Определение № 108 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3753/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 135 от 18.06.2020г. по гр. д. № 135/2020г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1361 от 11.12.2019г. по гр.д. № 462/2019г. на Добрички районен съд за отхвърляне на предявените от П. Й. С., Г. С. М. и Н. С. И. против Ж. И. С., К. М. С., И. П. С. и Д. П. И. установителен иск за собственост на основание давностно владение върху нива с идентификатор ***, с площ 13 5050 кв.м. и нива с идентификатор *** с площ 15 006 кв.м. и двете по кадастралната карта на [населено място], [община]. Касационната жалба е подадена от ищците П. Й. С., Г. С. М. и Н. С. И. чрез пълномощника адв. С. Г.. Поддържа се, че решението неправилно. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване на първо място се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: При съвременните условия на глобализация на света и на промени в икономическия и стопански живот, какви са измененията на понятията „владение” и „упражняване на фактическа власт за себе си” и допустимо ли е предаване на владението чрез изявление на наследодателя кой наследник да получава добивите; налице ли е трансформация на владението и неговата демонстрация чрез облигационни отношения за получаване на добиви; как следва да се отблъсне недемонстрирано от никого владение и следва ли да се приеме за мълчалив отказ от право на собственост, извън хипотезата на чл. 99 ЗС. Ответникът Ж. И. С. е представил писмен отговор чрез пълномощника си адв. О. Б.. В него поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол. Претендира разноски. Ответницата И. П. С. е представила писмен отговор, изготвен от пълномощника адв. К., в който не се взема конкретно становище по предпоставките за допускане на касационно обжалване. Ответниците К. М. С. и Д. П. И. не са представили писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост на основание давностно владение върху две ниви в землището на [населено място]. Ищците сочат, че с решение на поземлената комисия правото на собственост върху двата имота е възстановено на общия им с ответниците наследодател И. С. Р.. Наследодателят е предал владението на своя син С. И. С., който е пряк наследодател на ищците. В периода от 1994г. до 2009г. само синът С. ползвал имотите, като ги отдавал под наем и получавал плодовете от тях; след неговата смърт това продължили да правят ищците, без никой от ответниците да проявява претенции и да показва, че е собственик. Владението не е било смутено и с предявения от ответника Ж. С. иск за съдебна делба през 2015г. Установено е, че с решение от 24.11.1994г. по преписка №15564/93г. на ПК-Добричка на И. С. Р. е възстановено правото на собственост върху нива от 13,504дка и нива от 15,002дка, съставляващи съответно имот №* и имот №* по плана за земеразделяне на землището на [населено място], общ.Д.. Те понастоящем съставляват поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта на [населено място]. И. С. Р. е починал 2007г. и е наследен от съпругата си Г. И. Р. и синове С., Ж. и П.. Съпругата Г. е починала 2009г. и е наследена от сина си П. и от дъщеря от друг брак В. Д. П.. Синът П. С. е починал през 2015г. и негови наследници са ответниците К., И. и Д.. Синът С. С. е починал през 2009г. и негови наследници са ищците П., Г. и Н.. През 2015г. е заведено дело за делба /гр.д. № 1542/2015г. на Добрички районен съд/ от настоящия ответник Ж. С. против ищците и против останалите ответници. Предмет на делбата са били четири ниви, възстановени на общия наследодател, сред които и процесните две. Делбата е допусната с влязло в сила решение. В това производство от страна на ответниците по иска за делба П. С., Г. М. и Н. С. /настоящи ищци/ възражение за придобиване по давност не е заявено. При въззивното обжалване е поддържано твърдение, че двете ниви преди кооперирането са били притежание не на наследодателя, а на една от неговите съпруги и нейни наследници са само част от страните по делото. Тези възражения, доколкото съставляват спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, са намерени за недопустими за разглеждане в делбата. Делбата е извършена чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий. Не се спори, че в делбата не е участвал един от легитимираните наследници, а именно В. Д. П. - дъщеря на преживялата съпруга на общия наследодател. Подадената от настоящите ищци молба за отмяна на влязлото в сила решение по допускане на делбата поради неучастието на сънаследник е оставена без разглеждане по съображения, че пътят на защита е чрез извършване на нова делба с участие на всички наследници. Събраните свидетелски показания установяват, че наследодателят И. Р. е предоставял възстановените си имоти за обработване на кооперацията, като за двете процесни ниви е заявил рентата да се дава на сина му С.. В периода 1999г. - 2009г. именно синът С. сключвал договори за наем на земята и получавал плащанията на рента от наемателя. В годините 2010г. - 2013г. за обработването на двата имота договори са сключени от ищцата П. С.. На 27.12.2013г. П. С. - син на общия наследодател е сключил договор като арендодател с арендатора А. М. за десет стопански години. Разпитан като свидетел, арендаторът сочи, че земята, която С. му дал да обработва, я имал от майка си, а баща му И. имал друга земя. Според свидетеля братята на С. знаели това и нямали никакви претенции. При преценка на тези показания съдът е изтъкнал, че свидетелят няма лични впечатления от отношенията между братята /наследниците им/, а сведенията, които дава, са въз основа на казаното му от С.; с П. не е говорил, а Ж. - не познава. Свидетелят Д. Г. преразказва чутото в семейството, че земеделските земи са принадлежали преди колективизацията на майката на С., но не внася яснота за отношенията между братята и наследниците им по повод процесните имоти. При тези данни въззивният съд на първо място е посочил, че В. Д. П., която е дъщеря на преживялата съпруга на наследодателя И. Р. има качеството на съсобственик по наследяване на възстановените земеделски имоти. Тя не е участвала в извършената делба, поради което съгласно чл.75 ал.2 ЗН делбата по гр.д.№1542/2015г. е нищожна. Затова според съда, решението за допускане на нищожната делба няма сила на пресъдено нещо /т.7 от ППВС №7/1973г./ и позоваването на обстоятелства, осъществили се преди неговото постановяване и съставляващи основание за придобиване правото на собственост, не е преклудирано. По-нататък съдът е приел, че твърдението на ищците за осъществявано от прекия им наследодател С. С. владение на двата имота на баща му И. Р. считано от 1994г., е неоснователно. Получаването на рентата от сина не означава, че той е упражнявал фактическа власт за себе си, след като обработването на имотите е договаряно от собственика - негов баща. От 1999г. синът С. сам е договарял обработването на имотите, но при липсата на данни за промяна в отношенията им, това съставлява начин на осъществяване на заявеното отпреди желание на собственика синът да ползва плодовете от имотите. Мотивите за това желание биха могли да са различни; същественото е, че приживе на собственика синът не е владял двата имота, макар да е получавал рентата за тях. Когато И. Р. е починал през 2007г. имотите са станали съсобствени на наследниците му. Получаването на рентата от сина С. и от неговите наследници по-късно не представлява отблъскване на останалите сънаследници. Не е установено владението на имотите да е било предадено приживе от общия наследодател на сина му С., така че С. да е държал идеалните части на останалите сънаследници, респ. след неговата смърт същото са продължили неговите наследници - ищците по делото. Няма данни те да са променили намеренията си, да са завладяли идеалните части на останалите сънаследници и да са им демонстрирали промяната. Фактът, че останалите сънаследници не са заявявали претенции пред ползвателя на имотите за това, че дава рентните плащания на един от съсобствениците, не е достатъчен да се прави извод за наличие или липса на демонстрация на получаващите рентата да владеят, а не само да държат, идеалните части на останалите. Още повече, от 27.12.2013г. съсобствените имоти са предоставени под аренда с договор, сключен от друг сънаследник, а не от ищците. С оглед на това, ищците притежават по наследство съответни, определени от закона, идеални части от правото на собственост върху процесните имоти, но това е нещо различно от претендираното от тях по делото. Затова претенцията им за собственост върху имотите изцяло, основана на придобивна давност, е неоснователна. При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Формулираните правни въпроси за съвременното съдържание на понятията „владение”, „упражняване на фактическа власт за себе си” и „отблъскване владението на останалите съсобственици” имат отношение към изхода на спора. По тях обаче съществува практика на Върховния касационен съд, както стара, така и нова, развита и съобразена със съвременния обществен и икономически живот. Поради това не са налице предпоставки за промяната й и нужда от ново тълкуване. Следователно липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, което визират касаторите. В Тълкувателно решение № 2/2012г. на ОСГК се съдържат подробни разяснения по приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, както и са дадени указания за подлежащите на доказване обстоятелства когато съсобственик, включително сънаследник, претендира да е придобил по давност съсобствения имот. Посочено е, че при такъв спор е необходимо да се даде отговор на въпроса дали съсобственикът владее изключително за себе си целия имот и от кога. Ако основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици и обективиране спрямо тях на намерението да владее техните идеални части за себе си. Тези конкретни действия подлежат на доказване във всеки отделен случай. Манифестиране промяна в намерението не е необходимо когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. При разрешаване на настоящия спор Добрички окръжен съд е действал в съответствие с горните указания. Съдът е приел на първо място за недоказано, че наследодателят на ищците е упражнявал владение върху двете ниви приживе на техния собственик - негов баща, т.е. че владението му е предадено по волята на собственика. Поради това по-нататък е приел, че със смъртта на наследодателя върху имотите е възникнала съсобственост между наследниците му и за придобиване по давност е необходимо превръщане на държането на чуждите идеални части във владение, а такова също не е установено по делото. Значимите правни проблеми, макар и неформулирани от касаторите като конкретен въпрос, се свеждат до това дали отдаването на сънаследствените имоти под наем/аренда и получаването на наемната/арендната цена представляват действия по манифестиране на намерение за своене и отблъскване владението на останалите сънаследници. По тези въпроси е налице съдебна практика, според която сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл.3, ал.4 ЗАЗ, съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение - Решение № 8 от 19.02.2014г. по гр.д. № 5109/2013г. на ІІ г.о., Решение № 53 от 22.05.2019 г. по гр.д.№ 1878/2018г. на І г.о. Тезата на касаторите, че липсата на активност от страна на ответниците, бездействието им да потърсят полагащата им се арендна цена, представлява т.нар. „мълчалив отказ” от правото на собственост, е правно неприемлива. От една страна, такава теза пред въззивния съд не е била застъпена и той не се е произнасял по този въпрос. От друга страна, правото на собственост не се загубва с неупражняването му, а когато някой друг го придобие - чл.77 ЗС, т.е. за придобиването по давност е необходимо владелецът да извършва активни действия, а не е достатъчно собственикът да бездейства. Непредприемането на действия от съсобственик да търси полагащите му се ползи от общата вещ може да се дължи на редица причини и само по себе си не е признание, че не се счита за собственик. Затова получаването на добивите от вещта само от един съсобственик не е действие, с което несъмнено и явно се демонстрира промяна в намерението за своене спрямо останалите съсобственици. Що се отнася до действията, които съставляват отблъскване владението на останалите съсобственици, в практиката е разяснено, че те винаги са конкретни и подлежат на доказване във всеки отделен случай. А по настоящето дело е установено, че след 2013г. договор за аренда на спорната земя е сключен от друг сънаследник, а не от ищците, а те към този момент по никакъв начин не са се позовали на материалноправните последици на давността. На основание изложеното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен акт. Разноски за адвокатско възнаграждение в производството са доказани само от ответника Ж. И. С.; те са в размер на 1200 лв. и следва да му бъдат присадени. Ответницата И. С. също претендира разноски, но не е доказала да е сторила такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.