Определение № 911 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 108/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по съвместна частна касационна жалба на Н. Г. Г., М. К. Г. и И. К. Г., всички от [населено място], против определение № 2549 от 12.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2466/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частично потвърждаване и частична отмяна на определение № 2450 от 20.07.2023 г. по т. д. № 750/2023 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, молбата на тримата ищци за освобождаване от дължимата държавна такса е оставена без уважение, съответно: за разликата над 10 000 лв. – за ищцата Н. Г. и за разликата над 20 000 лв. – за ищците М. К. Г. и И. К. Г.. Частните касатори молят за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Оспорват становището на въззивния съд, че не следва да се произнася по искането им за спиране на производството по делото до приключване на посоченото от тях наказателно производство, като твърдят, че същото има преюдициално значение за настоящия спор. Изразяват несъгласие и с извода, че не следва да бъдат освободени изцяло от заплащане на дължимата от тях държавна такса. Считат направената от решаващия състав преценка на доказателствата за неправилна и противоречаща на практиката на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК. Като значими за изхода на делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. В кой момент съдът следва да изпълни задължението си по чл. 129 ГПК за проверка на редовността на исковата молба, в т. ч. и да приложи санкцията по чл. 129, ал. 3 ГПК – преди или след спиране на производството на основание чл. 129, ал. 1, т. 4 ГПК; 2. Ако решението по преюдициалния правен спор има отношение към допустимостта на предявените искове, длъжен ли е съдът първо да спре производството по делото на основание чл. 129, ал. 1, т. 4 ГПК, преди да извърши дължимата проверка по чл. 129 във връзка с чл. 130 ГПК; 3. Може ли съдът да процедира с определение за спиране преди констатиране редовността на исковата молба или при констатирана нередовност на исковата молба обвързан ли е съдът с искането на ищците за освобождаване от държавна такса; 4. Съществува ли възможност съдът да откаже освобождаване от държавна такса в пълен размер, мотивирайки отказа си с предположения за наличието на евентуални бъдещи доходи от наем и/или доходи от продажба на недвижими имоти; 5. Наличието на право на собственост върху недвижими имоти /собствени и в съсобственост/ основание ли е за определяне на държавна такса, чиито размер надвишава многократно получаваните от молителя в производството по чл. 83 ГПК месечни доходи /трудово възнаграждение и доходи от наем/; 6. Възможността за реализирането на доход от продажба на недвижими имоти следва ли да се приема като доход за страната, който може да бъде източник на средства за заплащане на дължимата от нея държавна такса в производството по делото; 7. Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса; 8. Допустимо ли е съдът при преценката за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи и/или имущество; 9. Към кой момент се извършва преценката за възможността на страната да заплати дължимата за нея държавна такса за разглеждане на предявените искове – към датата на сезиране на съда с искането по чл. 83, ал. 2 ГПК или към бъдещ момент, с оглед възможността на страната да се разпореди с правото на собственост върху недвижим имот и по този начин да осигури средствата за заплащане на дължимата за нея държавна такса; 10. Представлява ли заплащането на адвокатско възнаграждение за завеждане на иск основание да бъде отказано искане по чл. 83, ал. 2 ГПК при наличие на доказателства, че ищецът не разполага със средства за заплащане на държавна такса; 11. Длъжен ли е въззивният съд в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество или е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания“. Частните касатори поддържат, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), формирана в конкретно посочени от тях определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК, евентуално – че отговорът на същите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното определение Софийски апелативен съд е взел предвид, че: първоинстанционното производство е образувано по предявени обективно и субективно съединени искове за присъждане на всеки от ищците на сумата 2 333 333 лв., представляваща по 1/3 от стойността на наследения от тях дял на К. Г. в ответното събирателно дружество „И.-софт-Г., К. и сие“, [населено място], както и на сумата 1 182 870 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 19.04.2018 г. до 12.04.2023 г.; За това производство всеки от ищците дължи държавна такса в размер на 140 648.15 лв.; Същите са депозирали молба по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащането на такса; Молбата на ищцата Н. Г. е уважена за разликата над 10 000 лв., а молбата на ищците М. Г. и И. Г. е счетена за неоснователна изцяло. За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която молбата на ищцата Н. Г. за освобождаване от такса е оставена без уважение, въззивният съд е споделил извода, че с оглед данните за доходите и притежаваното имущество (установени не само от представените доказателства, но и служебно събрани от съда), същата е в състояние да заплати част от дължимата държавна такса, а именно – сумата 10 000 лв. В тази насока е съобразил: възрастта на ищцата Н. Г. – родена 1946 г., получавания от нея месечен доход от пенсия в размер на 1084.20 лв.; притежаваните дялове в две търговски дружества; наличието на суми по сметки в различни банки в размер на 3 540.68 лв., 1 208.14 лв. и 1 791.38 лв.; право на собственост върху един лек автомобил, произведен 2008 г., както и върху идеални части или цели недвижими имоти – самостоятелен обект с площ 107.50 кв. м в сграда в [населено място], [улица], дворно място с площ 321 кв. м на същата улица; поземлен имот с площ 1900 кв. м в [населено място]; идеални части от поземлен имот с площ 2 690 кв. м в [населено място], общ. Видин; идеални части от поземлени имоти, находящи се в м. „Буджака“, общ. Созопол с площ 0.082 дка и с площ 1.112 дка; апартамент с площ 64.80 кв. м, находящ се в м. „Буджака“, общ. Созопол; преди образуването на настоящото производство ищцата Н. Г. е разполагала със сумата 53 255 лв., която е наредила в полза на САС на основание „парична гаранция“. По отношение на ищците М. Г. и И. Г. обаче решаващият състав е приел, че отказът да бъдат освободени от заплащане на държавната такса е частично неправилен. Според него, макар че тези ищци притежават имущества, от които да реализират доходи, а ищецът И. Г. притежава и доходи, същите не са в състояние да заплатят цялата дължима държавна такса, поради което ги е освободил от внасяне на такава за разликата над 20 000 лв. Като обстоятелства, релевантни за преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК по отношение на ищцата М. Г., е посочил: възрастта й – родена 1973 г.; липса на задължения да осигурява издръжка на други лица; липса на месечни доходи от трудова дейност или други източници, поради което издръжката й е поета от нейната майка; наличието на суми по сметки в различни банки в размер на 1014.64 лв., 7 783.66 лв.; притежаването на право на собственост върху идеални части или цели недвижими имоти – три апартамента (ап. 43 с площ 84.79 кв.м, ап. 22 с площ 66.90 кв. м и ап. 23 с площ 67.30 кв. м), гараж с площ 27.40 кв.м и надземно паркомясто с площ 12.50 кв. м, всички находящи се в [населено място]; идеални части от магазин с площ 14.30 кв. м и склад към магазин 7.21 кв. м, находящи се в [населено място]; идеални части от поземлен имот с площ 2 690 кв. м в [населено място], общ. Видин; наличност по сметка в „УникКредит Булбанк“ 23 136 евро, която е преведена за заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния й пълномощник. По отношение на ищеца И. Г. съдът е съобразил: възрастта му – роден 1980 г.; семейното положение – съжителство на семейни начала и осигуряване на издържа на трима души; месечния му доход от заплата – 1500 лв., а от наем – 1440 лв.; месечния доход на жената, с която живее на семейни начала – 1 500 лв.; притежаването на право на собственост върху един лек автомобил, произведен 2017 г., върху дялове на стойност 700 лв., както и върху идеални части или цели недвижими имоти – два апартамента (ап. 46 с площ 84.70 кв.м и ап. 44 с площ 60.50 кв. м и таванско помещение с площ 4.38 кв. м, находящи се в [населено място]; поземлен имот с площ 9 100 кв. м, заедно с намиращата се в него вилна сграда с площ 28 кв. м), находящи се в [населено място], [община]; идеални части от поземлен имот с площ 2 690 кв. м в [населено място], общ. Видин; наличието на суми по сметки в различни банки в размер на 958.01 лв., 19.06 лв., 3 173.34 лв. и 244.23 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от частните касатори въпроси, не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на спора по смисъла на указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите три въпроса този извод произтича от обстоятелството, че обжалваният акт не съдържа произнасяне по тях. Въззивният съд е посочил изрично, че не дължи произнасяне по заявеното в частната жалба оплакване, че първостепенният съд е следвало първо да спре производството поради наличието на друго преюдициално за него производство и едва след възобновяването му да даде указания за отстраняване нередовностите на исковата молба. Аргументирал се е с това, че в случая не е налице отказ за спиране на производството и разпореждане за връщане на исковата молба поради неотстраняване на нередовностите й, което би подлежало на обжалване. Въпросът, касаещ критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса, е поставен теоретично, без да е отнесен към конкретните мотиви на въззивния съд, нито в частната касационна жалба се съдържа оплакване, че има критeрии, които съдът е бил длъжен, но не е съобразил. Всички останали въпроси са изцяло относими към правилността на обжалваното определение, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Освен това, въпросите не съответстват в пълна степен на изложените в акта съображения, тъй като съдът е изградил изводите си за недоказаност на предпоставките за цялостно освобождаване от държавна такса на база не само на „евентуални предположения за доходи“, каквото твърдение се съдържа във въпросите, а с оглед всички представени от ищците и служебно събрани доказателства, установяващи освен наличието на значително по обем имущество, но и конкретни месечни доходи и наличности по банкови сметки. Поради отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане допълнителните предпоставки на поддържаните от частните касатори основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение