Определение № 4929 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 898/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. Б., ЕГН [ЕГН], и П. З. Б., ЕГН [ЕГН], починал след подаването й, на чието място е бил конституиран неговият наследник по закон З. П. З., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им адв. Е. Р., против Решение №445 от 23.11.2023г. по в. гр. д. №475/2023г. по описа на Окръжен съд- Плевен, с което е било обезсилено Решение №78 от 18.04.2023г. по гр.д. № 732/2022г. на Районен съд- Левски и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Л. И. З., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Н. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Преди постановяване на настоящото определение по делото е постъпила писмена молба от Л. И. З., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Н. М., с която заявява, че предвид извънсъдебно доброволно уреждане на отношенията между страните прави признание на предявения иск, оттегля въззивната си жалба и моли въззивното решение да бъде обезсилено, а производството по делото- прекратено, като остане в сила постановеното първоинстанционно решение. Така направените в молбата искания не могат да бъдат уважени. Действително съгласно разпоредбата на чл.264, ал.1 от ГПК във всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба, но това право може да бъде упражнено само докато въззивната инстанция не се е произнесла по нея. В случай, че по жалбата е налице произнасяне, както е в случая, то страната вече не разполага с правото да я оттегли и направеното от нея изявление в този смисъл не поражда правни последици. Ако преди влизане в сила на съдебното решение страните са постигнали доброволно уреждане на спора си, то на основание чл.249 от ГПК те могат да поискат обезсилването му и прекратяване на производството по делото. Ответната страна по касационната жалба В. П. З., ЕГН [ЕГН], не взема становище по същата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е бил сезиран с предявен от П. З. Б., ЕГН [ЕГН], починал след постановяване на въззивното решение и заместен от правоприемника си З. П. З., ЕГН [ЕГН], и П. Й. Б., ЕГН [ЕГН], против В. П. З., ЕГН [ЕГН], и Л. И. З., ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне до размера на общо Ѕ идеална част от прехвърлените в собственост на ответниците имоти на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 22.12.1992г. с нотариален акт №587, том 3, дело №1263/1992г., по силата на който П. З. Б., ЕГН [ЕГН], и П. Й. Б., ЕГН [ЕГН], са продали на В. П. З., ЕГН [ЕГН], и З. П. З., ЕГН [ЕГН], следния свой собствен недвижим имот- 300 кв.м идеална част от целия парцел от 600 кв.м, представляващ парцел X. с планоснимачен номер №1438 в кв.70 на [населено място], с намиращите се в него жилищна сграда от 63 кв.м, лятна кухня от 25 кв.м, гараж от 24 кв.м, стопанска сграда от 20 кв.м, стопанска сграда от 18 кв.м, срещу задължението на приобретателите да ги гледат и издържат, като им осигурят спокоен и нормален живот, какъвто са водили до сключването на сделката. Искът е бил предявен само срещу приобретателя В. П. З., ЕГН [ЕГН], и съпругата му към датата на сключване на договора Л. И. З., ЕГН [ЕГН], като в исковата молба ищците са изложили твърдения, че посочените ответници не изпълняват поетите с договора задължения, а другият прибретател по договора- З. П. З. спорадично извършва действия по изпълнение на задълженията си, които ищците считат за недостатъчни. С първоинстанционното решение така предявеният иск е бил уважен. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, тъй като искът не е бил предявен и срещу другият приобретател по договора З. П. З. и съпругата му, които не са участвали като страни по делото, въпреки че имат качеството на задължителни необходими другари. Изложил е съображения, че съгласно приетото в /Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012г. по тълк. д. № 6/2011г. на ОСГК на ВКС ако недвижим имот е прехвърлен на две лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се изпълнява само от единия длъжник, като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението от другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл.87 ал.3 от ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като на основание чл.129, ал.2 от ЗЗД спрямо неделимото задължение за издръжка и гледане намират приложение правилата на солидарните задължения. Посочил е, че в случая въпросът дали на ищците- прехвърлители по договора се предоставят уговорените грижи и издръжка не може да се реши без участието на другия приобретател и длъжник З. П. З. и съпругата му, тъй като поради естеството на спорното право решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари, а за да има такова действие решението за разваляне, всички страни по договора следва да са страни по делото. Съдът е приел, че в случая с предявяването на иска само срещу част от приобретателите е било нарушено изискването за съвместна процесуална легитимация на същите, поради което е налице нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно и е задължен да упражни правомощията си съгласно чл. 129 от ГПК. По посочените съображения въззивният съд е приел първоинстанционното решение за процесуално недопустимо като постановено без участието на надлежна страна, поради което го е обезсилил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд с указания за оставяне на исковата молба без движение за предявяване на иска против всички страни по договора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012г. по тълк. д. №6/2011г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №3 от 29.06.2017г. по тълк. д. №3/2016г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №30 от 17.06.1981г. на ОСГК на ВС, Решение №60119 от 23.12.2021г. на ВКС по т.д.№1024/2020г. и Решение №82 от 05.04.2011г. на ВКС по гр.д.№1313/2009г., 4-то г.о./ по следните въпроси: 1.Обикновени или необходими /и то задължителни/ другари са длъжниците по договор за издръжка и гледане, които не са съпрузи? 2.Решението по иск за частично разваляне на договор за издръжка и гледане трябва ли да бъде еднакво спрямо всички лица, дължащи според договора издръжка и грижи на приобретателите или договорът може да бъде развален само спрямо един от длъжниците и за неговата идеална част, без развалянето да засегне придобитата от другия длъжник идеална част от имота? 3.Може ли ответникът по иск за частично разваляне на договор за издръжка и гледане по отношение на получената от него идеална част от имот да противопостави на ищците общо възражение на друг съдлъжник и изпълнението на задълженията по договора в пълен обем от страна само на неучастващ по делото съдлъжник представлява ли такова възражение? 4.Наличието на спорадични грижи от страна на някои от длъжниците /веднъж оказана помощ в домакинството на прехвърлителите в рамките на два- три месеца/ може ли да се приеме за пълно изпълнение на задължението за издръжка и гледане? Поддържа се и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на посочените въпроси. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените от касаторите в изложението въпроси, посочени по- горе под №1 и 2, са от значение за изхода на спора и обуславят правните изводи на съда, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касаторите допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. По посочените въпроси е формирана практика на ВКС /Решение №6 от 29.06.2016г. на ВКС по гр.д.№3362/2015г., четвърто г.о./, която настоящият състав на съда споделя, съгласно която с оглед на поетото общо и неделимо задължение приобретателите по договор за гледане и издръжка са задължителни необходими другари по предявен от прехвърлителя иск за развалянето му и предявяването на иска срещу всички другари е условие за допустимост на процеса. Обжалваното въззивно решение съответства на посочената практика, тъй като въззивният съд е приел, че исковата молба, с която е бил предявен иск за разваляне на договор за гледане и издръжка само срещу единия от приобретателите по него, е нередовна и следва да се остави без движение с указания за насочване на иска срещу всички приобретатели по договора, а постановеното по нея решение от първоинстанционния съд е процесуално недопустимо. Така направените от въззивния съд изводи са в съответствие с приетото в мотивите на Тълкувателно решение №3/2016 от 29.06.2017г. по тълк. д. №3/2016г. на ОСГК на ВКС, цитирано в изложението, че задължително необходимо другарство е налице, когато то е предвидено със законова разпоредба или когато естеството на спорното правоотношение налага задължителното участие на определени лица, както и с приетото в мотивите на Тълкувателно решение №7/2020 от 13.01.2023г. по тълк. д. №7/2020г. на ОСГТК на ВКС, че при липса на изрична правна уредба дали е налице задължително необходимо другарство трябва да се преценява с оглед на естеството на спорното правоотношение, като страните по договор като участници в едно и също материално правоотношение, което е възникнало от сключването му и е предмет на делото, са задължителни необходими другари. Останалата цитирана от касаторите съдебна практика е неотносима към поставените въпроси по процесния казус и от нея не може да бъде направен извод, че кредиторът по договор за гледане и издръжка може да предяви иск за развалянето му само срещу част от длъжниците. Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012г. по тълк. д. №6/2011г. на ОСГК на ВКС се отнася за възможността за разваляне на договор за издръжка и гледане в случаите, когато имотът е бил прехвърлен на две лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се изпълнява само от единия длъжник, като в същото е прието, че когато на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем от единия длъжник, неизпълнението от другия не може да доведе до разваляне на договора на основание чл.87, ал.3 от ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като спрямо неделимото задължение за гледане и издръжка намират приложение правилата за солидарните задължения и изпълнението от единия длъжник освобождава и останалите. В същото не е разглеждана хипотезата на неизпълнение на договора и от двамата длъжници и не е допускана възможност кредиторът да предяви иск за развалянето му само спрямо някой от тях. В Тълкувателно решение №30 от 17.06.1981г. на ОСГК на ВС е допусната възможността за частично разваляне на договор за гледане и издръжка, когато задължението е било поето към две или повече лица, но не е било изпълнено по отношение на всички, като е прието, че при частичното му неизпълнение по обем или по отношение на някой от правоимащите да получат издръжката и гледането кредиторът може да поиска и частично разваляне, ако това съответства на интереса му. В същото не е обсъждана хипотезата на частично разваляне на договора само спрямо някой от длъжниците поради неизпълнение на договора от него. Неоснователно е и поддържаното в изложението искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроси №1 и №2. По същите е налице съдебна практика, посочена по- горе, с която решението е съобразено, и която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на третия и четвъртия въпрос от изложението, свързани с наличието на изпълнение по договора от страна на другия длъжник, който не е ответник по иска за развалянето му. Същите не са от значение за изхода на спора с оглед решаващите мотиви на въззивното решение и въззивният съд не се е произнасял по тях. Съдът е приел, че и двамата приобретатели по договора за гледане и издръжка следва да са задължителни необходими другари и ответници по иска за развалянето му, както и че с оглед естеството на спорното правоотношение въпросът дали е налице изпълнение на договора от някой от тях следва да се реши при участието в процеса и на двамата. В обжалваното решение съдът не е обсъждал въпросите дали единият длъжник може да противопоставя възражение за изпълнение на договора от другия, както и дали в действителност е било налице такова. Предвид горното по отношение на въпроси №3 и №4 не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,