Определение № 5167 от 27.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 325/2026 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Р. Х. против решение № 260279 от 16.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13959/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.04.2019 г. по гр. д. № 4887/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя срещу Н. С. С., Д. С. Д., О. Л. П. и Ц. К. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото му на собственост върху имот, представляващ вилно място, находящо се в [населено място], вилна зона "И.", цялото с площ от 1 055 кв. метра, съставляващо парцел *- * в квартал * по плана на [населено място], в. з. "И.", при съседи: улица, парцел *- *, парцел * - * и общински имот, заедно с насажденията и подобренията и заедно с построената в мястото едноетажна вилна сграда, цялата на мазе и тавански помещения, и за предаване владението на описания имот.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът е направил изводи, които са вътрешно противоречиви, че е кредитирал безмотивно доказателства, представени от ответниците, че не е ясно от мотивите на съда как е формирано вътрешното му убеждение. Счита, че неправилно е приложена разпоредбата на чл.70, ал.3 и чл. 79 ЗС, както и че решението е постановено в противоречие с константна практика на ВКС във връзка с института на придобивната давност.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и поради неговата очевидна неправилност- основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Посочва следните въпроси като правни:

1. Когато продавачът по предварителен договор е предал на купувача фактическата власт върху продадената недвижима вещ, каква е правната същност на упражняваната от купувача фактическа власт-владение за себе си по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС или държане за другиго по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС? По този въпрос поддържа противоречие с решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр.д. № 2978/2019 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., решение № 520 от 05.08.2010 г. по гр.д. № 1070/2009 г. на ВКС, І г.о.

2. Когато продавачът по предварителен договор е предал на купувача фактическата власт върху продадената недвижима вещ, трябва ли купувачът изрично да демонстрира/манифестира спрямо собственика своето субективно намерение /animus/ да свои вещта, за да се приеме, че владее вещта за себе си? По този въпрос поддържа противоречие с решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр.д. № 3171/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/2009 г на ВКС, І г.о.

Поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС по отношение на процесуалния въпрос относно правилата за кредитиране на свидетелски показания, като цитира решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр.д. № 756/2010 г. на ВКС, І г.о. и решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа противоречие на решението с практиката на ВКС по отношение на преценката на всички събрани доказателства с оглед принципа на равнопоставеност на страните в процеса.

Поддържа противоречие на решението и с практиката на ВКС по отношение на законоустановените характеристики на владението- решение № 705 от 29.10.2020 г. по гр.д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 776/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д. № 1519/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 262 от 01.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 559 от 11.01.2011 г. по гр.д. 0 281/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр.д. № 1063/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

Ответната страна М. Д. А.- К., правоприемник в процеса на Н. С., представлявана от адвокат В., депозира отговор на касационната жалба, с който оспорва жалбата. Възразява, че поставените въпроси в касационната жалба не са решени в противоречие с практиката на ВКС. По същество ответницата поддържа, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, обосновано и правилно.

Ответницата В. О. П., правоприемник в процеса на О. Л. П., представлявана от адвокат И., депозира писмен отговор на касационната жалба, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че решението не е постановено при несъобразяване на практиката на ВКС.

Останалите ответници по касация Д. Д. Д., Р. Г. Д., Е. Д. Д. и Е. Д. Д., правоприемници в процеса на Д. С. Д., и М. Ц. К., правоприемник в процеса на Ц. К. Г., не вземат становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ищец по иск за защита на право на собственост върху недвижим имот, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на СГС е приел, че е сезиран с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, който предполага ищецът да докаже, че е е собственик на претендирания имот, че процесният имот се владее или държи от ответниците и че ответниците владеят или държат имота без правно основание. Съдът е посочил, че в тежест на ответника е да докаже, че е придобил право на собственост върху имота на твърдяното придобивно основание- давностно владение, осъществено през периода 4.05.1997 г. - 4.05.2007 г., чийто начален момент е свързан с датата на сключване на предварителен договор за покупко- продажба на имота, страни по който са ищецът и Л. Х. П.- продавач. От фактическа страна съдът е приел за установено, че първоначално процесният недвижим имот е принадлежал на В. И. М. /починала през 1987 г. /, която оставила универсално саморъчно завещание с дата 12.04.1987 г. в полза на ответницата Н. С.. Между Н. С. и А. Ц. Д. е допусната и извършена съдебна делба по гр. д. № 783/1989 г. на СРС. По това дело с решение от 12.12.1997 г. е намалено завещанието, направено от В. М. в полза на Н. С. до размер на Ѕ идеална част. С решение от 27.06.1999 г., постановено по гр. д. № 3791/1998 г. на СГС, ІV- Б състав /влязло в сила/, е допусната делба на процесния имот между посочените две съделителки при равни квоти, а с решение от 28.01.2013 г, влязло в сила на 15.11.2013 г. е извършена делбата, като имотът е поставен в дял на Н. С.. Съдът е извел извод, че считано от 15.11.2013 г. като изключителен собственик на имота се легитимира ответницата Н. С.. Съдът е установил, че в хода на делбения процес, преди постановяване на решението по допускане на делбата, с договор за покупко- продажба, на 29.06.1993 г. съделителката А. Д. е продала процесния имот на Л. П.. На 4.05.1997 г. Л. П., действащ чрез пълномощника си О. П., и ищецът са сключили предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот, в който е записано, че продавачът "незабавно в деня на подписване на договора предава фактическата власт /владението/ върху продаваемия имот на купувача, който незабавно започва да упражнява същата като владелец". На следващия ден - 05.05.1997 г., между Л. П., действащ лично, и П. П. е сключен договор, по силата на който първият предоставил на последния за безвъзмездно ползване процесния недвижим имот, обвързвал ги до 22.05.2007 г. Съдът е посочил, че автентичността на договора от 05.05.1997 г. и на споразумението за прекратяване на договора е потвърдена от заключение на изслушана съдебно-почеркова експертиза. На 5.05.2007 г. между Л. П. и ответника Д. Д. е сключен договор за безвъзмездно ползване на процесния недвижим имот, обвързвал ги до 01.11.2011 г., като отново автентичността на договора и споразумението за неговото прекратяване е установена от СПЕ. На 20.10.2011 г. между ответниците Н. С. и Д. Д. е сключен договор, по силата на който първата предоставила на последния за безвъзмездно ползване процесния недвижим имот за срок от три години. На 22.01.2015 г. между ответника О. П. - законен наследник на починалия Л. П., и ответника Ц. Г. е сключен договор за покупко-продажба на процесния имот.

От разпитаните по делото свидетели съдът е установил, че според свидетеля П. Б., на 04.05.1997 г. същият присъствал на среща в апартамент на Л. П., който бил адвокат, в[жк], на която ищецът заплатил на О. П., в присъствието на баща му Л., сумата 360 000 лв. за процесния имот и двамата подписали предварителен договор за покупко- продажба на имота. Оттогава, според свидетелят в имота трайно живеел ищецът до 2011 г. Свидетелят П. П. установявал, че Л. П. бил негов адвокат и през 1997 г. двамата сключили договор за безвъзмездно ползване на процесния имот, който свидетелят ползвал до 2007 г. Според свидетеля вилата не била годна за целогодишно обитаване, тъй като през зимата било много студено и не можело да се ползва. Нямала отопление, а тоалетната била направена от него с подръчни средства. Свидетелката Е. М. установявала, че малко е виждала Д. в процесния имот до 1997 г., от 1997 г. до 2007 г. почти през цялото време имотът бил ползван от П. и жена му, а след 2007 г. отново Д. бил в имота. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите П. и М. са последователни, логични и взаимно кореспондиращи си, дадени са от лица, незаинтересовани от изхода на делото, поради което и въз основа на тях се установява кои лица са упражнявали фактическа власт върху процесния имот през периода от 1997 г. до 2018 г. При така възприетите факти съдът е посочил, че по делото не се установява ищецът да е установил фактическа власт върху имота. Такива факти установявал само свид. Б., но неговите показания съдът е приел за неподкрепени и общи. Приел е, че дори и ищецът да е упражнявал фактическа власт, то това е било държане, а не владение, тъй като други лица са получили фактическата власт върху имота по силата на договор за заем за послужване, сключен с формалния собственик на имота и се установявало, че те са били установили своя фактическа власт върху имота, като не са държали за ищеца. Посочил е, че ищецът не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като той няма установена своя фактическа власт върху имота, тъй като още от 05.05.1997 г. фактическата власт е предоставена на други лица. Посочил е, че не се установява и манифестиране на владението пред собственика от ищеца. На следващо място съдът е посочил, че до намаляването на завещанието, направено в полза на Надежда С. с решение от 12.12.1997 г. същата се явява едноличен собственик на процесния имот. Отпадането на нейните права настъпвало занапред, когато възниква съсобствеността между нея и А. Д.. От това съдът е направил извод, че Л. П. не е придобил право на собственост върху имота по силата на договора си с А. Д. от 1993 г., тъй като тя не е била собственик на имота. Съответно, дори и да е предал на ищеца фактическата власт върху имота, тя не е била владение, а е имала характер на държане. Посочил е още, че Л. П. не е бил собственик на имота и по наследство не е станал собственик и неговия син- О. П.. След като не е притежавал право на собственост върху имота, последният не го е прехвърлил на Ц. Г.. Съдът е посочил, че собственик на имота е М. А., наследник на Н. С. и по делото не се установява тя да е загубила правото си на собственост и то да е придобито по давност от ищеца. При тези крайни изводи съдът е потвърдил като краен резултат решението на първоинстанциония съд.

Върховният касационен съд, при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първите два въпроса, както и последният въпрос, поставени в изложението към касационната жалба, не са обуславящи обжалваното решение. Същите са поставени при поддържането на фактически твърдения, които въззивната инстанция не е приела за установени по делото. К. поставя въпросите си при условие, че продавачът по предварителен договор е предал на купувача фактическата власт върху продадената вещ и купувачът е упражнявал владение. По делото съдът е приел, че не се установява по силата на предварителен договор от 04.05.1997 г., сключен между ищеца и Л. П., ищецът да е получил фактическа власт върху имота и че ищецът не е бил владелец на имота. Посочил е, че съвкупният анализ на събраните по делото доказателства установява, че други лица са получили фактическата власт върху имота и то по договори, сключени лично с Л. П., а ищецът се легитимира с договор с недостоверна дата, като следва да се съобрази и това, че договорът е подписан за П. от лице без доказана представителна власт. Ето защо, поставените въпроси не са обуславящи решаващата воля на съда и като такива не могат да послужат за селекция на касационната жалба.

Следващите два въпроса, поставени в изложението към касационната жалба, касаят задълженията на въззивния съд по обсъждане на събраните по делото доказателства и кредитирането на свидетелските показания. Въпросите имат процесуалноправен характер и са обуславящи въззивното решение, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Безпротиворечиво се приема в съдебната практика- задължителна и казуална, че въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране, съгласно чл. 269 ГПК, да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди същите като съобрази дали свидетелите установяват свои лични, непосредствени наблюдения, да посочи установява ли противоречие между показанията на различните свидетели, както и между показанията и другите доказателства по делото, да посочи казаното от кои свидетели да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като приложи относимите правни разпоредби към спора и съобрази практиката по тяхното тълкуване.

Напълно в синхрон с възприетото от съдебната практика е процедирал въззивният състав. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, преценил е подкрепеността на свидетелските показания, както помежду им, така и от другите събрани по делото доказателства и е направил свои фактически констатации. Обосновано е приел, че представените договори за ползване от 05.05.1997 г. и за заем от 05.05.2007 г. установяват факти, които се подкрепят от свидетелите П. и М.. Съдът е посочил още, че тези свидетели са последователни в своите показания, непредубедени, показанията им са логични, съобщават се факти, които свидетелите лично са възприели, посочват се конкретни данни- кое лице в кой период е ползвало имота, какъв е бил видът на имота. Посочил е, че показанията на свидетеля Б. са общи и неподкрепени от друго, освен от договор с недостоверна дата/ сключен от лице без доказана представителна власт/. Съдът е направил съответни на установените факти правни изводи, като е съобразил установеното в практиката тълкуване на приложимите материалноправни разпоредби. От изложеното се установява, че въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, създадена във връзка с обсъждането на събраните по делото доказателства, в това число обсъждането на свидетелските показания, и мотивирането на съдебното решение. Поради липса на противоречие с практиката на ВКС липсва основание по този въпрос да се допусне обжалваното решение до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Ответниците по касация М. А.- К. и В. О. П. претендират разноските, направени по делото. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата М. А.- К. направените разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 25.11.2025 г., а на В. П.- 500лв., съгласно договор от 15.12.2025 г., в които договори е удостоверено заплащането на сумата от страната на нейния пълномощник.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.