Определение № 592 от 13.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 181/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Ню Лего“ ЕООД, [населено място], чрез адв.К.Т. срещу определение №2825/13.11.2023г., постановено по в.ч.гр.д. №2965/2023г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено определение №3321 от 05.10.2023г. по т.д. №1694/2023г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е отхвърлено искането на касационния жалбоподател- ищец в производството за обезпечаване на предявения срещу Гаранционен фонд главен иск за присъждане на сумата 124 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, което вземане е придобито с договор за цесия от 30.10.2018г., чрез спиране на изпълнението на издадения по т.д. №23/2019г. на ОС-Враца изпълнителен лист и е върната исковата молба в частта, с която е предявен евентуален иск за присъждане на сумата 72 300 лева. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение и в двете му части като неправилно поради нарушение на закона и необоснованост. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с твърдение, че по първия поставен въпрос- относно предпоставките за допускане на обезпечение на иск, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС, а по втория- „при сключен договор за цесия между цедента и цесионера счита ли се вземането при предявен иск срещу длъжника за чуждо и следва ли да се конституира цедента на основание чл.26, ал.4 ГПК“, поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба в частта, с която се обжалва въззивното определение за потвърждаване на определението на СГС за отхвърляне на искането на ищеца за допускане на обезпечение на предявения главен иск, е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, но е недопустима, тъй като се атакува неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл.396, ал.2, изр. трето ГПК на обжалване пред ВКС при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 подлежат само определенията на въззивния съд, с които след отмяна на първоинстанционното определение е допуснато поисканото обезпечение /в този смисъл и разясненията в ТР №5 от 12.07.2018г., т.д. №5/2015г. на ОСГТК на ВКС/. Във всички останали случаи, когато е потвърдено първоинстанционното определение или е отменено определението за допускане на обезпечение, като е отхвърлено искането по чл.389 и сл. ГПК, както и в хипотезите, когато съдът се произнася само по гаранцията, въззивният съдебен акт е окончателен. С оглед изложеното, частната касационна жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане. Частната касационна жалба в частта, с която се обжалва въззивното определение за потвърждаване на определението на СГС за връщане на исковата молба, е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съдебен състав приема, че законосъобразно първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба с указания за уточняване на предявения евентуален иск, вкл. за обосноваване откъде произтича правото на ищеца да претендира присъждане в своя полза на вземането за обезщетение за неимуществени вреди на неучастващо в производството лице срещу ответника ГФ или за формулиране на петитум за присъждане на вземанията в полза на техния титуляр, както и за представяне на препис от исковата молба и доказателствата за връчване на носителя на материалното право на основание чл.26, ал.4 ГПК, вкл. за уточняване на твърденията относно датата и конкретното съдържание на договора за залог /доколкото в исковата молба по евентуалния иск се твърди сключен договор за заем между ищеца и трето лице, обезпечен със залог на вземане на това лице срещу ответника/. Предвид неизпълнението на указанията и с оглед твърденията в уточнителната молба на ищеца, че предявява собствени права като цесионер, решаващият състав стига до извод, че определението за връщане на исковата молба в тази част е правилно. Излага доводи, че заложният кредитор не е носител на материалното право, а е процесуален субституент на залогодателя, поради което и предявеният иск, с който отново /както по главния иск/ се иска присъждане на вземането в полза на ищеца-цесионер, е недопустим. Аргументира се и с неотстраненото противоречие- ищецът заявява, че предявява собствено вземане в качеството си на цесионер, като в същото време поддържа, че в случай на недействителност на цесионния договор, същият ще се счита за договор за заем, обезпечен със залог върху вземането на заемополучателя за обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора правен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е бил част от предмета на делото, не е обсъден от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи, респ. не е решаващ за изхода на спора. В обжалваното определение не е формиран извод, че придобито по силата на договор за цесия вземане е „чуждо“, нито че при предявяване на иск от цесионера срещу длъжника следва да се конституира цедента на основание чл.26, ал.4 ГПК. Решаващият съдебен състав е съобразил, че процесното вземане за обезщетение за неимуществени вреди срещу ГФ, придобито от ищеца по силата на договор за цесия с трето лице, е предмет на главния иск, производството по който не е прекратено. Върната е исковата молба по евентуално съединения иск, с който се претендира вземането за обезщетение за неимуществени вреди, но вече като заложено вземане /предмет на договор за залог между ищеца и третото лице/ за обезпечаване на договор за заем, предвид твърдението, че ако договорът за цесия бъде прогласен за недействителен, той би трябвало да се счита за договор за заем. Съдът е изложил доводи, че въпреки дадените подробни указания от страна на първоинстанциония съд, са налице противоречиви твърдения в обстоятелствената част на исковата молба по евентуалния иск- едновременно се поддържа, че ищецът претендира вземането в качеството на цесионер и на заложен кредитор, и то при положение, че се твърди конвертиране на договора за цесия в договор за заем. Аргументирал се е и с необходимостта от промяна на петитума по евентуалния иск, предвид процесуалното качество на заложения кредитор на процесуален субституент, който не предявява собствени права, респ. и необходимостта от конституиране в производството на носителя на материалното право. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение