Определение № 2469 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 941/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Столична община, представлявана от кмета В. Т., чрез юрисконсулт К. З., срещу въззивното решение № 458/22.01.2026г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 12715/2025г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение поради неправилно приложение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Насрещната страна Ф. Б. З. с писмен отговор, чрез адвокат Я. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага още, че формулираните от касатора питания отразяват неговото оценъчно становище относно законосъобразността на обжалваното решение, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частта, с която [община] е осъдена да заплати на Ф. Б. З. сумата от 8000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди (болки и страдания) от полученото травматично увреждане – навяхване на лявото коляно, разкъсване на задния рог на медиалния мениск, излив в коленната става и оток на мастната тъкан под капачката (Хофа синдром), вследствие на падане в дупка на пътното платно в [населено място] пред бл.. вх.. [жк],30 ч, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2022 г. до окончателното ѝ заплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че фактическата обстановка по делото е надлежно установена и безспорна между страните относно: факта на настъпил на 25.01.2022 г. около 19,30 ч. в [населено място] пред бл.. вх.. [жк], който паднал в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно; получените вследствие на падането телесни увреждания на Ф. Б. З. – навяхване на лявото коляно, разкъсване на задния рог на медиалния мениск, излив в коленната става, оток на мастната тъкан под капачката (Хофа синдром). Съдът приел, че получените травматични увреждания обусловили трайно затруднение на движението на левия крак на ищеца за срок не по-малък от два месеца, при обичаен ход на възстановяване. Същите наложили извършване на пункция в коленната става поради излив на кръв в нея, поставяне на имобилизация за срок от около 20-25 дни и възстановяване в домашни условия с дадени 36 болнични дни. По време на възстановителния период ищецът имал нужда от чужда помощ в ежедневието си, като се придвижвал с помощни средства (патерици). Съдът установил, че при извършения преглед от вещото лице (две години след инцидента) било установено възстановяване на всички движения на пострадалото коляно, като ищецът имал оплаквания от болка при промяна на времето и при натоварване, дори при по-продължително стоене в изправено положение; имал малко по-голям оток на мастната тъкан под капачката на лявото коляно от тази на дясното, като обиколката на дясното коляно била 39 см., а на лявото – 40 см. Въззивният съд посочил, че поставените за разглеждане пред него въпроси са сведени до: справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди от получените травматични увреждания и наличието на съпричиняване. При определяне размера на обезщетението за претърпените от Ф. З. неимуществени вреди, въззивният съд взел предвид следните обстоятелства (установени от представените писмени и гласни доказателства, както и от неоспореното заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза): вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания (подробно описани), съпътствани с интензивни болки в началото, които постепенно отшумявали; вида и продължителността на лечебния и възстановителен период, извършената пункция на коленната става, поставената гипсова имобилизация за срок от около 20-25 дни, затрудненото движение на коляното за период не по-малък от два месеца; необходимостта от чужда помощ за ежедневните му нужди по време на възстановяването му и придвижването му с помощни средства през този период; останалия отток на коляното, което било с по-голяма обиколка от другото коляно; остатъчните болки при промяна на времето и по-голямо натоварване; социално-икономическите условия към датата на инцидента – 2022г. Въз основа на посочените обстоятелства съдът направил извод, че определеният от първостепенния съд размер на обезщетението на ищеца за търпените болки и страдания в размер на 8 000лв. не е завишен и е определен при съобразяване възрастта на пострадалия. Позовал се на актуалната съдебна практика на ВКС, според която за сравнително по-леки счупвания на кости с възстановяване до 45 дни и без имобилизация били присъждани обезщетения за неимуществени вреди от минимум 10 000 лева. Съдът отбелязал още, че в конкретния случай имобилизащията на коленната става на ищеца била за период до 20-25 дни, общия период на възстановяването му около два месеца, а търпените от болки и неудобства били по-продължителни. Направил сравнение и с размера на обезщетението присъдено по гр.д. №255/2023г. на ВКС, ІV г.о. в размер на 20 000 лв. за по-тежко увреждане на коляното, но при не много по-дълъг възстановителен период, съпътствано от контузия на лява гръдна половина като отчел и периода между неговото настъпване (2016 г.) и датата, на която е пострадал ищецът – 25.01.2022 г. Въззивният съд намерил за недоказано възражението за съпричиняване на произшествието от ищеца, предвид времето на настъпване на инцидента – през зимата в тъмната част на денонощието (25.01.2022 г. около 19,30 ч.) и липсата на доказателства за невнимателното му придвижване, над допустимото за градска среда. Отбелязал, че обстоятелството за възможна осветеност на място на инцидента само по себе си не може да обоснове извод за наличие на възможност за избягване на препятствието, доколкото по делото не е установено какво е било осветлението към настъпване на инцидента и как същото е взаимодействало с останалите фактори като вид и релеф на дупката, вятър, влажност, заслепяване от преминаващи коли, сенки от преминаващи хора, автомобили и други. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд, че сумата от 8 000 лв. е справедлив размер на обезщетението за понесените от ищеца неимуществени вреди. Намерил за основателно и искането за присъждане на законната лихва върху негоя, считано от 22.12.2022г. до окончателното ѝ изплащане. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се направи комплексна оценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост. Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение №142/30.03.2020г. по т.д.№2970/2018г.; решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. и др.; 2/ При определено обезщетение по справедливост, съгласно чл.52 от ЗЗД, следва ли въззивният съд да определи конкретните медицински обстоятелства и да извърши съпоставка с релевантна практика. Навел е довод, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС, като и с решение №83/04.04.2011г. по гр.д.№1611/2009г. на ВКС, ІV г.о. Поставените въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД и комплекса от обстоятелства, които следва да бъдат преценени при определяне справедливия размер на обезщетението за претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди. Същият е включен в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Доколкото касационната инстанция е ограничена до наведените от касатора конкретни касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на оплакванията за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът Столична община навел доводи, че при постановяване на обжалваното решение, съдът не е съобразил следните обстоятелства: видът на увреждането (навяхване на коляното, което не е живото застрашаваща травма); естеството на лечението (имобилизация 25 дни); продължителността на възстановяването и проведеното лечение в домашни условия), при което личният живот на пострадалия не бил засегнат и ограничен, тъй като той можел да напуска дома си и да осъществява социални контакти; липса на настъпили по време на лечението или в процеса на възстановяване усложнения, които да са в пряка причинна връзка с увреждането; липса на трайни последици за пострадалия, неговата възраст (28 години) и общото му здравословно състояние. Навел е и довод, че съдът не е анализирал медицинските доказателства, експертизите, епикризите и амбулаторните листове, както и другите документи, от които се установява степента на физическо и психическо страдание, като не е съпоставил случая с аналогични казуси разглеждани в неговата практика или тази на ВКС. В конкретния случай, въззивният съд е обсъдил всички посочени от страната обстоятелства свързани с: вида на увреждането; естеството на лечението; периода на възстановяване и етапите, пред които е преминал ищеца; липсата на усложнения при лечението и трайни увреждания; възрастта на пострадалия; начинът, по който произшествието и уврежданията са се отразили на личния му живот и на неговото психо емоционално състояние. Съдът извършил преценката на посочените обстоятелства след анализ на събраните по делото доказателства (писмени, свидетелски показания и заключението по допуснатата експертиза). Съобразно описаните по-горе мотиви в обжалваното решение, въззивната инстанция е отчела още икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на вредите, както и съдебна практика по сходни дела. Съобразила е и необходимостта сходството в случаите по разгледаните от съдилищата дела, и присъдените размери на обезщетенията, с иска предмет на производството, да е в конкретно установените и обективно съществуващи обстоятелства, които са взети предвид от съдилищата за преценка на реално претърпените от увреденото лице вреди, степента и времето на засягане на личността. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че самият касатор не е посочил съдебна практика по сходни дела, на която въззивното решение противоречи. С оглед на изложеното, по отношение на поставените въпроси не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане на адвокат Я. К. С. – А., като процесуален представител на ответника Ф. Б. З., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство при разглеждане на делото пред касационната инстанция. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и критериите посочени в разпоредбата на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, приложима на основание чл.38, ал.2, изр. 2-ро и пар. 21, ал.2 от ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата (ДВ, бр.17/13.02.2026г.). В конкретния случай, предметът на спора не се характеризира с фактическа и правна сложност; разглеждането на делото е приключило в закрито заседание; подготовката на заседанието по допускане на обжалването е с най-голяма тежест, тъй като съдът се произнася по въведените от касатора и предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване; обема на извършената от процесуалния представител работа – подаден писмен отговор с изразено становище по допустимостта на обжалването и по същество. Предвид изложеното, в полза на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред настоящата инстанция в размер на 500евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,