Определение № 50036 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 164 от 05.05.2022 г. по в. гр. д. № 664/2021 г. на Великотърновския окръжен съд е потвърдено решението от 14.07.2021 г. по гр. д. № 2892/2020 г. на Великотърновския районен съд, с което е бил отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. К. М. срещу „Елевьор дю шевр“ ЕООД положителен установителен иск за собственост на жилище в [населено място], [улица], с идентификатор .........., при съседи: на същия етаж – няма; под обекта – обект с идентификатор ............, над обекта – обект с идентификатор ............, ведно с една трета идеална част от дворното място, в което е построено - имот .............

По делото е установено, че на 09.04.2008 г. Р. С. Н. е продала на М. Й. Н. процесния имот. След три последващи прехвърлителни сделки от 10.06.2008 г., 15.06.2008 г. и 10.10.2008 г. последните приобретатели И. С. И. и Н. Д. Р. учредили в полза на „Банка Д.“ ЕАД договорна ипотека върху имота. Поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателите по молба на ипотекарния кредитор било образувано изпълнително дело от 2010 г. на ЧСИ С. К., по което на 28.10.2010 г. е била наложена възбрана на имота в полза на взискателя. По предявени искове по чл.26, ал.2, изр.1, пр.5 ЗЗД и чл.440 ГПК от Р. С. Н. срещу М. Й. Н., И. С. И., Н. Д. Р. и „Банка Д.“ ЕАД е било постановено решение по гр. д. № 473/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, влязло в сила на 13.01.2015 г., с което продажбата от 09.04.2008 г. е прогласена за нищожна като привидна и е прието за установено по отношение на ищцата, че длъжниците в изпълнителното производство И. С. И. и Н. Д. Р. не са собственици на имота. Исковата молба по това дело е вписана на 17.01.2012 г. На 03.10.2018 г. банката подновила вписването на ипотеката, а след извършена публична продан по описаното дело с постановление от 22.11.2019 г., влязло в сила на 23.12.2019 г., процесният имот е възложен на ответника „Елевьор дю шевр“ ЕООД. На 13.02.2020 г. Р. Н. се снабдила с констативен нотариален акт за същия имот въз основа на вписаното на 02.10.2018 г. на съдебното решение по гр. д. № 473/2013 г. и на нотариален акт № 132/1999 г., с който е била призната за собственик на този имот на основание продажба, делба и наследство. На същата дата между нея като дарител и ищеца Р. К. М. е сключен договор за дарение на имота, при който тя си е запазила вещното право на ползване.

При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният от Р. К. М. срещу „Елевьор дю шевр“ ЕООД иск за собственост на имота е неоснователен. Учредяването на ипотеката, довело до възлагане на имота на ответника, предхожда по време атакуването на привидната сделка и вписването на исковата молба, с която това е станало. Налице са предпоставките по чл.17, ал.2 ЗЗД и в отношенията между страните правото на собственост следва да се третира като принадлежащо на ответника. Дарителката по нотариалния акт, на който ищецът се позовава, не е могла да прехвърли права по противопоставим на ответника начин.

Приети са за неоснователни оплакванията на ищеца във въззивната жалба. Изтъкнатите пороци не водят до нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение. В рамките на второинстанционното производство, уредено от закона като въззивно, защита се постига не чрез корекция на първостепенното решение, а чрез ново решаване на материалния спор между страните – чл.271, ал.1 ГПК. Без значение за добросъвестността по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД е броят на прехвърлянията на имота, следващи симулативната сделка. Презумпция за добросъвестност в хипотезите на чл.17 ЗЗД законът не въвежда, но доколкото тя се състои в незнание на факта, че страните по привидното съглашение не желаят то да породи присъщите си последици, в тежест на ищеца е да докаже, че приобретателят по чл.17, ал.2 ЗЗД е знаел за симулацията. Така прехвърлителят по привидната сделка ще запази правата си спрямо последващи приобретатели – чл.154 ГПК. Да се изисква от приобретателя по чл.17, ал.2 ЗЗД да доказва, че не е знаел за симулацията, означава да се изисква от него доказване на отрицателен факт. От естеството на привидността по чл.26, ал.2, изр.1, предл. последно ЗЗД следва, че ищецът следва да доказва недобросъвестността на приобретателя. Съглашението, че сделката няма да породи последици, остава между страните по нея и само в изключителни случаи, практически по случайност, може да бъде узнато от трето лице. Затова принципно недопустимите свидетелски показания за разкриване на симулацията – чл.164, ал.1, т.6 ГПК, могат да бъдат използвани от трето за привидния договор лице – чл.165, ал.2, изр.2 ГПК. За да свърже добросъвестността на приобретателя с вписването на исковата молба за разкриване на симулацията, чл.17, ал.2 ЗЗД сочи практически единствения начин трето лице да разбере за вероятна привидност на сделка – като се даде гласност на спора. Едва след вписването третото лице може да бъде третирано за недобросъвестно, щом въпреки спора, оповестен чрез вписване на исковата молба, решава да договоря с приобретателя по привидната сделка. Вписването на актовете, касаещи спора, и грешките на съдията по вписванията при извършването му, нямат правно значение за конкуренцията за права между страните. Извън договора за ипотека, вписването няма правопораждаща стойност. Самото ипотечно право е признато за валидно съществуващо с влязло в сила решение, страна по което е праводателката на ищеца.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Р. К. М..

