Определение № 168 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1026/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Военномедицинска академия (ВМА) със седалище [населено място], чрез началника й генерал – майор проф. В. М., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от гл. юрк. Д. и по частна касационна жалба (наименована насрещна) на Е. П. Д., Е. Е. Д. и П. Е. Д., всички чрез общите им пълномощници адвокати Р. и Т. срещу определение № 2012 от 14.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1550/2020 г. на Окръжен съд – Варна. С последното е отменено определение № 16005 от 04.12.2019 г. по гр. д. № 19194/2018 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна) за отхвърляне на молбата по чл. 248 ГПК на ВМА – София за изменение на прекратителното определение от 06.11.2019 г. по това дело в частта за разноските и на тази болница е присъдена общо сумата 1 055 лв. (включваща разходи за депозити за вещи лица и свидетел, както и адвокатско възнаграждение), с ангажиране отговорността на ищците за нея.

От ответниците по жалби – съответно физически лица и болница, са постъпили писмени отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с които е ангажирано становище за недопустимост на частната касационна жалба на насрещната страна, за липсата на основания за допускане на касационен контрол по всяка от жалбите и за неоснователността им.

Частните касационни жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК (с оглед на обстоятелството, че в текста на атакуваното определение е посочено да е окончателно и не е съобщавано на страните за възможността да се обжалва, с връчване на препис от него) и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:

Окръжният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ищците Д. са предявили искове с правно основание чл. 200 КТ против Многопрофилна болница за активно лечение (МБАЛ) – Варна към ВМА – София и в условията на евентуалност - срещу самата ВМА – София. Посочил е, че сезираният първоинстанционен съд е пристъпил към размяна на книжа с връчване на ответниците на преписи от исковата молба и доказателства за отговор без да изследва повдигнатият в исковата молба въпрос за правосубектността на първия от ответниците и възможността същият да бъде пасивно легитимиран да отговаря по исковете. Установено е също, че първостепенният съд е извършил доклад по делото и с определението си по чл. 140 ГПК е назначал поисканите съдебни експертизи и постановил събиране на сочените доказателства. Изтъкнато е в обжалваното определение, че въпросът за пасивната легитимация по исковете е бил поставен отново в първото съдебно заседание по делото, проведено на 29.05.2019 г. След него ищците са прецизирани исковете си досежно надлежният ответник по тях и за такъв е посочена МБАЛ – Варна към ВМА – София, като едва в съдебното заседание на 06.11.2019 г. сезираният със спора РС - Варна е прекратил производството по отношение на ответника ВМА – София и отказал да присъди в негова полза претендираните разноски. С последващо определение от 04.12.2019 г. първостепенният съд е оставил без уважение искането на този ответник за изменение на прекратителното определение в частта за разноските с присъждането им. При тези факти съставът на въззивната инстанция е приел, че производството по предявените искове срещу ВМА – София е било прекратено едва след депозирането на отговор по чл. 131 ГПК и представянето на нужните писмени документи относно правосубектността на ответника МБАЛ – Варна към ВМА - София, обуславяща пасивната му легитимация да отговаря по исковете. Посочено е, че това обстоятелство не изключва ангажирането на отговорността на страната за разноски, когато такива са сторени и се претендират. Според окръжния съд тази отговорност в случая следва да се носи при приложение на правилото по чл. 9 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото процесуалното представителство на страната, по отношение на която е прекратено производството от първоинстанционния съд, е изчерпано с подадения отговор на исковата молба и не е провеждана защита в открито съдебно заседание. По така изложените съображения е определено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., а с включен ДДС в размер на 360 лв., както и разноски за депозити за вещи лица и свидетел, всичко в общ размер от 1 055 лв., които са присъдени в полза на ВМА – София с осъждане на ищците.

В изложението към частната касационна жалба на ВМА – София се поставя следния въпрос, за който се твърди да е обуславящ изхода по делото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

„Дължат ли се на ответника разноски и в какъв размер когато е ангажирана от него адвокатска защита и същата е осъществена след получаване на исковата молба с депозиране на отговор, но преди да е подадена молба от ищеца за прекратяване на производството спрямо този ответник?“

Искането за достъп до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с отклонение от практиката на ВКС, обективирана в определение № 703/13.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2472/2014 г. на I т. о., определение № 857/20.12.2012 г. по ч. т. д. № 815/2012 г. на I т. о., определение № 276/15.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1689/2020 г. на IV г. о. и определение № 80/11.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 673/2015 г. на I т. о.

