11.2018г. по т. дело № 2477/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. е обезсилено решение № 3635/25.05.2017г. по гр. дело № 18537/2017г. на СГС в частта, с която е потвърдено решението от 30.06.2014г. по гр. дело № 43937/2013г. на СРС по иска, предявен от М. П. В. против „Банка Пиреос България“ АД за прогласяване нищожността на основание чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП на клаузите на чл. 14, ал. 3 и ал. 4 от договор за банков ипотечен кредит № 4179/К/ 2007г. от 12.10.2007г. и на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП на клаузата на чл. 15 ал. 3 от същия договор, с оглед служебна проверка на допустимостта на решението в тази му част след влизане в сила на решението по т. дело № 215/2014г. на ПлОС по иска, предявен от банката по реда на чл. 422 ГПК. След обезсилване на въззивното решение производството по иска на М. П. В. срещу банката е прекратено. За да обезсили посоченото въззивно решение и прекрати производството по делото, съдебният състав на ВКС е приел, че в рамките на производството по иска на банката по чл. 422 ГПК с предмет вземания по клаузите на същия договор за ипотечен кредит, чиято нищожност се иска в производството по гр.д. № 18537/2017г. на СГС, този спор е разрешен между страните с влязло в сила съдебно решение, поради което повторното повдигане на възражения за нищожност на същите уговорки в същия договор на същите основания е недопустимо съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК. В решението си ВКС е приел също, че дори при липса на възражения за нищожност на съответните уговорки в договора в процеса по иска на банката против М. П. В. по чл. 422 ГПК, то същите биха били преклудирани за предявяване в последващ процес, в който ответникът повдига спор за действителност на същите уговорки с оглед обективните предели на СПН на решението с предмет съществуване на същото вземане, в което производство длъжникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу съществуването на предявеното за защита по исков път вземане срещу него.

В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че предмет на настоящия иск по гр. дело № 4997/2019г. на ПлРС е прогласяване нищожността на анекс № 2 към договор за банков ипотечен кредит № 4179/К/2007г. от 12.10.2007г., който анекс заедно с договора за кредит и извлечението от сметките на банката е станал основание по чл. 417 ГПК за издаване в полза на банката на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу частната жалбоподателка в качеството на солидарен длъжник по договора за ипотечен кредит. Приел е, че в производството по т. дело № 215/2014г. на ПлОС с предмет иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуване на вземането на банката към частната жалбоподателка и с влязлото в сила решение по същото т. дело № 215/2014г. на ПлОС спорът между страните относно съществуване на вземането на банката по конкретния договор за ипотечен кредит и анекса към него е окончателно решен, както по отношение на направените в производството възражения от страна на длъжника като ответник по предявения иск по чл. 422 ГПК, така и по отношение на незаявените възражения. Съдебният състав е изложил съображения, че в производството по иска по чл. 422 ГПК длъжникът е задължен да изчерпи всичките си възражения по предявения срещу него иск. Позовал се е на разпоредбите на чл. 297 и чл. 298 ГПК, съгласно които решението е задължително, както за страните, така и за съда, който го е постановил и за всички съдилища в страната, поради което е приел, че частната жалбоподателка дължи на банката посочените в решението по иска по чл. 422 ГПК парични суми на основание неизпълнени задължения по договора за ипотечен кредит.

Въззивният съд е изложил, че обстоятелството, че по отношение на съдлъжниците на М. В. част от договорните клаузи, от които произтича и вземането срещу нея, са прогласени за нищожни, не води до различен извод, тъй като спорът за съществуване на вземането на кредитора към длъжника на заявеното основание не би могъл да бъде пререшаван до отмяна по предвидения в чл. 303 ГПК ред на влязлото в сила решение по иска по чл. 422 ГПК. Предвид обстоятелството, че солидарните длъжници са обикновени другари, е без значение различният правен резултат по делата срещу останалите длъжници, тъй като кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си спрямо всеки от тях, респ. произнасянето на съда по отношение на тях може да бъде различно. Предвид наличието на основанията на чл. 299, ал. 2 ГПК, въззивният съд е направил извод, че заведеното дело по предявения от частната жалбоподателка срещу банката иск за нищожност на клаузите на анекс към договора за ипотечен кредит, на който е основано съществуващото парично вземане на банката против този длъжник, установено за такова с уважен с влязло в сила решение иск по чл. 422 ГПК, следва да бъде прекратено.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в неговия предмет и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора – частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на частната жалбоподателка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по посочените в т. 1 и т. 2 от изложението процесуалноправни и материалноправни въпроси е неоснователен, тъй като правните въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Съдебният състав не се е произнесъл относно тълкуването на договорните клаузи – предмет на предявения иск по настоящото дело, нито е изложил съображения какви следва да са материалноправните последици, произтичащи от неравноправност на договорни клаузи, нито е обсъдил дали нормата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е императивна, нито въпросът относно давностните срокове е включен в предмета на делото. Въззивната инстанция не е отрекла тълкуването на националното право във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на ЕС, за да се гарантира неговата ефективност, нито е отрекла служебния контрол на неравноправния характер на договорните клаузи, а се е позовала на силата на пресъдено нещо на решението по т. дело № 215/2014г. на ПлОС относно съществуване на вземането на банката по конкретния договор за ипотечен кредит и анекса към него и окончателното разрешаване на направените възражения от страна на длъжника като ответник по предявения иск по чл. 422 ГПК, така и по отношение на незаявените възражения, предвид задълженията на длъжника да изчерпи всички възражения по иска по чл. 422 ГПК.

Посочените от частната жалбоподателка в т. 3 от изложението процесуалноправни въпроси се отнасят до силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е признато за установено съществуването на вземане по договор за ипотечен кредит, сключен с потребител – дали силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е процесуална пречка за съществуването на правото на иск на потребителя за прогласяване на нищожността на клаузи от този договор, респективно анекс към него поради неравноправния им характер, когато в диспозитива на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК не е прогласена изрично нищожността на клаузите в договора за кредит, респективно подписания впоследствие анекс, поради неравноправност. В този смисъл формулираните в т. 3 от изложението правни въпроси са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно константната практика на ВКС обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на силата на пресъдено нещо, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. При уважаване на иска за правоотношение, вкл. за парично вземане обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.

При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен иск за защита на правото, произтичащо от договорно основание, препятства последващите твърдения и възражения на ответника, че договорът е нищожен, респективно негови клаузи са нищожни като неравноправни, както и че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Съществуването на правото не може да се оспорва въз основа на факти, които са настъпили до деня на приключване на съдебното дирене. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правната сделка, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на правната сделка, на които се основава съдебно признатото право.

След влизане в сила на решението, с което се установява със сила на пресъдено нещо вземане, възникнало на договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да предяви иск за прогласяване на тази нищожност, респективно на договорни клаузи. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 115/10.01.2012г. по т. д. № 883/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 335/13.11.2018г. по т. д. № 2477/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., която не се налага да бъде променена или осъвременена. Приетото в обжалваното въззивно определение съществуване на процесуална пречка за допустимост на предявените установителени искове е в съответствие с константната практика на ВКС, поради което не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователни са и доводите на частната жалбоподателка, че релевантните процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с раздел 5 на „Насоки за тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори“ и посочените решения на Съда на Европейския съюз. Насоките за тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО не представляват практика на СЕС, а с тях Комисията на ЕС е представила по структурен начин дадените от СЕС тълкувания на ключовите понятия и разпоредби от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори с цел повишаване осведомеността относно съдебната практика на СЕС сред всички заинтересовани страни – потребителите, предприятията, органите на държавите-членки, националните юрисдикции и практикуващите юристи в ЕС като улесни нейното прилагане на практика.

Съобразно решение от 26.01.2017г. по дело С-421/2014г., ECLI:EU:C:2017:60, Banco Primus SA срещу Jes ъs Gutiйrrez Garcнa, т. 2 от диспозитива „Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен с продавач или доставчик, когато законосъобразността на всички клаузи в договора с оглед на посочената директива вече е била разгледана с влязло в сила решение. За сметка на това при наличие на една или няколко договорни клаузи, чийто твърдян неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция, редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, твърдения неравноправен характер на договорните клаузи“.

Преценката на правилата относно силата на пресъдено нещо /res judicata/ съгласно принципите на ефективност, включително с оглед на служебния контрол, е извършена от Съда на ЕС в т. 46 – т. 49 и т. 52 от посоченото решение от 26.01.2017г. по дело С-421/2014г., ECLI:EU:C:2017:60, Banco Primus SA, както и в решение от 06.10.2009г. по дело С-40/08, EU:C:2009:615, Asturcom Telecomunicaciones, т. 35 – т. 38 и решение от 21.12.2016г. по съединени дела С-154/15, C-307/15 и C- 308/15, EU:C:2016:980, Gutiйrrez Naranjo и др., т. 68. Съгласно практиката на СЕС, за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. СЕС неколкократно е изразявал становище, че защитата на потребителя не е абсолютна, като правото на Съюза не задължава националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение, освен ако националното право не възлага такива правомощия на националния съд при нарушаване на норми от обществения ред.

Принципът на ефективност предполага националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на права съгласно правото на ЕС от страна на гражданите, в това число и потребителите. Съгласно практиката на СЕС национално правило относно силата на пресъдено нещо /res judicata/ не е съвместимо с принципа на ефективност, когато възпрепятства служебния контрол на договорните клаузи преди предявяването на иск срещу потребител, ако не съществуват ефективни правни средства за защита или е налице немалък риск потребителите да не се възползват от тях. СЕС е постановил също, че ако дадена юрисдикция е разгледала само някои релевантни договорни клаузи, силата на пресъдено нещо /res judicata/ не може да попречи на преценката на допълнителни договорни клаузи на по-късен етап, било то по искане на потребителя, или по инициатива на съда. Относно прилагане на принципа на ефективност и предотвратяване на прилагането на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, СЕС се е произнесъл и в посочените от частната жалбоподателка в т. 3 /трети въпрос/ от изложението решения.

В настоящия случай М. П. В. в производството по иска, предявен от „Банка Пиреос България“ АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията по процесния договор за ипотечен кредит, е релевирала в отговора на исковата молба възражение за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 14, ал. 3, изр. 2 и чл. 14, ал. 4 от договора за кредит, обезпечен с ипотека, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и чл. 15, ал. 3 от договора на основание 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 146, ал. 2 във връзка с чл. 143, т. 5 ЗЗП. Посочените договорни клаузи са разгледани от ПлОС, постановил решението по т. дело № 215/2014г., и от ВТАС, потвърдил първоинстанционния съдебен акт с решение по в. т. дело № 233/2015г. на ВТАС. Въззивният съд е приел, че тези договорни клаузи не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Настоящият иск е за нищожност на анекс № 2/31.08.2009г. към договор за кредит, обезпечен с ипотека, с № 4179/R/2007г. поради нищожност на клаузите на чл. 14, ал. 3, чл. 14, ал. 4, изр. 1 и чл. 15, ал. 3 от посочения договор за кредит като неравноправни. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че изводът на въззивната инстанция в обжалваното въззивно определение – предмет на настоящата частна касационна жалба, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е установено съществуването на вземанията по договора за ипотечен кредит и анекса към него, е процесуална пречка за съществуването на правото на иск на ищцата /настоящ частен жалбоподател/ за установяване нищожността на анекса поради нищожност на клаузи от същия договор за кредит поради неравноправния им характер, не противоречи на посочените решения на СЕС.

Релевантните правни въпроси не са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на СЕС, като липсват данни за нарушение на принципа на ефективност. В конкретния случай националните процесуални правила не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата на ищцата - частна жалбоподателка като потребител съгласно правото на ЕС. Процесните договорни клаузи са разгледани в производството по предявения от „Банка Пиреос България“ АД срещу М. П. В. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за вземането по договора за кредит и анекс № 2, като е прието, че същите не са неравноправни.

Формулираният от частната жалбоподателка в т. 4 от изложението материалноправен въпрос е ирелевантен за спора, тъй като не е включен в предмета на делото и не е обосновал правните изводи на въззивната инстанция. Въпросът е от значение за правилността на влязлото в сила решение № 106/03.07.205г. по т. дело № 215/2014г. на ПлОС, потвърдено с решение № 327/21.12.2015г. по в. т. дело № 233/2015г. на ВТАС, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 855/14.11.2016г. по т. дело № 962/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., която не може да бъде подложена на повторна проверка, предвид обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо.

Неоснователен е и доводът за касационно обжалване на решението на Плевенски окръжен съд по формулираните в т. 5 от изложението процесуалноправни въпроси, тъй като същите не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Въпросите са относими към допустимостта на влезлите в сила решение № 106/03.07.2015г. по т. дело № 215/2014г. на ПлОС и решение № 327/21.12.2015г. по в. т. дело № 233/2015г. на ВТАС, която проверка е недопустимо да се извършва в настоящото производство, предвид формираната сила на пресъдено нещо.

Доводът на частната жалбоподателка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по посочените в т. 6 от изложението към частната касационна жалба процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Първият, посочен в т. 6 от изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обосновал изводите на въззивната инстанция. Съдебният състав не е изложил аргументи в смисъл, че съдът дължи произнасяне само ако въпросът за нищожността е въведен като предмет по делото чрез възражение, нито е приел, че съдът не следи служебно за нищожността на сделка като императивна норма. При постановяване на въззивното определение въззивната инстанция се е позовала на силата на пресъдено нещо на решението по иска, предявен от банката срещу М. В. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на вземанията по процесния договор за кредит, обезпечен с ипотека, и анекс № 2 към него, в което спорът относно нищожността на процесните договорни клаузи поради тяхната неравноправност и в този смисъл поради противоречие с императивни правни норми е разрешен.

Вторият, посочен в т. 6 от изложението процесуалноправен въпрос е относим към правилността на въззивното определение и в този смисъл представлява касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване на определението на Плевенски окръжен съд по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, въпросът не съответства на данните по делото и мотивите във въззивното определение, тъй като в производството по иска, предявен от банката срещу настоящата частна жалбоподателка по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е разгледано своевременно въведеното от М. В. възражение за нищожност поради неравноправност на процесните договорни клаузи.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение, следва да се приеме, че постановеното определение на Плевенски окръжен съд не е очевидно неправилно, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая въззивното определение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че при липса на твърдените от частната жалбоподателка основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на Плевенски окръжен съд.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

Разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС задължават съда, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или за валидност на акт на органите на ЕС, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно от съда или по искане на страната, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прерогативите на съда. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави – членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Моментът на отправяне на преюдициално запитване е след като са събрани всички доказателства и делото е изяснено от фактическа страна.

Изключенията от задължителния характер на преюдициалното запитване са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК. Националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, ECLI:EU:C:1963:6, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, ECLI:EU:C:1963:1, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/; когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, ECLI:EU:C:1982:294, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, ECLI:EU:C:1992:327, Lourenco Dias и други/; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, ECLI:EU:C:1982:335, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други/; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, ECLI:EU:C:2005:596, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, ECLI:EU:C:1997:229, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, ECLI:EU:C:1990:360, Dzodzi и други/.

По отношение на конкретните въпроси, които частната жалбоподателка моли да бъдат отправени от ВКС като преюдициално запитване до Съда на ЕС, следва да се отбележи, че според постоянната практика на Съда на ЕС националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В тази връзка съдът може да откаже да отправи такова запитване, дори и страната по делото изрично да е поискала това, или да замени или измени формулираните от страните въпроси. В този смисъл са решение от 07.05.1997г. по дело С-253/1995г., ECLI:EU:C:1996:188, Moksel, решение от 16.11.1995г. по дело С-152/1994г., ECLI:EU:C:1995:388, Van Buynder, решение от 16.01.1974г. по дело 166/1973, ECLI:EU:C:1974:3, Rheinmuhlen и други.

Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по посочените от частната жалбоподателка въпроси поради няколко съображения. От една страна формулираните въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не изпълняват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са относими към допустимостта, респективно правилността на влезлите в сила решение № 106/03.07.2015г. по т. дело № 215/2014г. на ПлОС и решение № 327/21.12.2015г. по в. т. дело № 233/2015г. на ВТАС, която проверка е недопустимо да се извършва в производството по настоящата частна касационна жалба, предвид формираната сила на пресъдено нещо. От друга страна, в посоченото влязло в сила въззивно решение въззивният съд е обсъдил процесните договорни клаузи и е направил извод, че същите не са неравноправни. Следва да се отбележи също, че по отношение на връзката между силата на пресъдено нещо /res judicata/, принципа на ефективност и неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, е формирана практика на СЕС, обективирана в горепосочените решения, постановени по преюдициални запитвания от различни национални съдилища. Предвид изложените съображения за ВКС не съществува задължение да отправи преюдициално запитване по тези въпроси по аргумент от решението по дело С-283/81, ECLI:EU:C:1982:335, CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно.

С оглед изхода на спора разноски на частната жалбоподателка не се дължат. Частната жалбоподателка следва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПрП връзка с чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ сума в размер 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение