Определение № 433 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 44/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Д. К. – Б. и Р. П. Д., и двете чрез общия им пълномощник адв. К. против определение № 2329/15.09.2025 г. по ч. гр. д. № 1938/2025 г. на Апелативен съд – София, 4 - ти граждански състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответната страна Българска академия на науките (БАН) чрез адвокати А. и Г. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на Р. Д. К. – Б. и Р. П. Д. срещу определение № 5647 от 21.03.2025 г. по гр. д. № 9717/2021 г. на Софийски градски съд (СГС). С последното е прекратено производството по делото, поради неподсъдност на спора по правилата на родовата подсъдност пред сезирания, градски съд и същото е изпратено по подсъдност на Софийски районен съд.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че предмет на делото са искове за парични притезания на двете ищци (настоящи касатори), всеки с цена от по 18 577 лв., за периода 01.08.2018 г. – 12.05.2021 г. (чл. 69, ал. 1, т. 6 ГПК) – т. е. половината от общо заявената сума от 37 154 лв., съобразно уточнението на исковата молба, допуснато в съдебно заседание на 10.05.2023 г. пред СГС. Затова е приел, че така предявени исковете са родово подсъдни на районен съд, по аргумент от противното от правилото на чл. 104, т. 4 ГПК, както е бил възразил и ответникът. Мотивирани са доводи, че няма основание цената на исковете да се определи въз основа на общия размер на вземането на наследодателя на ищците, което е делимо, съответно от правното им положение на обикновени другари в процеса, с оглед и уточнението на исковата молба, допуснато в смисъл, че всяка от ищците претендира по равно сума в рамките на общо претендираната от ответника. Решаващият състав е изложил съображения, че не е предвидено и задължение за съда, пред който исковете са предявени, за разглеждане на искове, които не са му родово подсъдни, макар съгласно правилото на чл. 270, ал. 4 ГПК решението му (на окръжен съд) няма да бъде обезсилено само поради това, че е разгледан иск, който е бил подсъден на районния съд. При тези мотиви въззивната инстанция е преценила, че определението за изпращане на делото на родово подсъдния съд е законосъобразно като резултат и в правилно приложение на закона СГС е прекратил производството пред себе си и е изпратил същото на надлежния съд -компетентен да разгледа спора с цена на всеки един от исковете под 25 000 лв., съответно, че извършените от СГС (сезирания съд) действия запазват силата си съгласно нормата на чл. 118, ал. 2, изр. 2 ГПК. В обжалваното определение са изложени и аргументи, че за родовата подсъдност съдът следи служебно съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК, като няма основание за стабилизирането й с оглед цената на предявените искове, посочена от самите ищци. Прието е, че доводите за нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на делото в разумен срок (макар и извършените по него действия да запазват силата си), с оглед и момента на предприетото изпращане на делото по подсъдност, могат да бъдат разгледани в нарочно производство, но същите не могат да имат за правна последица отмяна на атакуваното определение.

В изложението към частната си касационна жалба ищците се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставят следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“;

2. „До кой момент е допустимо да се оспорва приетият размер на цената на иска? Допустимо ли е въпросът за цената на иска да бъде пререшаван след първото по делото заседание?“;

3. „След като съдът се е произнесъл по цената на иска и е приел спора, че му е родово подсъден, допустимо ли е след обявяване на делото за решаване отново да повдигне въпроса за цената на иска и да приеме, че делото не му е подсъдно?“;

4. „Нормата на чл. 70, ал. 1 ГПК специална ли е спрямо нормата на чл. 119, ал. 1 ГПК? Стабилизирането на цената на иска по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК, пречка ли е съдът да извършва повторна преценка по реда на чл. 119, ал. 1 ГПК за родовата подсъдност на делото по съображения, касаещи цената на иска?“;

5. „При липса на опасност за недопустимост на крайния съдебен акт, съдът следва ли да реши спора, с който е бил сезиран, при положение, че е извършил всички процесуални действия и е обявил делото за решаване, когато спорът е бил подсъден на долустоящ съд? Как следва да бъдат приложени принципите на чл. 13 ГПК и чл. 7 ГПК в контекста на чл. 270, ал. 4 ГПК, когато интересите на страните налагат решаване на делото в разумен срок?“.