Настоящият състав намира, че поставените в уточняващата молба на ВМА – София множество въпроси не следва да се разглеждат като обвързващи го с надлежно изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, които са изчерпани с приложението към частната касационна жалба. Уточнението в случая е било необходимо с оглед констатираните от администриращият съд недостатъци на сезирането, вкл. и относно липсата на наведени оплаквания за пороците, от които страда обжалваното определение, които формират касационните основания според изискването на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Нередовност, поради липса на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е констатирана. В този смисъл, жалбоподателят е следвало да развие доводи срещу правилността на въззивния съдебен акт (част от съдържанието на касационната жалба – включително и частна, съгласно чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК), а не да поставя правни въпроси, с които да обосновава достъпа до касация (съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), каквото е сторил в случая. Първата от визираните норми е относима при разглеждането на касационната жалба, което обаче се предпоставя от селекцията й по релевантен правен въпрос, поставен за разглеждане и обоснован от страната с изложението, разписано във втората норма.

Касаторите – ищци поставят следните въпроси, по отношение на които обосновават приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:

1. „Следва ли съдът да обсъди и вземе предвид поведението на ответника в хода на висящия процес при разрешаване на въпроса дали да бъдат присъдени разноски при прекратяване на делото, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК?“;

2. „В случаите, когато производството по делото е било поддържано срещу ненадлежен ответник, поради новонастъпили след предявяване на иска и независещи от ищеца, а създадени от този ответник обстоятелства, следва ли сторените от ответника разноски да останат в негова тежест?“

По тези въпроси се твърди отклонение с разрешенията, дадени в практиката на ВКС, изразена в определение № 129/07.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1597/2017 г. на I г. о., определение № 277/14.05.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на I г. о., определение № 843/17.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на IV г. о., определение № 332/02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2518/2015 г. на III г. о.

3. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своя акт да вземе предвид и обсъди всички доводи, съображения и възражения на страните?“

Според страната сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г. о., решение № 289/1.10.2013 г. по гр. д. № 1331/2012 г. на IV г. о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I г. о., решение № 110/12.04.2010 г. по гр. д. № 4617/2008 г. на IV г. о., решение № 815/15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на IV г. о.

4. „Когато участието на ненадлежен ответник в процеса до определен негов етап се дължи на пропуск на съда и/или на недобросъвестното поведение на този ответник, изразяващо се в укриване на факти относно процесуалната му правоспособност, а не на ищеца, при прекратяване на делото само спрямо този ответник дължат ли му се разноски по правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК?“ – въпросът е уточнен от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Тук питането се поставя за разглеждане при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на „въпрос, от значение за развитието на правото“. Твърди се наличие на непълнота в уредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК като се визират отделни хипотези, при които неоснователно се ангажира отговорността за разноски на ищцовата страна при прекратяване на делото срещу ненадлежен ответник, когато причината за участието на лицето стои вън от нейната воля. Така се обосновава искане за достъп до касация по въпроса на посоченото по - горе основание, за да се формира съдебна практика по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като при позоваване на основанието по ал. 1 се посочи обуславящ за изхода по делото правен въпрос, по отношение на който е налице допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Самостоятелни фактически състави за селекция на касационната жалба са и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК.

Поставеният от касатора – болница правен въпрос не е обуславящ изхода по делото, защото въззивният съд не е приел, че за приложение на правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК е достатъчно адвокатската защита, за която е сторен разходът, да е осъществена след получаване на препис от исковата молба и депозиране на отговор, и преди прекратяване на делото спрямо ответника. Даденото в случая разрешение е основано на разбирането, че прекратяването на производството по исковете срещу ВМА – София с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК дава основание за присъждане на направените до този момент от страната разноски по делото, от една страна и от друга – че прекратяването на производството само по отношение на този ответник е резултат от участието му като ненадлежна страна, за наличието на която процесуална предпоставка сезираният съд не е следил служебно, а направо е пристъпил към размяна на книжа и постановяване на определение по чл. 140 ГПК. Относно присъденият размер на разноските за адвокатски хонорар втората инстанция е отчела етапа, в който се е изчерпало участието на въпросния ответник в производството и там извършените процесуални действия, съставляващи дължимата адвокатска услуга, съобразени с данните за целия направен разход. Непоставянето на релевантен правен въпрос, само по себе си, е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Първият от повдигнатите в изложението на касаторите – ищци въпрос не удовлетворява общо основание за достъп до касация, тъй като произнасянето по спора за разноските в случая е обусловено не от поведението на легитимиран да отговаря ответник (в които случаи то е релевантно и изисква преценка при приложение на правилото по чл. 78, ал. 4 ГПК, защото именно той може да стане причина за водене на делото и тази причина, респ. повод да отпадне в хода на висящия процес), а от участието на молителя по чл. 248 ГПК като ненадлежен ответник, което е резултат от допуснатото нарушение на сезирания съд служебно да следи за наличието на процесуалната легитимация на страните.

Второто питане също не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд не е излагал съображения, че участието на ВМА – София като ненадлежен ответник по делото се дължи на новонастъпили след предявяване на исковете и независещи от ищците, а създадени от този ответник обстоятелства. Решаващият мотив за присъждането на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК в определеният им размер е, че прекратяването на производството само по отношение на ВМА - София (един от ответниците по делото и молител по чл. 248 ГПК) се дължи на факта, че същият е ненадлежен ответник по предявените искове, предвид събраните данни за правосубектността на ответника МБАЛ - Варна към ВМА – София, който да отговаря по тях. В обжалваното определение са развити доводи, че задължение да следи за надлежната легитимация на страните е на сезирания съд и участието на ненадлежен ответник се дължи на негов пропуск да изследва този въпрос, а не на причина в поведението на лицето, по отношение на което тя отсъства.

Третият поставен въпрос принципно е относим към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, при разрешаването на който следва да се обсъдят всички твърдения, доводи и възражения на страните, и като такъв се явява релевантен.

По него обаче не се открива заявеното отклонение с практиката на ВКС, която се сочи и прилага, с което не се реализират предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Втората съдебна инстанция е обсъдила фактите от значение за произнасянето по реда на чл. 248 ГПК за изменение на определението на първостепенния съд, с което е прекратено производството по исковете против единият от ответниците (ВМА – София) в частта за разноските и е изложила самостоятелни мотиви по основателността на искането по чл. 248 ГПК, а като резултат от това е отменила обжалваното пред нея определение и е присъдила разноски в посочения размер. Така изцяло е съобразена и установената по задължителен за съдилищата начин практика на ВКС, обективирана в ТР № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, според която при разглеждане на частите жалби въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба. Наличието на съдебна практика, в съответствие с разрешенията на която е постановено обжалваното определение изключва приложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса.

Последното четвърто питане е релевантно в частта относно това дали участието до определен етап на ненадлежен ответник в производството, поради пропуск на съда да следи служебно за наличието на процесуална легитимация на страните обуславя - при прекратяване на делото само спрямо този ответник – отговорност на ищеца пред него за разноски, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. В тази си част въпросът е изводим от решаващата воля на въззивния съд и формира общо основание. В останалата си част питането е поставено с оглед становището на страната за недобросъвестно процесуално поведение на ответника ВМА – София и изразява несъгласието й с изводите за доказаност на претенцията му по чл. 248 ГПК в своето основание. Въпрос с такъв характер не притежава естеството на правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, като предпоставка за достъп до касация. Той е от значение при разглеждане на частната касационна жалба, което обаче е предпоставено от селектирането й по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по тази част от питането те не са реализирани.

Макар и да осъществява общо основание, първата част от последния въпрос не налага извод за основателност на искането за допускане на касационен контрол на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата „въпрос, от значение за развитието на правото“. По въпроса за дължимостта, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, на разноските на ответник, взел участие като ненадлежна страна, производството само по отношение на който е прекратено е налице съдебна практика, изразена в Определение № 313 от 26.07.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2749/2016 г., III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Съгласно даденото в него разрешение когато делото приключва само по отношение на една от страните (ненадлежен ответник) преди приключване на цялото производство, по силата чл. 78, ал. 4 ГПК този ответник има право на разноски и при прекратяване на делото. Същият има право на такива разноски не само при прекратяване на цялото дело, но и при прекратяване само по отношение на него. Допълнителната предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в поддържаната от страната хипотеза (въпрос, от значение за развитие на правото), съгласно постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК изисква обосноваване на твърдения, че конкретна правна уредба е непълна, неясна или противоречива, което изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или пък, че съществуващата съдебна практика не е актуална и се налага да бъде осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Това в случая не е сторено. От своя страна, разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й в хипотезата на участие на ненадлежен ответник и прекратено само по отношение на него производство, е формирана съдебна практика (цитирана по - горе), която няма необходимост от актуализиране. Предвид на тези аргументи искането за допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно повдигнатия въпрос като такъв „от значение за развитието на правото“, е неоснователно.

В обобщение, по жалбите не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

При този изхода на делото разноските за настоящата инстанция следва да останат в тежест на всяка от страните, както са ги сторили.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение