Определение № 50849 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1381/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д.-Б. срещу решение № 265674/08.09.2021г. по в.гр.д. № 5419/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 284957/25.11.2019 г. по гр.д. №68867/2017г. на Софийски районен съд. С последното е признато за установено на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 365 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Д. А. Д.-Б. дължи на „Тектоника-Б“ ООД сумата от 14 426,46лв., представляваща трета вноска по споразумение за погасяване на задължения от 14.07.2014г. с падеж 19.12.2014г. (по което споразумение Д. А. Д.-Б. е поръчител, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.06.2015год.-датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 34659/2015г. по описа на СРС, 87 състав. Касаторката счита, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД ограничава ли отговорността на поръчителя във времево отношение? Съществува ли такава отговорност, ако кредиторът в шестмесечен срок от падежа на главното задължение бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник? – по този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 83/2017 г. по гр.д. № 50394/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 44/2017г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; 2. Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания да се произнесе по основателността на иска, като формира вътрешното си убеждение за правнорелевантните факти въз основа на всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните на основание чл. 235, ал. 2 ГПК? – по въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 292/2016 г. по гр.д. № 952/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 127/2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; 3. Може ли съдът да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани и едностранно тълкувани доказателства, без да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други? – посочва се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС; решение № 77/2017 г. по гр.д. № 2956/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 79/2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о. Касаторката твърди още, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като съдът е основал изводите си на произволно избрани и превратно тълкувани доказателства. Ответникът по касационната жалба „Тектоника-Б“ ООД не взема становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Производството е започнало въз основа на подадено от въззиваемия заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу „Сейкред Ленд“ ООД, в качеството на главен длъжник, М. Ян Б. и Д. А. Д.-Б., в качеството на поръчители, за сумата от 14426, 46 лв., представляваща трета вноска по споразумение за погасяване на задължения от 14.07.2014г. с падеж 19.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 19.06.2015 г. до окончателното й изплащане. Заявлението е уважено от заповедния съд и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 34659/2015 г. по описа на СРС, 87 състав. Заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на длъжниците „Сейкред Ленд“ ООД и М. Ян Б.. Длъжницата Д. А. Д.-Б. е подала възражение по реда на чл. 414 ГПК и срещу нея в законоустановения срок е предявен иск по реда на чл. 422 ГПК. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на въззивника Д. А. Д.-Б. за недопустимост на производството поради изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД, който предвижда, че поръчителството се прекратява след изтичане на шестмесечния срок след настъпване на падежа на главния дълг, ако кредиторът не е предявил иск спрямо длъжника. Съдът е посочил, че съгласно представеното по делото споразумение за погасяване на задължения от 14.07.2014г. падежът на процесното вземане е на 19.12.2014г., предвид което срокът за подаване на иск срещу главния длъжник, предвиден в чл. 147 ЗЗД, изтича на 19.06.2015г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, насочено едновременно към главния длъжник и двамата поръчители, е подадено именно на 19.06.2015 г., поради което шестмесечният преклузивен срок е спазен и искът е допустим. От представеното споразумение от 14.07.2014г. въззивният съд е установил още, че с пар. 1 главният длъжник „Сейкред Ленд“ ООД признава, че дължи на „Тектоника-Б“ ООД сумата от 86 558, 75 лв. с ДДС и с пар. 2 се задължава да му заплати същата на шест вноски. Предмет на делото е третата по ред вноска, която съобразно споразумението е дължима до 19.12.2014г. Според въззивния състав пар. 6 от споразумението има характера на писмен договор за поръчителство, като Д. А. Д.-Б. и М. Ян Б. са се съгласили да отговарят солидарно за задължението, предмет на споразумението, в качеството на поръчители. Въззивният съд е приел, че цитираното споразумение има характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и съставлява валидно основание за възникване на визираните в него задължения на главния длъжник. Споразумението съдържа в себе си и валиден договор за поръчителство, по силата на който въззивникът се е съгласил да отговаря солидарно за задълженията на главния длъжник, предмет на споразумението, в качеството на поръчител. Приети са за недоказани възраженията на въззивника във връзка с истинността на споразумението, в частта, имаща характер на договор за поръчителство. Освен това по делото няма твърдения и доказателства процесното вземане да е било заплатено от въззивника или останалите солидарни длъжници или че същото е погасено чрез друг способ, а счетоводното отчитане на това вземане е неотносимо към въпросът за неговото възникване и изискуемост. При тези изводи на въззивния съд първоинстанционното решение е потвърдено и предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият въпрос е свързан с доводите на касаторката за недопустимост на производството поради изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е посочил, че падежът на процесното вземане е на 19.12.2014 г., предвид което срокът по чл. 147 ЗЗД за подаване на иск срещу главния длъжник изтича на 19.06.2015 г., на която дата е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изводът на въззивния състав е, че заявлението е подадено в срок и отговорността на поръчителя не е преклудирана. След постановяване на въззивното решение е прието Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в него задължителни разрешения при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Разяснено е, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. С оглед на тези разяснения за проверката на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД от значение се явява крайната дата на последната погасителна вноска по споразумението за погасяване на задължения, сключено между страните по делото. Тъй като от §2, т. 6 от процесното споразумение се установява, че тази дата е 20.03.2015 г., следователно срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е спазен, поръчителството не е прекратено и кредиторът може да търси вземането си от поръчителя. Поради съвпадане на крайния извод на въззивния съд с изложеното касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос не следва да се допуска. Вторият и третият въпрос касаят задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и наведените доводи и възражения и да обоснове изводите, до които е достигнал. Следва да се отбележи, че въззивният състав е анализирал събраните по делото доказателства, коментирал е твърденията на страните и е мотивирал преценката си за относимостта на първите и доказаността на вторите. Несъгласието на страната с интерпретацията на събраните доказателства е относимо към проверката за правилност на въззивното решение, която не е предмет на настоящата фаза от касационното производство. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените от касатора доводи във връзка с това основание са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а ответникът по касация не е подал отговор и не е претендирал такива. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г.о.