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неоснователно променил правната квалификация на иска. Районният съд приел, че искът има правна квалификация по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.77 ЗС, а окръжният съд – квалификация по чл.77 ЗС, вр. чл.225, ал.1 ЗЗД, при това едва в съдебното решение. Разпоредбата на чл.77 ЗЗД визирала само способите за придобиване за придобиване право на собственост, но един иск не можел да бъде квалифициран като такъв по чл.77 ЗС. Въззивният съд не разпределил доказателствената тежест, не изготвил доклад, отговарящ на изискванията на чл.146 ГПК, не обсъдил всички допустими и относими към спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички доказателства, с което нарушил правото на защита и справедлив съдебен процес. Ответникът оспорил иска, но не оспорил нито един факт, нито акта за собственост на ищеца. Позовава се на обстоятелството, че при извършване на дарението, от което черпи права, е извършена справка в И., от която не се установило никакво вписване, отбелязване и заличаване за имота. Вписванията касаели имот с идентификатор ..........., а на него му бил прехвърлен имот с идентификатор ............. Поддържа също, че изцяло е доказал владението и ползването на имота от Р. Н., че самият той е направил в него скъпоструващ ремонт. Позовава се на практика на ВКС във връзка с оспорване на права върху имот, придобит на публична продан, както и на практика по чл.17, ал.2 ЗЗД. Позовава се и на нарушения във връзка с вписванията по партидата на имота и издадената справка за това вписване.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Нарушава ли съдът правото на защита и справедлив съдебен процес, след като не разпределя доказателствената тежест в процеса и не изготвя доклад, отговарящ на изискванията на чл.146 ГПК;

2. Игнорирането на релевантни факти в решението на съда представени и приети като доказателства по делото, какви правни последици води след себе си и представлява ли съществено процесуално нарушение;

3. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказан факт, от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване;

4. Допустимо ли е въззивният съд да определи правната квалификация на иска едва с крайния съдебен акт /решение/, без да даде възможност на страните да защитят правата си;

5. При предявен положителен установителен иск за собственост по чл.124 ГПК допустимо ли е въззивната инстанция да го квалифицира като такъв по чл.77 ЗС и каква защита осигурява на ищеца;

6. Произвежда ли противопоставимост и правни последици вписване в Агенция по вписванията на ипотека, учредена върху един имот, но вписана с идентификатор на друг недвижим имот, след като съгласно т.2 на ТР № 7/25.04.2013 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че вписването се подчинява на чл.6, ал.1, б.“в“, където едно от изискванията е идентификацията на недвижимия имот;

7. При конкуренция на права и доказателства по делото, че се касае за грешка в идентификатор, засягащ правата на два недвижими имота, следва ли съдът преди постановяване на решението си да назначи вещо лице, което да установи по безспорен начин върху кой от двата недвижими имота е била учредена ипотеката;

8. Как следва да се тълкува терминът „трети лица“ по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД, т.е. какъв е обхватът на третите лица, ползващи се от защитата на посоченото правило;

9. Следва ли, за да запази правата си „третото добросъвестно лице“, същото да е придобило права: 1. от приобретателя по привидното съглашение и 2. това да е станало преди вписване на исковата молба по чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД и какви са правните последици, ако не е изпълнено първото условие на закона;

10. При уважен установителен иск по чл.440 ГПК на трето за изпълнителното производство лице, задължен ли е съдебният изпълнител след представяне на влязло в сила решение да прекрати действията по изпълнение спрямо засегнатия недвижим имот на основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК. В случай, че съдебният изпълнител не прекрати изпълнителното производство, каква е защитата на третото лице.

По първите 5 въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по останалите 5 – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът в производството оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Развива и доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС.

Въпроси № 1, 4 и 5 са поставени поради неправилното виждане на жалбоподателя, че въззивният съд е променил правната квалификация на предявения иск, без да изготви доклад и без да разпредели доказателствената тежест. В действителност такова процесуално нарушение не е допуснато. Когато квалифицира установителен иск за собственост, съдът обикновено сочи като правното основание разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК, въпреки че тя дава само общото правило, че всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право. Допълнителното указание, че искът е свързан с разпоредбите на чл.77 ЗС, който дава също общо правило за възможните придобивни способи, или по чл.225, ал.1 ЗЗД, който сочи един такъв придобивен способ – дарение, не променя същността на иска, който си остава положителен установителен иск за собственост. Затова в подобна хипотеза, когато първата инстанция е посочила чл.77 ЗС, а втората – 225, ал.1 ЗЗД, всъщност няма промяна на правната квалификация в смисъла, за който говори т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и затова само по тази причина не се налага даване на указания за разпределяне на доказателствената тежест от въззивния съд. В настоящия случай ищецът Р. М. /жалбоподател в настоящото производство/ е въвел в исковата молба дарението като придобивно основание на предявения от него иск за собственост и е представил всички необходими доказателства, свързани с това придобивно основание. С определение от 12.04.2021 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца, че трябва да докаже дарението. Въззивният съд не е бил длъжен да внася някакви изменения в разпределената доказателствената тежест, защото е разгледал същия установителен иск за собственост, основан на дарението като придобивно основание. Искът е отхвърлен не затова, че ищецът не е доказал дарението, а защото ответникът има противопоставими права, при прилагане на правилото на чл.17, ал.2 ЗЗД и при съобразяване на факта, че както прехвърлителните сделки от 10.06.2008 г., 15.06.2008 г. и 10.10.2008 г., така и ипотеката от 10.10.2008 г., са вписани преди 17.01.2012 г., когато е вписана исковата молба за прогласяване на симулацията на първата прехвърлителна сделка, извършена от праводателката на ищеца Р. Н.. И ако приобретателят по тази първа сделка, оформена с нотариален акт ..../09.04.2008 г., е бил недобросъвестен, тъй като е страна по привидно съглашение съгласно влязлото в сила решение по чл.26, ал.2 ЗЗД, то не е доказана в настоящия процес недобросъвестността на последващите приобретатели и на ипотекарния кредитор, за да се откаже прилагането на чл.17, ал.2 ЗЗД.

Ето защо посочените въпроси не са обуславящи за изхода на настоящото дело по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Свързаната с тези въпроси практика на ВКС е неотносима към правния спор по настоящото дело, по което не възниква проблем с промяна на квалификацията на иска от въззивния съд и недаване на указания във връзка с доказването.

Въпрос № 2 е поставен поради неправилното виждане на жалбоподателя, че съдът неоснователно е игнорирал осъществяваното от него и праводателката му Р. Н. владение върху имота, както и документите, които установяват собствеността му – нотариалният акт за дарение, а също и предходните документи на праводателката му, включително влязлото в сила решение по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД, които не са оспорени от ответника. В действителност съдът не е допуснал процесуални нарушения, затова и вторият въпрос не е обуславящ за изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване. Ищецът не е основал своя иск на придобивна давност, а на прехвърлителна сделка – дарение. Затова по делото е без значение осъществяваното от него и праводателката му владение върху имота и въззивният съд не е нарушил процесуалния закон, като не е изложил мотиви във връзка с това владение. Останалите писмени доказателства, свързани с дарението и документите на собственост на праводателката Р. Н., не са игнорирани неоснователно от съда, а са преценени във връзка с противопоставимите права на ответника, произтичащи от правилото на чл.17, ал.2 ЗЗД.

Въпрос № 3 не е свързан с конкретно оплакване за неправилност на обжалваното съдебното решение. Не е посочено кой факт според жалбоподателя е приет във въззивното решение, без преди това съдът да уведоми страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. Посочено е само решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. 7040/2014 г. на ВКС, III г.о., в което съдът дава отговор на въпроса следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото. Не е посочено обаче с какво обжалваното въззивно решение противоречи на това решение на ВКС, т.е. не е обосновано противоречието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.

По останалите въпроси не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 6 е поставен поради обстоятелството, че според издаденото от Агенцията по вписване удостоверение от 10.02.2020 г. подновяването на договорната ипотека, извършено на 03.10.2018 г., се отнася за имот с идентификатор .........., докато процесният имот, който жалбоподателят е придобил по дарение от своята баба Р. Н., е ПИ 10447.504.234.4.1. Жалбоподателят поддържа, че при изповядване на нотариалния акт за дарение № ......./13.02.2020 г. такава справка е направена и се е установило, че върху дарения имот не е била вписана ипотека.

Въпросът не кореспондира с данните по делото. Вярно е, че според посоченото удостоверение от Агенцията по вписванията, подновената ипотека тежи върху апартамент с идентификатор ............., а предмет на спора по настоящото дело е апартамент с идентификатор ................. Не е вярно обаче, че ипотеката е учредена върху един имот, а е вписана с идентификатор на друг имот. Видно от представения по делото нотариален акт за договорна ипотека, тя е учредена върху следния имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: 1/3 от УПИ ............ в кв...........по ПУП на гр.В.Т., с площ от 510 кв. м., с уредени регулационни отношения и приложена улична регулация, при граници на УПИ по скица .........от 10.09.2008 г. на община В.Т.: УПИ ............., кв. .......; запад- УПИ ............, кв. .....; север - улица, юг – УПИ .............. и УПИ ............, двата в кв..........., и от построената в този имот триетажна жилищна сграда само целия ВТОРИ ЕТАЖ, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята. От същото удостоверение на Агенцията по вписванията, на което се позовава жалбоподателят, е видно, че ипотеката е вписана на 10.10.2008 г. върху следния имот: ПИ в [населено място], [улица], 1/3 от УПИ ............. с площ от 510 кв. м., кв...........и от построената в този имот триетажна жилищна сграда само целия ВТОРИ ЕТАЖ. Следователно – от същата справка се вижда, че ипотеката е вписана върху същия недвижим имот, върху който е учредена. Както в нотариалния акт за учредяване на ипотеката, така и при вписването ѝ на 10.10.2008 г., не е посочен идентификатор, още по-малко е вярно това, че ипотеката е учредена върху имот с един идентификатор, а е вписана върху имот с друг идентификатор. Обстоятелството, че при подновяването на ипотеката погрешно е посочен идентификатор .............., който не отговаря на действителния, но и не е посочен при вписването на самата ипотека, не се отразява на валидността на вписването, както и на противопоставимостта на права, вписани след ипотеката. Като изключим грешно посочения идентификатор, при подновяването на ипотеката имотът е описан по същия начин, както при първоначалното вписване и от удостоверението е ясно, че ипотеката тежи върху ВТОРИЯ ЕТАЖ на жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Именно това е имотът, предмет на дарението, на което се позовава жалбоподателят. В самия нотариален акт за дарение е посочено, че даряваният апартамент е на първия етаж от сградата. Същевременно обаче от констативния нотариален акт на праводателката Р. Н. – нот.акт № ...../13.02.2020 г., който е послужил като доказателство за собственост при дарението, се вижда, че това е същият апартамент, за който се отнася решението по гр. д. № 473/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, в който апартаментът е описан като такъв на втори етаж, а освен това нотариусът се е позовал и на предходния констативен нотариален акт на Р. Н. № .........../1999 г., в който също е посочено, че апартаментът се намира на втория етаж от сградата, както е описан и в прехвърлителните сделки, извършени от Р. Н. и последващите приобретатели и в договорната ипотека. Вписването на ипотека през 2008 г., подновена през 2018 г., върху имот, който жалбоподателят придобива по дарение през 2020 г., определено му е противопоставимо, а и от извършената справка, дори без да се проверява по персоналната партида на имота, може да се установи, че ипотеката тежи върху същия имот, който жалбоподателят придобива.

По същите съображения въпрос № 7 не се явява обуславящ за изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Дори и без вещо лице от данните по делото е видно, че ипотеката е учредена и вписана върху същия имот, който впоследствие жалбоподателят е придобил по дарение.

Въпроси № 8 и № 9 са породени от виждането, че И. С. И., Н. Д. Р. и ипотекарният кредитор „Банка Д.“ ЕАД в случая не са трети лица по смисъла на чл.17, ал.2 ЗЗД, тъй като първите двама са придобили права не пряко от приобретателя по привидното съглашение /М. Н./, а от негови непреки частни правоприемници, съответно банката е ипотекирала не имот на приобретателя по привидното съглашение, а на негов непряк частен правоприемник. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и по него не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Защитното правило на чл.17, ал.2 ЗЗД почива на идеята, че лицето, което добросъвестно е придобило права от приобретателя по едно привидно съглашение, както и всички последващи частни правоприемници, запазват правата си върху недвижимия имот, ако са вписани преди вписване на исковата молба за разкриване на симулацията, както и обратно – ако правата на последващите приобретатели са вписани след вписване на исковата молба за разкриване на симулацията, те са непротивопоставими на действителния собственик, праводател по привидното съглашение. Идеята на закона се състои в това, че лицата, които придобиват собственост върху недвижим имот, следва да имат защита в хипотеза, при която придобиват пряко или непряко от приобретател по привидно съглашение. Тази защита се осигурява от поредността на вписванията. След вписване на исковата молба за разкриване на симулацията всички последващи приобретатели на имот, предмет на привидно съглашение, са известени от вписването на исковата молба, че е възможно правата на праводателя им да отпаднат, съответно да отпаднат и техните права. Затова те могат и да не участват в прехвърлителната сделка. Преди вписването на исковата молба обаче, ако са добросъвестни, което законът предполага, те няма как да знаят, че техен пряк или непряк праводател е придобил имота по привидно съглашение и няма как да се защитят. Затова правилото на чл.17, ал.2 ЗЗД брани правата им, придобити преди вписване на исковата молба. По този въпрос не съществува колебание в съдебната практика и не е необходимо ВКС да дава разяснения по повод конкретното дело. Така например в решение № 50120 от 10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 71/2022 г., I г. о., е прието, че е съобразен с разпоредбата на чл.17, ал.2 ЗЗД изводът на съда, че правата на добросъвестния купувач на имота от привидните приобретатели се запазват, както и правата на всички последващи приобретатели, които не са знаели за наличието на симулация и са купили имота преди вписване на исковата молба по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Наличието на практика на ВКС по този въпрос изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченото от жалбоподателя решение № 62 от 20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4283/2016 г., II г. о., акцентира върху добросъвестността и затова не следва да се обсъжда.

Въпрос № 10, така, както е поставен, няма пряко отношение към спора по настоящото дело, тъй като питането е за дължимите действия от съдия-изпълнител в хипотеза на уважен иск по чл.440 ГПК и защитата на ищеца по това дело в случай, че съдебният изпълнител не прекрати изпълнителното производство. Този въпрос има значение за изпълнителното производство, но не и да съдебното, затова той също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Уважените искове по чл.26, ал.2 ЗЗД и по чл.440 ГПК биха гарантирали правата на ищцата Р. Н., а оттам и правата на ищеца Р. М., на когото тя е дарила имота си през 2020 г., само ако исковата молба по чл.26, ал.2 ЗЗД беше вписана преди вписване на ипотеката в полза на „Банка Д.“ ЕАД, по чието искане е образувано и проведено изпълнителното производство върху процесния имот, приключило с публична продан, от която черпи права ответникът. Нещо повече, преди ипотеката има още три прехвърлителни сделки, следващи привидното съглашение, които са вписани преди вписване на исковата молба за обявяване на привидността, т.е. правата по тези сделки също се запазват заради правилото на чл.17, ал.2 ЗЗД. Самото уважаване на иск по чл.440 ГПК с признаването, че длъжникът не е собственик на имота, върху който е насочено изпълнение за събиране на парично задължение, не е достатъчно за предотвратяване на изпълнението, при положение, че имотът е ипотекиран от взискателя и ипотеката е противопоставима на действителния собственик, както е в случая. Посоченото от жалбоподателя решение № 153 от 12.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2013 г., II г. о., не може да намери приложение по настоящото дело, тъй като там не е възникнала хипотезата на чл.17, ал.2 ЗЗД, която е решаваща по сегашното дело. Същото се отнася и за решение № 114 от 21.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2015 г., IV г. о., решение № 146 от 9.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 949/2019 г., II г. о. и решение № 112 от 28.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 465/2017 г., II г. о. Не следва да бъдат коментирани определенията по чл.288 ГПК, тъй като те не съставляват практика, която може да обуслови допускане на касационно обжалване.

И на последно място – въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като от неговия прочит не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – сумата от 1535 лв. по договор за правна защита и съдействие от 20.07.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,