Определение № 3733 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1239/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. М. Г. срещу решение № 2460 от 16.09.2022 г. по гр.д.№ 866/2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 07.09.2021 г. по гр.д. №69199/2018 г. на Софийския районен съд, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на В. Й. Н. на основание чл.50 ЗЗД сумата от 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и психологически увреждания, вследствие ухапвания от двете кучета на ответника порода „американски стафордширски териер“ при опити на ищеца да спаси собственото си куче „Р.“ от нападение от кучетата на 18.05.2018 г., както и за страданието на ищеца вследствие на причинените болки и страдания, и нанесени телесни увреждания на кучето „Р.“, ведно със законната лихва от 26.10.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 50 ЗЗД, чл. 174, ал.2 ЗВМД относно собствеността върху кучетата, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в едностранчиво обсъждане на доказателствата – приетите експертизи и свидетелските показания, за необоснованост на мотивите относно механизма на инцидента. Оспорва се и присъдения размер на обезщетението като силно завишен. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по общо осем въпроса, които ще се разгледат по-долу. Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация по съображения, че въпросите не са ясно и точно формулирани, че част от тях са неотносими, а други са разрешени от въззивният съд в съответствие със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да потвърди решението на РС в обжалваната част, с която искът по чл. 50 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди е уважен срещу касаторката за сумата 10 000 лв., въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическият състав на отговорността по този текст - причинени вреди /имуществени и/или неимуществени/ от животно, причинно-следствена връзка между поведението на животното и настъпилите вреди, а отговорността се носи солидарно от собственика и лицето, под чийто надзор /под чийто наблюдение, грижа, отговорност/ се е намирало животното, причинило вредите. Вината не е елемент от фактическия състав на тази отговорност, а се обуславя от свойствата на веща. Съдът е приел за установено от обясненията на касаторката по пр. пр. №36289/2018 г. на СРП, показанията на св. А. В. и св. Я. Т., че ищецът е разхождал кучето си – порода пинчер, в тревна площ, където ответникът е разхождала без каишки и намордници двете си кучета порода „американски стафордширски териер“. Въпреки оспорванията на ответницата, съдът е приел, че кучетата са били под неин надзор по смисъла на чл.50 ЗЗД предвид съдържащото се в прокурорската преписка нейно извън съдебно признание на неизгоден за нея факт, че кучетата са били нейни. Относно механизма на инцидента, съдът е приел, че двете кучета на ответницата, без поводи и наморници, са се спуснали към кучето на ищеца, започнали са да го хапят. Ищецът се опитал да предпази кучето си, което било ухапано от двете кучена по крака и в областта на шията. Той също е бил нахапан от двете кучета. Въззивният съд не е кредитира, относно механизма на процесния инцидент, показанията на свид. Й. Г., защото не е пряк очевидец, а и с оглед неговата евентуална заинтересованост от изхода на спора, като син на ответницата. Като ирелевантно за ангажиране отговорността на ответницата е преценено обстоятелството дали при инцидента е имало директен физически контакт между животните и ищеца и неговото куче, респ. дали уврежданията по ищеца са причинени от ухапвания от кучетата на ответника, или от ухапване от неговото куче, предвид установеното, че двете кучета на ответника са нападнали кучето на ищеца, от което е изведен извода за наличие на пряка причинна връзка между поведението на кучетата и увреждането на ищеца. За този извод, съдът се е позовал на съдебна практика - решение №851 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 502/2010 г., IV гр.о.. Причинените вреди са установени от медицинската документация за увреждането и лечението на ищеца и за установените рани и лечението на кучето на ищеца и от приетите КСМПЕ и СПЕ. Установено е от тях, че ищецът е получил разкъсно-контузни рани, оток и охлузвания в областта на лявата китка, лявата длан, първи и втори пръсти на лявата ръка; разкъсно-контузни рани по втори пръст на дясната ръка; охлузвания в областта на дясната мишница и кожата на корема вляво, които увреждания се дължат на действие на твърди тъпоръбести предмети, каквито са и кучешките зъби и нокти. След процесния инцидент ищецът изпадал в емоционално състояние с депресивни преживявания, повишена тревожност, страхови преживявания, каквито по-рано не е установено да е имал. Състоянието е определено като реакция на дезадаптация с тревожно депресивни преживявания. За тези страдания се наложило да посещава психиатър и психолог и да приема антидепресанти и транквилизатор. Започнал да заеква, за което е провеждал лечение при логопед. При инцидент кучето на ищеца получило голяма рана на левия тазов крайник, четири по-малки ухапни рани в същата област, дълбока рана в шийната област, дълбока ухапна рана на десния гръден крайник, две малки ухапни рани на левия гръден крайник, които увреждания са довели и до травматичен шок и стрес. Според в.л. ветиринарен лекар, най-вероятно тези увреждания са нанесени от ухапвания от двете кучета на ответницата, приличащи и близки до стандарта на порода „американски стафордширски териер“. Ищецът и приятелката му полагали интензивни грижи за кучето си – посещавали около два месеца ветиринарен лекар за превръзки,, понесли тежко и страданията на домашния си любимец, който виел и скимтял в началото след инцидента. Критериите, по които в конкретния случай въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД са: вида и характера на травмите на ищеца, интензивността и продължителността на болката, която е била значителна, затрудненията, до които са довели, ограничавайки начина на живот и психическия стрес от преживения инцидент, довел до появата на заекване, остатъчните травми – продължаващото и към момента заекване, както и обстоятелствата, при които е настъпил самия инцидент – нападение от две големи и опасни кучета от агресивна порода „американски стафордширски териер“. Отчетена е, че е проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е относително кратък, а към датата на инцидента, ищецът е бил в сравнително млада възраст - на 41 години. При определяне размера на обезщетението, съдът е взел предвид и негативните изживявания във връзка с нападението и нараняванията на домашния любимец на ищеца – куче от породата „пинчер“, който макар да е собственост на приятелката му, с която живее на съпружески начала, се отглежда от двамата в продължение на две години и е създадена дълбока емоционална връзка между тях. За неоснователно е преценено възражението на касаторката, че кучето Р. не е собственост на ищеца, а на приятелката му, защото при движимите вещи собствеността се установява поначало чрез владението, каквото е упражнявал и упражнява и ищецът, като за възникване на правото на собственост върху кучето е без значение неговата регистрация по чл.174 ал.2 ЗВМД. Първите два въпроса от изложението, за които е посочено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са: 1.Когато се установи основание по чл. 172 ГПК, съдът трябва ли да изключи показанията или трябва да ги прецени с оглед другите данни по делото? 2.Ако съдът не е взел предвид или не е кредитирал показанията на определен свидетел, следва ли да изложи мотиви за това? Тези въпроси са зададени във връзка с показанията на св. Й. Г.. Съдът не е изключил тези показания, а е посочил защо не ги кредитира – този свидетел не е пряк очевидец, а и с оглед неговата евентуална заинтересованост от изхода на спора, защото е син на ответницата. Показанията на този свидетел противоречат на дадените обяснения от ответницата по прокросктата преписка. В случая съдът не е изключил тези свидетелски показания, а е извършил преценка на обективността и достоверността им, което е в съответствие със съдебната практика – цитираното от касатора - Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., Решение № 60173:15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431/2021 г. на І гр.о. и Решение № 50242 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 117/2022 г., IV г. о. Следователно по този два въпроса, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС. Представеното с изложението решение № 14882/02.12.2020 г. по адм.д.№ 97/2020 г. на ВАС не обуславя основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, което визира само противоречие с практиката на ВКС. С това решение, ВАС също е посочил, че заинтересоваността не е основание да не се обсъждат свидетелските покасация на заинтересования свидетел, но те се преценяват във връзка с останалите доказателства по спора. В конкретния случай въззивният съд е сторил именно това. Следователно по посочените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е: Следва ли в доклада по делото, въззивният съд да посочи, че определени факти са установени от показанията на свидетел или свидетели, които той няма да кредитира? Този въпрос е некоректно зададен. Съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, въззивната инстанция не прави доклад по делото, освен когато има изрично оплаквания във въззивната жалба за непълнота на доклада. Отделно от това предмет на доклада не може да бъде дали съдът ще кредитира показания на свидетел, защото би изразил становище по съществото на спора. Поради това не се допуска касационен контрол по този въпрос. Следващият въпрос е: Допустим ли е иск за обезщетение за неимуществени вреди от трето лице по повод чужда вещ? Обезщетението за неимуществени вреди се дължи на пострадалия независимо дали е собственик. Въпросът за собствеността се отнася до спора по същество, а не по допустимостта на иска. Активната процесуална легитимация е предпоставка за допустимост на иска и твърдението за понесени вреди от вещ на ответника е достатъчно за допустимостта на иска. Активната материално правна легитимация има отношение към основателността, а не към допустимостта на иска. Предвид изложеното, така зададен въпроса не определя изхода от спора и не е основание за допускане до касация. Пети въпрос е: По какъв начин и в каква степен собствеността и владението върху движими вещи са взаимно свързани понятия, могат ли, при какви предпоставки, по какъв начин и в каква степен да се отъждествяват? Собствеността и владението като фактическо състояние са различни институти на вещното право. Поради това, че не е необходима в общия случай специална форма за придобиването им и не винаги за движимите вещи е налице документ за собственост /фактура, писмен договор/, в редица случаи закона въвежда подразбираща се презумпция, че който държи движимата вещ се приема за неин собственик / чл. 435, ал.4 ГПК, чл. 465 ГПК, чл. 156, ал.1 ЗЗД, чл. 147 ЗПКОНПИ и др./ Това разбиране е безспорно в неорията. Въпросът е зададен във връзка с приетото за неоснователно възражението на касаторката, че кучето Р. не е собственост на ищеца, а на приятелката му. Изводите на съда са свързани с преценка на създадената в продължение на две години емоционална връзка между кучето Р. и живеещите на семейни начала ищец и приятелката му, както и неудобствата, които са придизвикали за ищеца травмите на кучето Р. – необходимост да го водят на лекар и на превръзки, това, че то е виело и скимтяло. Следодателно изводът не е формиран на база правото на собственост, поради което зададения въпрос не определя изхода ос спора. Следващите два въпроса са: Когато е предявен иск за вреди, нанесени на вещ от вещ или по повод на вещ, съдът трябва ли да изследва въпроса за собствеността и в този случай, ако се касае за движими вещи, достатъчно ли е /и правилно ли е/ съдът да направи извод за собствеността от владението. Предмет на иска са неимуществените вреди, които ищецът е претърпял – болките и страданията телесните увреждания и психическите травми за него/, а не вредите, които кучето на приятелката му е претърпяла. Затова така зададен въпроса не кореспондира на предмета на спора и на мотивите на съда, поради което не формира основание за допускане до касация. Относно последния въпрос: В случай, че се касае за вещи, за които правна норма изисква регистрация или конкретни административни действия, които трябва да извърши собственика, тези обстоятелства подлежат ли на анализ и дават ли отражение върху крайната преценка относно собствеността и активната легитимация за иска? Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, а не от кучето на приятелката му, поради което собствеността върху пострадалото куме е без значение за активната процесуална и материално правна легитимация. Нормата на чл. 50 ЗЗД не изисква претендиращият обезвреда на претъпените вреди да е собственик. Относно пасивната процесуална и материално правна легитимация, този текст предвижда солидарна отговорност на собственика или на лицето, под чийто надзор е оставена вещта, която е причинила вредата поради свойствата й. В случая съдът е приел, че ответницата е пасивно материлано правно легитимирана да отговаря по предявения иск защото тя посочва пред държавен орган /полицията/ че двете кучета са нейни, а регистрацията им на трети лица е извършена след инцидента. Към момента на инцидента, двете кучета не са били регистрирани. Затова въпросът за регистрацията е ирелевантен за изхода от спора и не е основание за допускане до касация. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1700 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение