Определение № 446 от 20.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4821/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. Я. против решение № 2198 от 01.10.2019 г., постановено по в.гр.д. № 70 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, Х състав, с което е потвърдено решение № 6978 от 20.10.2017 г. по гр.д. № 1191 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, Г.О., І-15 състав, за отхвърляне на предявените от В. С. Я. против „Никнайд- Н.Н.“ ЕООД иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор, съдържащ се в нотариален акт №, том, рег. №, дело № г. на В. Б. – нотариус, с район на действие РС София, по силата на който ответното дружество е прехвърлило на ищцата собствеността върху следния недвижим имот: ателие № А3, изградено в степен на груб строеж, находящо се в масивна сграда в [населено място], [улица], със застроена площ 54.19 кв.м., като погасен по давност, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД за връщане на сумата от 35 000 лв., представляваща заплатена цена по същия договор.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо, необосновано, неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Прекъсва ли се погасителната давност с поканата за доброволно изпълнение, а не с подаване на исковата молба? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решения № 86 от 10.05.2016 г. по т.д. № 595/2015 г. на I ТО на ТК на ВКС и №251 от 7.01.2013 г. по т.д. № 1002/2011 г. на II ТО на ТК на ВКС, тъй като при липса на друга уговорка между страните се прилага разпоредбата на чл.87, ал.1 от ЗЗД и правото на разваляне може да бъде упражнено едва след даване на длъжника на подходящ срок за изпълнение.

2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи служебно императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е посочено във въззивната жалба? Разрешението на въззивния съд по въпроса противоречи на т.1 и т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът смята, че такава императивна правна норма е разпоредбата на чл.87, ал.2 от ЗЗД.

3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по съществото на спора? Обжалваното решение противоречи на т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор и няма контролно-отменителна функция.

4. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност? Разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решения № 447/18.11.2011 г. по гр.д.№1964/2010 на ІV ГО и № 194/2012 г. от 02.07.2012 г. по гр.д. 92/2012 г. на ІІ ГО на ВКС.

Ответното дружество „Никнайд – Н.Н.“ ЕООД счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Страните са сключили на 20.09.2006 г. предварителен договор, с който ЕТ „Никнайд – Н. Н.“ се е задължил да изгради и да прехвърли на В. Я. собствеността върху апартамент №, находящ се в жилищната сграда в [населено място], [улица], срещу продажна цена от 40 800 евро. Уговорено е нотариално прехвърляне на правото на собственост след извършване на грубия строеж и срок за изпълнение до изискуемата степен на завършеност с издаване на разрешение за ползване до края на септември 2008 г. На 29.12.2009 г. с нотариален акт №, том, рег. №, дело № г. на нотариус Б. строителят е прехвърлил на ищцата след изграждане на грубия строеж собствеността върху ателие А 3, като се е задължил да предаде на купувача недвижимия имот в степен на завършеност съгласно сключения между страните предварителен договор от 20.09.2006 г. На 27.11.2014 г., ищцата е изпратила до ответното дружество с телепоща заявление за разваляне на договора. След това, на 16.01.2015 г., тя е завела иск на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт от 29.12.2009 г. и иск на основание чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД за връщане на заплатената от нея продажна цена 35 000 лева, дадена по предварителния договор.

В отговора на исковата молба, ответното дружество е оспорило иска и е повдигнало възражение, че правото на разваляне на договора е погасено по давност.

Първоинстанционният съд е приел, че в нотариалния акт не е определен срок за изпълнението на задълженията по договора. Според чл.69 от ЗЗД ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага, тоест-след покана. Съгласно чл.114, ал.2 от ЗЗД ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В конкретния случай то е възникнало при подписване на нотариалния акт - 29.12.2009 г. и правото на разваляне е погасено по давност на 30.12.2014 г., тоест-преди подаване на исковата молба на 16.01.2015 г. Давността не е прекъсната нито с признание на длъжника, съдържащо се в счетоводни декларации на дружеството, нито с поканата по телепощата, тъй като тя не е връчена, а развалянето на договор с предмет прехвърляне, учредяване признаване и прекратяване на вещни права върху недвижим имот съгласно чл.87, ал.3 от ЗЗД става по съдебен ред. Затова искът за разваляне на договора е отхвърлен като погасен по давност, а искът за връщане на цената-като неоснователен.

Във въззивната си жалба В. Я. е заявила, че поканата по телепощата от 27.11.2014 г. представлява покана за доброволно изпълнение и волеизявление за разваляне на договора. Според нея тази покана е била редовно връчена. Правото и да развали договора не е погасено по давност, тъй като с писмен анекс от 20.09.2006 г. срокът на довършване да сградата е удължен на шест месеца след вдигане на запора. Според нея давност започва да тече от отправянето на поканата за доброволно изпълнение-от 27.11.2014 г. Към въззивната жалба е представен анекс без дата, според който срокът за завършване на сградата става шест месеца след вдигане на запора. Неизплащането на суми от някой от купувачите, дължащи се по предварителни договори или договори за строителство удължава срока с дните на забавата за изплащане на горните суми.

Въззивният съд е приел като доказателство анекса към въззивната жалба, макар че възможността да бъде представен е била преклудирана. Счел е обаче, че с подписване на окончателния договор запазват действието си единствено клаузите на предварителния договор и затова вземанията на страните по договора са изискуеми от сключването на нотариалния акт и съгласно разпоредбата на чл.114 от ЗЗД давността започва да тече от 29.12.2009 г. Тъй като договорът има за предмет прехвърляне собствеността върху недвижим имот и се разваля само по съдебен ред съгласно чл.87, ал.3 от ЗЗД, давността може да се прекъсне единствено с исковата молба, но не и с поканата, изпратена по телепоща. Ето защо е констатирал, че правото на разваляне на договора е погасено по давност, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени.

Обжалваното въззивно решение е постановено по съществото на спора при наличие на всички процесуални предпоставки и при липсата на процесуални пречки, поради което не подлежи на касационен контрол поради недопустимост.

Въззивният съд е разрешил първия въпрос на касатора съобразно ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.116, буква „б“ от ЗЗД, според която давността се прекъсва с предявяване на иск, а не с поканата за даване на срок за доброволно изпълнение с предупреждение за разваляне на договора. До противоположен извод не може да се достигне от цитираната практика на Търговска колегия на ВКС. Тази практика разглежда друг въпрос-дали страните могат да се отклонят от предвидения в разпоредбите на чл.87, ал.1 и ал.2 от ЗЗД режим на разваляне на договорите с оглед техния диспозитивен характер. Възможността да се уговори разваляне без даване допълнителен срок за изпълнение или автоматично разваляне на договора няма никакво отношение към прекъсването на давността. В чл.116 от ЗЗД изчерпателно са уредени хипотезите, при които давността се прекъсва и развалянето на договора и поканата за доброволно изпълнение не се включват в тези хипотези. Неприложимостта на разпоредбата на чл.87, ал.2 от ЗЗД към проблема за прекъсване на давността води до извода, че вторият въпрос на касатора също е неотносим към спора. След като поканата до длъжника по чл.87, ал.2 от ЗЗД не прекъсва давността, при преценката дали тази давност е изтекла разпоредбата на чл.87, ал.2 от ЗЗД не се прилага, независимо дали разпоредбата е диспозитивна или императивна.

Въззивният съд не е действал като контролно-отменителна инстанция, а е изложил свои собствени мотиви по съществото на материалноправния спор, поради което по третия въпрос на касатора обжалваното решение съответства на указанията на т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Този съд е обсъдил всички относими към спора за изтеклата давност доказателства, поради което по четвъртия въпрос на касатора решението също не противоречи на практиката на ВКС.

В края на изложението си по всеки въпрос касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като правните изводи са необосновани, изградени са въз основа на процесуални нарушения и не съответстват на материалния закон. По този начин касаторът погрешно приравнява основанията за касационно обжалване с очевидната неправилност. Очевидната неправилност е основание за допускане на касационно обжалване, която може да се извлече само от съдържанието на обжалваното решение, а не след анализ на становищата на страните и събраните по делото доказателства. В случая такава очевидна неправилност на въззивното решение не се констатира, поради което и на това основание касационно обжалване не може да се допусне.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение