Определение № 5122 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 646/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№7341/28.11.2024г. на Р. Д. А., чрез адв. Б., срещу решение №306/17.10.2024г., постановено по въззивно гр. д. №334/2024г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявеният от него положителен установителен иск за собственост е отхвърлен като неоснователен. Според касатора, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за неправилност на първоинстанционното решение, както и събраните по делото доказателства в тяхната цялост и взаимовръзка, в т.ч. част от писмените такива и показанията на разпитаните свидетели, вследствие на което е достигнал до неправилен извод за неоснователността на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочeно наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1.„Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото?“, по който се твърди противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, решение №111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС.

2.По въпроса за съдържанието на мотивите към съдебното решение се твърди допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК и неизпълнение на задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г., решение №324/22.04.2010г. по гр. д. №1413/2009г. решение №157/08.11.2011г. по т. д. №823/2010г., решение №10/04.07.2011г. по гр. д. №533/2010г., решение № 147/11.01.2013г. и други.

3. По въпроса дали необсъждането на факти и обстоятелства, които са от съществено значение за повдигнатия спор, представлява съществено нарушение на процесуални правила, водещо до отмяна на съдебния акт, се твърди произнасяне в противоречие с Решение №1131 от 27.07.1995г.; Решение №2618 от 18.10.1974г.; Решение №2419 от 13.10.1960г.; Решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр.д.№ 4744/2008г.; Решение №89 от 20.04.2010г. на ВКС по гр.д. №535/2009г. и др.

Чрез депозирания писмен отговор, ответниците Р. М. А. и В. М. Д., чрез адв. А. оспорват наличието на основания за допускане до касационно обжалване, като молят такова да не бъде допускано. Независимо от горното, излагат и становище за неоснователност на касационната жалба, като считат, че решението е правилно и законосъобразно. Претендират присъждането на разноски.

Останалите ответници по касация Й. С. Д., В. И. Г., М. С. К. и С. И. Д. не вземат становище.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск за собственост, предявен от Р. Д. А. срещу Й. С. Д., В. И. Г., М. С. К., С. И. Д., Р. М. А. и В. М. Д. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на 331/2599 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в населената и старозастроена част на [населено място] село, общ. Р., обл. П., с площ от 2599 кв. м, незастроен, представляващ имот с пл. номер * по кадастралния план на селото, одобрен със заповед №595 от 30.11.1969г., при граници: имот с планоснимачен номер * - двор, землищна градина, имот с планоснимачен номер * - двор, имот с планоснимачен номер * - улица, с реално ползване на частта от имота с площ от 331 кв. м, попадащи в парцел * в кв. 22 по дворищнорегулационния план на селото, одобрен със заповед №595 от 30.12.1969г., за който имот са отредени парцел * в кв. 22 и парцел * в кв. 22, като частта с площ от 331 кв. м. попада в парцел * в кв. 22, а останалата част от имота с площ от 1442 кв. м. е извън регулация.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти №136, том I, рег. № 577, дело № 131/2006г., М. А. Б. и В. И. Б. са продали на Р. Д. А.: 1. урегулиран поземлен имот с площ по нотариален акт и по скица от 1100 кв. м, находящ се в [населено място] село, общ. Р., обл. П., за който съгласно одобрения със заповед № I.-595/30.12.1969г. регулационен план на [населено място] село, общ. Р., обл. П., е отреден парцел * за имот с пл. №* от кв. 22, с площ на парцела по нотариален акт и по скица от 1100 кв. м, при граници /съседи/ по нотариален акт: улица, наследници на Й. Р., М. Р. и В. Б., а по графични данни /скица/ границите на парцела са: улица с ОК 113-100-25 /в момента – нереализирана/, урегулиран поземлен имот *, край на регулацията, а зад него - собствен имот с планоснимачен номер * и урегулиран поземлен имот *, всички от кв. 22 по регулационния план на [населено място] село, общ. Р., обл. П., ведно с построената в този парцел паянтова жилищна сграда /къща/, с площ от 50 кв. м. и паянтова второстепенна сграда /навес/, с площ от 24 кв. м, както и 2.незастроен неурегулиран поземлен имот с планоснимачен номер *, находящ се извън регулационния план на [населено място] село, общ. Р., обл. П., одобрен със заповед № IІІ-595/30.12.1969г., с площ от 1225 кв. м, при граници /съседи/ по нотариален акт: път, В. Б. и М. Б., В. И. Д., М. и Й. Д. и П. Й. Р. и при граници /съседи/ на този имот по графични данни /скица/: имот с планоснимачен номер *, край на регулацията и зад него - собствен урегулиран поземлен имот * от кв. 22 и имот с планоснишмачен номер ***, находящи се в [населено място] село, общ. Р., обл. П..

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот №170, том II, рег. №1221, дело №364/2020г., ищецът Р. А. е признат за собственик по давностно владение на 331/2599 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в населената и старозастроена част на [населено място] село, общ. Р., обл. П., с площ от 2599 кв. м, незастроен, представляващ имот с планоснимачен номер * по кадастралния план на селото, одобрен със заповед №595/30.12.1969г., при граници: имот с планоснимачен номер * - двор, землищна градина, имот с планоснимачен номер * - двор, имот с планоснимачен номер * - улица, с реално ползване на частта от имота с площ от 331 кв. м, попадащи в парцел * в кв. 22 по дворищнорегулационния план на селото, одобрен със заповед №595/30.12.1969г., като за останалата квадратура от имота Р. А. се легитимира като собственик по силата на нотариален акт №136, том I, рег. №577, дело №131/2006г., за който имот са отредени парцел * в кв. 22, парцел * в кв. 22, като частта с площ от 331 кв. м. попада в парцел * в кв. 22, а останалата част от имота с площ от 1442 кв. м. е извън регулация.

С нотариални актове за собственост върху недвижим имот №188, том I, дело №328/1981г., №189, том I, дело №329/1981г., №190, том I, дело №330/1981г. и №191, том I, дело №331/1981г., Й. С. Д., Р. С. К., В. И. Г. и М. С. К. са признати за собственици на основание завещание при равни права, по 1/4 ид. ч. за всеки, на дворно място, застроено с три стопански сгради, съставляващо парцел ***, кв.22 по регулационния план на [населено място] село, с площ от 1827 кв. м, при граници: улица, крайна линия на регулационния план - от две страни, З. Б. Р., М. Л. и А. Б. Р..

Съобразено е, че Р. С. К., починала на 22.04.2006г., е оставила като единствен наследник по закон сина си М. К. Д., който е починал на 30.08.2009г. и е оставил наследници по закон: преживяла съпруга С. И. Д., дъщеря Р. М. А. и син В. М. Д..

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот №131, том I, рег. №3647, дело №1105/1999г., М. С. К. и Ц. Д. К. са признати за собственици по давностно владение в съпружеска имуществена общност на масивна жилищна сграда със застроена площ от 35 кв. м, състояща се от сутерен с кухня и гараж и етаж с две спални, антре и тераса, построена без строителни книжа в северозападната част на дворно урегулирано място, находящо се в [населено място] село, съставляващо парцел ***, кв. 22 по регулационния план на селото, с площ от 1827 кв. м, при граници: улица, от две страни - край на регулацията, З. Б. Р., М. Л. и А. Б. Р..

Според заключението на СТЕ, със заповед №IІІ-595/30.12.1969г., е одобрен кадастрален и регулационен план на [населено място] село, общ. Р., според който са обособени два имота - планоснимачни номера * и *. В разписния лист за имот пл. №*: двор, е вписан собственик - А. Б. Р., документ за собственост - насл.; за имот пл. №*: двор, е вписан собственик - С. Б. Р., документ за собственост - насл. По регулационния план за тези имоти са отредени парцели с номера * и * в кв. 22. Със заповед №665/04.09.2019г. на кмета на община Радомир е одобрен проект за изменение на подробния устройствен план - план за регулация на УПИ *, кв. 22 по кадастралния и регулационен план на [населено място] село, общ. Р. и този урегулиран поземлен имот е разделен на два нови УПИ: * и *, кв. 22, като предназначението на имотите остава непроменено - за жилищно строителство. Според вещото лице спорната част с площ от 331 кв.м. от УПИ * в кв. 22 може да бъде обособена в самостоятелен УПИ при специфични теренни и стопански условия съгласно чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ. В о.с.з. вещото лице е пояснило, че наличието на такива специфични условия и разрешението за обособяване на самостоятелен обект са от компетентността на експертен съвет и на главния архитект на общината, като в случая теренът е равнинен.

При тази фактическа обстановка съдът е счел, че следва да прецени дали спорната част от 331 кв. м. съставлява обект, годен за придобиване по давност. В тази връзка е изложил, че ищецът твърди давностно владение, осъществявано от 2006г. върху реална част от имот, включен в кадастрален и регулационен план на [населено място] село, общ. Р., одобрен със заповед № III595/30.12.1969г., и представляващ парцел, образуван при действието на ЗТСУ /отм./, респ. урегулиран поземлен имот при действието на ЗУТ. Посочил е, че при действието на ЗТСУ /01.06.1973г. - 31.03.2001г./ е налице законова забрана по чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност на реална част от дворищнорегулационни парцели /имоти, включени в границите на дворищнорегулиционните планове на населените места/, поради което е без значение фактът дали ищецът или неговите праводатели са осъществявали фактическа власт върху част от съседния им парцел * с намерение да я своят, защото такова владение, дори и да е установено за осъществявано от 2006г., не може да доведе до придобиване на тази реална част по давност поради законова пречка за това. Посочил е, че правилно районният съд е приел за неприложими и разпоредбите на чл.181, ал.1 и ал.3 от ПЗР на ЗТСУ /отм./, тъй като касаят случаите на изключение от общата забрана по чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност на реални части от парцели и неговото действие е било ограничено само до изтеклата до влизането в сила на ЗТСУ давност, какъвто процесният случай не е. Решаващият съд е посочил, че след влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001г. се запазва тази регулационна и имотна граница между двата съседни УПИ * и *, собственост на страните по делото, като няма нито твърдения, нито данни да е настъпила промяна в плана, касаеща тази граница. В тази връзка съдът е отбелязал, че със заповед №665/04.09.2019г. на кмета на община Радомир е одобрен проект за изменение на подробния устройствен план – план за регулация, но на собствения на ищеца УПИ *, който е разделен на два нови УПИ * и *, кв. 22. Въззивният съд е счел, че липсват предпоставките на чл.200, ал.1 ЗУТ, евентуално на чл.200, ал.2 ЗУТ, за придобиване по давност на спорната реална част, тъй като съгласно чл. 200, ал.1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, т.е. има забрана за придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ, а съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, в селата следва да се спазват размерите за най-малко 16 м. лице и 500 кв.м. площ, а при специфични теренни и стопански условия, както и на главни улици - най-малко 14 м. лице и 300 кв.м повърхност. Съобразено е, че според заключението на СТЕ, измерената на място процесна реална част е с повърхност от 331 кв. м., без обаче да са посочени данни за лице. Съдът е посочил, че при възложената на ищеца доказателствена тежест, липсват доказателства, а и твърдения, че спорната реална част от УПИ в кв. 22 на [населено място] село попада в територия със специфични теренни и стопански условия, както и не е установено улицата, на която се намира процесната реална част да е главна, заради които да е приложимо изискването на чл. 19, ал.1, т.4, предл. 2 ЗУТ за минимално лице 14 м. и минимална площ 300 кв. м. Изложени са съображения, че липсата на първата предпоставка, обуславяща приложението на чл. 19, ал. 1, т. 4, предл. 2 ЗУТ, се установява и от съдебно-техническа експертиза, а досежно липсата на втората предпоставка – приложение намира нормата на чл. 77, ал. 1 ЗУТ, разясняваща уличната мрежа в населени места и селищни образувания, както и на липсата на ангажирани от ищеца доказателства, установяващи вида и класа на граничещата със спорната реална част улица. Предвид което, въззивният съд е счел, че в настоящия случай не може да се приеме за категорично установено, че процесната улица е главна, което от своя страна да доведе до приложението на чл.19, ал.1, т.4, предл. 2 ЗУТ. Ето защо съдът е приел, че за урегулирането на спорната реална част, приложимо е изискването на чл. 19, ал.1, т.4, предл.1 ЗУТ за минимално лице от 16 м. и минимална повърхност 500 кв. м. В заключение е прието, че спорната реална част с площ 331 кв. м., намираща се в имота на ответниците не отговаря на изискването на чл.19, ал.1, т.4, предл.1 ЗУТ за самостоятелен урегулиран поземлен имот с оглед изискването на чл.19 ЗУТ за лице и повърхност, поради което не може да се придобие по давност от ищеца съгласно чл.200, ал.1 ЗУТ.

Въззивният съд е приел, че в случая не е налице и хипотезата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ за придобиване по давност от ищеца на процесната реална част, тъй като няма придаваеми части при първоначално урегулиране, нито има съгласие на собствениците, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Въззивният съд е достигнал до извода, че при действието на ЗУТ ищецът не може да придобие по давност спорната реална част от съседния УПИ ***, поради наличието на законова пречка, при което е без значение дали, и в какъв период от време, той е осъществявал фактическа власт върху нея с намерение да я свои, и събраните доказателства в тази насока не следва да се обсъждат.

В обобщение съдът е посочил, че урегулирането на съседните имоти на страните през 1969г. е променило статута на имотите от неурегулирани в урегулирани поземлени имоти. Този регулационен план е заварен от ЗТСУ и ЗУТ, в резултат на което проявление е намерила забраната по чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ и впоследствие чл.200, ал.1 ЗУТ за придобиване по давност на реално определени части от такива имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл.19 ЗУТ, както е в разглеждания случай. Предвид което съдът е приел, че установеното през 2006г. от ищеца владение върху процесната реална част е ирелевантно, поради забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ, а по гореизложените причини чл.200, ал. 2 ЗУТ не може да намери приложение, и следователно не може да се приеме, че фактическият състав на придобивната давност е осъществен и завършен и ищецът е придобил по давност правото на собственост върху процесната реална част от УПИ. По изложените съображения предявеният иск по чл. 124, ал.1 ГПК е счетен за неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Съгласно дадените с т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба по същество, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл. 280 ГПК /чл. 290, ал. 1 ГПК/.

Трите поставени в изложението въпроси най-общо касаят задължението на въззивния съд да извърши преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касатора многобройна практика. Напротив, в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на давносното владение са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивният съд. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Независимо от изложеното следва да се посочи, че предявеният иск по чл. 124 ГПК е отхвърлен не поради недоказаността на осъществяваното фактическо владение, а поради липсата на законова възможност за придобиване на реална част от урегулиран поземлен имот по давност с оглед императивната разпоредба на чл. 200 ЗУТ.

Според последователната и непротиворечива съдебна практика, /Решение №102 от 30.05.2016г. по гр. дело №5728/2015г. на ВКС; Решение №154/21.12.2020г. по гр. дело №4689/2019г. на ВКС; Решение №105/12.11.2018г. по гр. дело №3109/2017г. на ВКС; Решение №117/25.06.2019г. по гр. д. №2781/2018г. на ВКС, Решение №30/12.03.2021г. по гр. дело №1662/2020г. на ВКС, Решение №60108/14.01.2022г. по дело №123/2021г. на ВКС/, при действието на ЗУТ реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от съответния имот отговарят на изискванията за минимални площ и лице за обособяването им като самостоятелни парцели. С чл. 200, ал. 2 ЗУТ е предвидено изключение от това правило, но то се отнася само до случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ /т. е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти/, но не и при "фактическо присъединяване". Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на собствениците на съседните имоти. Или, на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ / решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на I г. о. на ВКС/. След отмяната на ЗТСУ, ЗУТ зачита регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени дворищнорегулационни планове като имотни граници / § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР /, освен ако след одобряване на регулацията са възникнали основания за промяна в собствеността. По силата на чл. 110, ал. 1 ЗТСУ /отм./ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие и с влизането му в сила се променят пространствените предели на правото на собственост. Когато от един имот се образуват два или повече парцела /УПИ/, регулацията се счита приложена от влизане в сила на регулационния план, тъй като в подобна хипотеза няма придаване на части от съседни имоти, съответно не се заплаща обезщетение за такива части / Решение № 117/25.06.2019 г. по гр. д. № 2781/2018 г. І г. о. на ВКС/.

Решаващите изводи на въззивния съд, довели до отхвърляне на иска, са изцяло съобразени с тази практика, доколкото според вещото лице процесната реална част не отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен обект, тъй като няма необходимото лице, а по делото липсват доказателства за наличието на специфични теренни и стопански условия съгласно чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ, нито имотът да граничи с главна улица. Възприетото от съда, че процесната реална част не може да бъде присъединена и към собствения на ищеца съседен имот, каквото изключение предвижда чл. 200, ал.2, предл. 1-во ЗУТ, също кореспондира на съдебната практика, доколкото по делото е безспорно установено, че първата регулация на процесните имоти е била извършена още през 1969г.

По тези съображения, и предвид липсата на установена в закона възможност, ирелевантно е обсъждането на ангажираните от ищеца доказателства, включително гласните такива, свързани с осъществяваното от него непрекъснато, явно и спокойно владение на спорната реална, тъй като дори доказването на такова не може да доведе до претендираните от ищеца правни последици.

В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1 ГПК.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол на това основание, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към възможността за придобиване на реална част от урегулиран поземлен имот норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата Р. М. А. и В. М. Д., направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 1440.00 лева с ДДС, определен съобразно представения договор за правна защита и платежно нареждане, установяващи заплащането му.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение