Определение № 3282 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4979/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Държавата, представлявана от министъра на финансите, касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 463/06.07.2023 г. по т.д. № 8/2023 г., с което е отменено решение № 260591 от 22.09.2022 г. по т.д. № 2476/2018 г. на Софийски градски съд и е уважен иска на “Банка ДСК“ против Държавата по чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 11 ЗН. В касационната жалба се прави искане за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, евентуално- за неговата отмяна като неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания като основания за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпросите: 1/. Допустимо ли е осъждане на държавата в качеството ѝ на правоприемник по чл. 11 ЗН извън размера на полученото наследство?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 1ГПК; 2/. „Допустимо ли е събирането на доказателства за отказ от наследство във въззивната инстанция, след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство и които доказателства ищецът е има възможност да посочи и представи в срок в първоинстанционното производство (т.е. да издири всички наследници), но не го е сторил?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и 3/. „Следва ли преценката относно обема на отговорността на наследник, приел наследството по опис, задължително да се извърши в производството по предявен срещу него иск за задължения на наследодателя и има ли отношение към пасивната му материалноправна легитимация?“ ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е приел, че е установено по делото, че в резултат на свои неправомерни действия, в качеството й на специалист „Банкови операции“, Н. Д. е извършила разпоредителни действия по клиентски сметки и е присвоила средства в размер на сумата 90 596,80 лв. от „Банка ДСК“ ЕАД, с което дружество се е намирала в трудовоправни отношения, както и че със споразумение от 18.04.2011 г. и анекс №1 от същата дата, Н. Д. е признала задължението си към банката в размер на 90 596,88 лв. и 924 лв.- разноски по вписване на договорна ипотека за обезпечаване вземането на банката. Посочил е, че при съобразяване и с представените пред въззивната инстанция писмени доказателства, всички наследници на Н. Д. по права и съребрена линия са направили отказ от наследството й, вписани в книгата по чл.49 ЗН към РС-Тетевен, поради което и на основание чл.11 от ЗН наследството й, включващо и задълженията към ищцовата банка, са наследени от държавата, приела наследството по опис. Ето защо е намерил, че предявените искове са основателни и доказани в претендирания размер и следва да бъдат уважени, като съдебният изпълнител следва да извърши оценка на приетите по опис от държавата наследствени имоти, съгласно решение №232 от 02.07.2020г. на РС- Тетевен, тъй като на основание чл.60, ал.2 ЗН държавата ще отговаря само до размера на полученото по опис наследство. За да счете за неоснователно възражението на ответника, че починалата Н. Д. не е подписала представеното споразумение, не е изписала саморъчно трите си имена, а ако го е подписала, то съдържанието му не можело да бъде удостоверено, въззивният съд се е позовал както на представения по делото нот. акт №70 от 20.04.2011г. за учредяване на договорна ипотека, в който е възпроизведено точно съдържанието на подписаното споразумение от 18.04.2011г., който нот. акт е подписан от Д., с нотариална заверка на подписа и изписани три имена, така и на заключението на съдебно- графологичната експертиза, с което е установено, че положените в споразумение от 18.04.2011 г. подписи са на Н.Д.. За неоснователно е приел и възражението на ответника за липсата на съгласие на Н. Д. за сключването на споразумението, наличието на което съгласие било манифестирано с подписването на анекс от 20.04.2011г. към споразумението и на договорна ипотека за обезпечаването му. Неоснователно било и възражението, че процесното вземане е погасено по давност. Приложимата пет годишна давност започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо- в случая след изтичане на 7 дена от поканата, т.е. от 07.08.2018г. при депозирана на 23.11.2018г. искова молба. Ето защо обжалваното решение е отменено и вместо него е постановено друго ,с което предявените искове са уважени. По основанията за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо, включ. и поради твърдяната от касатора липса на легитимация на Държавата. Процесуалната легитимация на страните се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска, както твърди касатора. В случая изложените в исковата молба обстоятелства и претендираното от ищеца право обуславят процесуалноправната легитимация на Държавата, която се твърди, че е получила наследството по опис, а въпросът дали наследството е преминало върху Държавата, която да отговоря за дълга съгл. чл.11 ЗН, подлежи на преценка от съда, разглеждащ спора по същество, с оглед събраните доказателства, като на него следва да бъде даден отговор с решението. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора 2 втори въпрос. Въпросът е обусловил изхода на спора и изводите във въззивното решение, но отговорът който е даден е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, с която се приема, че съгласно чл.235, ал.3 ГПК съдът взема предвид и фактите, които са настъпили след предявяване на иска и които са от значение за спорното право. Съдът трябва да изгради своя извод въз основа на всички факти от значение за спорното право, независимо от това дали са се осъществили преди или след подаване на исковата молба в съда, но преди приключване на устните състезания. Съдът следва да отрази правното положение такова, каквото е до момента на приключване на устните състезания, дори ако фактът се е осъществил пред въззивния съд. В случая, приемайки представените пред въззивната инстанция нови писмени доказателства, установяващи факти, осъществили се след подаването на исковата молба, въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което и не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение по този въпрос. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по обобщения правен въпрос за дължимата от съда преценка относно обема на отговорността на Държавата, приела наследството по чл.11 ЗН. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК, като е налице и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ето защо въззивното решение следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Воден от изложеното, съдът