Поддържа се, че въззивното определение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и в решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 86 от 06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на II т.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о. и др. (по първото питане), определение № 581 от 25.11.2011 г. по ч. гр. д. № 488/2011 г. на I г.о., т. 5 от ТР № 5/2015 от 12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК (по второто питане), определение № 3300 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 3769/2023 г. на II г.о., определение № 423 от 10.11.2016 г. по гр. д. № 4673/2016 г. на III г.о. (по третото питане), определение № 383 от 13.09.2018 г. по ч. т. д. № 355/2017 г. на I т.о., определение № 20 от 16.01.2017 г. по ч. т. д. № 1990/2016 г. на I т.о. (по четвъртото питане). Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с поставеното пето питане.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното определение.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че в случая не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол.

Първият повдигнат въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането обаче не е обуславящо изхода на делото по конкретния процесуален спор относно родово компетентния съд, сезиран с искове за парични притезания, породени от граждански правоотношения, всеки с цена под 25 000 лв. Проверката на подсъдността включва самостоятелната преценка на всеки съд дали започнатото пред него дело му е подсъдно като съобразява вида и характера на засегнатото спорно материално право, както и цената на предявените искове, очертани с твърденията в исковата молба и заявения петитум. В случая, разрешавайки горния процесуален въпрос, въззивният съд не се е занимавал и не е дължал произнасяне по съществото на материалноправния спор, касаещ искане за признаване на претендираното парично вземане на всеки един от ищците спрямо ответника. По делото не е било постановявано решение, за да може то по реда на инстанционния контрол да бъде проверено от горестоящия (в случая въззивен) съд, вкл. и по отношение на неговата правилност (в каквато насока е питането на касаторите) според там релевираните оплаквания, при съобразяване на фактите от значение за спора и въз основа преценка на събраните за тях доказателства. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Като неудовлетворяващо общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е и последното, пето питане. То също е изцяло без значение за изхода на процесуалноправния спор относно родовата подсъдност на делото и не може да обуслови достъп до касация. Същото не произтича от правната воля по обжалваното определение, а се отнася до хипотези, каквито не са възприети от въззивния съд като релевантни за произнасянето му. Дори и да е имала готовност да се произнесе по съществото на спора като е събрала всички доказателства за релевантните факти и е провела цялостно съдебно дирене, инстанцията по същество е разполагала с правото на самостоятелна преценка дали делото й е родово подсъдно и то е упражнено надлежно – по време на висящността на спора пред нея, макар и да не е своевременно предприето (след даване на ход на устните състезания и обявяване на делото за решаване). Последното обстоятелство би могло да обуслови друг вид отговорност, но няма отношение към предприетото изпращане на делото по подсъдност на надлежния СРС, с прекратяването му пред сезирания (градски) съд.

Поставените въпроси от втори до четвърти вкл. обобщено се свеждат до стабилизирането на цената на иска с оглед приложението на чл. 70, ал. 1 ГПК, както и съотношението й с чл. 119, ал. 1 ГПК. Питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно последователната практика на ВКС, а и с оглед изричната разпоредба на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК, въпросът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Цената на иска се стабилизира след първото съдебно заседание, освен ако не е променена посредством допуснато изменение. Така определената цена на иска остава неизменна за цялото производство и определя и родовата подсъдност на делото. В този смисъл са и мотивите на ТР № 8 от 31.10.2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС и разясненията в т. 5 на ТР № 5 от 12 юли 2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В случая втората инстанция не се е отклонила от дадените по – горе правни разрешения, като е формирала извод, че предявените искове са за парични притезания от двете ищци с размер на търсената сума от всяка от тях по 18 577 лв., съобразно уточнението на исковата молба, допуснато в съдебно заседание на 10.05.2023 г. пред СГС. Мотивирано е виждане, че няма основание цената на исковете да се определи въз основа на общия размер на вземането на наследодателя на двете ищци - именно поради допуснатото уточнение на исковата молба, че всяка от тях претендира по равно сума в рамките на общо претендираната такава от ответника. Вън от изложеното, решаващият състав е взел предвид и изричното правило на чл. 119, ал. 1 ГПК, съгласно което въпросът за родовата подсъдност може да се подвига и служебно от съда, като е застъпил становище, че няма основание за стабилизирането й с оглед цената на исковете, посочена от самите ищци. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената съдебна практика на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,