Определение № 2200 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4183/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „Инвестбанк“АД [населено място], представлявано от членовете на УС С. и М., чрез процесуалния представител адвокат Я. касационна жалба против въззивно решение № 479 от 9.08.2022г. по гр.д.№ 1002/2021г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 904083 от 10.05.2021г. по гр.д. № 2330/2011г. на Районен съд Благоевград като са отхвърлени като неоснователни предявените като частични искове против И. Б. С., С. Д. С., В. Т. Р. и Е. А. Б. за сумата от 21 541.18 евро, с левова равностойност от 42 130.89лв., от които 20 000евро главница, частично претендирана от общо дължимата главница от 48 586.75 евро и 1 541.18 евро, претендирана мораторна лихва върху частично претендираната главница за периода от 7.12.2010г.до 10.08.2011г.и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е съобразил следните установени по делото факти: на 25.08.2009г.в клон на ТБ „Инвестбанк“АД в [населено място] са били открити две разплащателни сметки /в левове и в евро/ на името на „Арм Консулт“ЕООД въз основа на две представени от А. Л. пълномощни с нотариална заверка на подписите на упълномощителите - А. П./ като собственик на капитала, управляващ и представляващ дружеството/ и Н. Р. /управител на дружеството/. С двете А. Л. е упълномощен да представлява дружеството пред „всякакви държавни учреждения и организации, а така също и пред всякакви юридически и/или физически лица, в това число и пред банкови, инвестиционни и други финансови учреждения, както на територията на Република България, така и извън нея“, а във второто изрично е посочено, че „пълномощното дава право“ „да се разпорежда със сметки на дружеството“. Правомощие за откриване на банкови сметки няма. Исканията за откриване на разплащателни сметки са приети от ответника Р. /директор на клона/, който е окомплектовал досието, а сметките са открити от ответницата С./ касиер/. На 16.12.2009г. по евровата сметка е постъпил превод от Арабско-турска банка от 49 036.91 евро и на същата дата са изтеглени 3 800евро от пълномощник на А. Л.. На 18.12.2009г.е преведена сума от 20 000евро към трето лице по нареждане на А. Л. и на 21.12.2009т. той е изтеглил 2 500евро. По сметка са внесени 1 500евро на 29.10.2009г.без да е възможно да се установи кой е извършил превода /поради липса на вносна бележка/. На 16.12.2009г.е извършено и превалутиране на част от сумата /43 250лева/, която също е преведена на трето лице. Въззивният съд е приел за установено, че собственикът на фирмата не е знаел за така осъществените преводи и плащания. След като е научил, той е претендирал обезщетение от банката за причинените му вреди и тя го е обезщетила със сумата от 48 586.75евро, които понастоящем – солидарно претендира от отговорните служители. По случая е водено наказателно производство, което е образувано през 2009г. срещу неизвестен извършител. Впоследствие, през 2014г., са били повдигнати обвинения срещу ответниците Р. и Б., но производствата срещу тях са прекратени през 2017г. поради изтекла абсолютна давност. При тези данни, въззивният съд е приел, предявените искове с правно основание чл.203 КТ за неоснователни поради липса на доказателства както за виновно поведение /сметките са открити въз основа на установена представителна власт/, така и за причинна връзка между подобно поведение и причинената вреда. В подадената касационна жалба, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Поставя следните въпроси, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика: Следва ли – при установено от съда нарушение на служебните задължения, работодателят да доказва наличие на вина, с оглед разпоредбата на чл.45 ЗЗД и Как се разпределя доказателствената тежест по иска за ангажиране на отговорност на служител за умишлено причинена вреда? С оглед посоченото основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът поставя въпрос за вината в наказателния и гражданския процес /за съответното прилагане на чл.16 НК към настоящия иск/. Твърдението си за очевидна неправилност на постановения въззивен акт обоснова с твърдение за приложимост на чл.45, ал.2 ЗЗД, съгласно която норма вината се презумира. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото никой от така поставените въпроси не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС и не са налице посочените специални основания за допустимост. Първият поставен въпрос съдържа условия /че е установено от съда нарушение на служебните задължения от страна служителите на банката и че предявеният иск е с правно основание чл.45 ЗЗД/, които не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд. Съгласно горецитераното ТР по т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – поставеният от касатора материално правен или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода на спора /да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска/ и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая тези условия не са налице, първо защото – обратно на твърдяното от касаторът, правният извод на въззивния съд /за разлика от първоинстанция/ е, че ответниците – в качеството на служители на банката не са допуснати нарушение на служебните си задължения /т.е. не се установява тяхно противоправно поведение/ и второ, защото искът е квалифициран по чл.203, ал.2 КТ, вр. чл.208, т.2 КТ, вр.чл.211 КТ /а не по чл.45 ЗЗД/. Цитираните норми визират пълната имуществена отговорност и изискват - работодателят комулативно да установи наличието на няколко предпоставки, една от които е че ответниците умишлено са причинили вредата / другите са – наличие на трудово правоотношение към момента на причиняване на вредата, осъществено противоправно деяние, вреда и причинна връзка между противоправното деяние и вредата/. Съгласно установената практика /вж.например решения по гр.д.№ 1504/2017г.на ІV г.о., по гр.д.№ 924/2023г.на ІV г.о. и посочените в тях/ деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите обществено опасни последици и е искал или е допускал настъпването на тези последици /приложима е нормата на чл.11 НК/. Дали е налице умисъл в неговите разновидности /пряк или евентуален/ или се касае да непредпазливост, се определя от съда на базата на ангажираните по делото доказателства, въз основа на които се приемат за установени конкретните по делото обстоятелства. Препращането по чл.203, ал.2 КТ към гражданските закони е относно реализацията на отговорността на служителя или работника, причинил вредата умишлено. Доказването на умисъла може да се осъществи с всички допустими според ГПК доказателствени средства. Наличието на установена практика по поставения от касатора въпрос за вината в наказателния и гражданския процес изключва наличието основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /доколкото съгласно разясненията, дадени с т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да се обоснове хипотеза на „ развитие на правото“, следва законите да са непълни, неясни или противоречиви и да съществува необходимост от създаване на съдебна практика, а случаят не е такъв/. Не е налице и специалното основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Очевидната неправилност не е идентична с основанието по чл.281, т.3 ГПК, а изисква видимо тежко нарушение на закона, материален или процесуален, или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, каквито в случая – не се установяват. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.