Определение № 60269 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4142/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 215 от 04.08.2020 г. по в.гр.д. № 1396/2020 г. на Окръжен съд-Стара Загора е потвърдено решение № 490 от 16.04.2020 г. по гр.д. № 3872/2019 г. на Районен съд Стара Загора, с което по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Прокуратура на Република България, че Г. Д. Б. е собственик на лек автомобил „Т. Л. К.” с рег. [рег.номер на МПС], и Прокуратурата на РБ е осъдена да предаде на Г. Б. владението върху този автомобил. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника Прокуратура на Република България. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че не са били налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, тъй като ищецът не е доказал с надлежни доказателства, че е собственик на процесния автомобил, както и поради това, че фактическата власт върху автомобила не се упражнява от ответника. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, както и на основание чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК- поради очевидна неправилност. В отговор на каксационната жалба ответникът по касация Г. Д. Б. изразява чрез своя процесуален представител адв. Н. М. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за разглеждане на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че в ОД на МВР- Стара Загора е било водено досъдебно производство/ ДП/ № 463/2009 г. срещу И. Й. И., Г. Л. Д., Р. П. А., В. И. Т., Е. Т. М., П. А. Т. и С. Т. А. за престъпление по чл. 321, ал.1 и 2 във вр. с чл.255 НК и по чл. 345а и чл. 308 НК; че при провеждане на специализирана полицейска акция на 28.05.2009 г. на територията на РУ-Свиленград била извършена проверка на лек автомобил марка „ Т. Л. К.” рег. [рег.номер на МПС], управляван от К. Н. Р., както и че с протокол за доброволно предаване от същата дата автомобилът, ведно с контактния ключ и регистрационния талон- част 2, били предадени за съхранение в „Тилова база” на ОД на МВР-Хасково; че с постановление на РП- Хасково от 17.07.2009 г. било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за установяване дали през м. юни 2009 г. в [населено място], в нарушение на установения за това ред, е заличил или подправил идентификационния номер на автомобила; че това досъдебно производство е обединено към досъдебно производство № 463/2009 г. по описа на ОД на МВР- Хасково, както и че с Постановление на Окръжна прокуратура-Стара Загора досъдебното производство е било прекратено. Не е било спорно по делото, че от момента на изземването му автомобилът се съхранява от органите на МВР, както и че с постановление от 27.04.2017 г. на Окръжна прокуратура- Стара Загора автомобилът е бил предаден на директора на ОД на МВР-Стара Загора за продължаване на съхранението му и задържане за отговорно пазене до установяване на собствеността. Спорен по делото е бил въпросът дали ищецът Г. Д. Б. е собственик на процесния автомобил. Първоинстанционният съд е приел, че това обстоятелство е доказано с представеното по делото свидетелство за регистрация–част І на лекия автомобил, в което ищецът е посочен като собственик. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съдът е изтъкнал отразеното в мотивите на Постановлението на Окръжна прокуратура Стара Загора от 27.04.2017 г.-Стара Загора, че в хода на разследването по досъдебното производство е било установено, че автомобилът първоначално е бил регистриран на лицето Е. М., който по-късно е продал същия на Г. Б. с договор за покупко-продажба от 03.02.2009 г. В отговор на оплакванията във въззивната жалба Старозагорският окръжен съд също е приел, че свидетелството за регистрация на лекия автомобил доказва правото на собственост върху автомобила на посоченото в него лице. Посочил е, че този извод следва от разпоредбите на Наредба № 1-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на МПС и ремаркетата, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. Във връзка с тези изводи в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя следния въпрос: В производството по чл. 108 ЗС допустимо ли е оспорваното право на собственост да се установява само с част І на свидетелство за регистрация на МПС по посочената Наредба. За да обоснове разрешаване на този въпрос в противоречие с практиката на ВКС се позовава на решение № 93 от 05.02.2009 г. по гр.д. № 5722/2007 г. на ІІІ г.о. и решение № 260 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 91/2009 г. на ІІ г.о. Тези две решения, макар и постановени по спорове за собственост на леки автомобили, не съдържат произнасяне по поставения въпрос и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. И в двете решения са разгледани спорове относно валидността на придобивното основание, от което ищците черпят права. Такъв спор настоящото дело не поставя. Служебно известно на съда е решение № 874 от 18.11.2009 г. по гр.д. № 4074/2008 г. на ВКС, V г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК по сходен на настоящия казус, в което е прието, че след като ЗДвП / чл. 143, ал.1/ изрично постановява регистрацията на превозното средство да е на името на собственика и предпоставя представянето на документ за собственост, то наличието на издадено свидетелство за регистрация на МПС доказва, че е налице придобивно основание за собственика, посочен в документа. В същия смисъл се е произнесъл и въззивния съд. По тези съображения по първия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Следващият въпрос е за това дали е допустимо да се приеме по предявен иск по чл. 108 ЗС, че в случаите, когато вещта е била предадена на трето лице за упражняване на нормативно установени правомощия, ответникът и след предаването продължава да осъществява фактическа власт върху вещта и на това основание да бъде конституиран като страна в гражданския процес. Тезата на жалбоподателя е, че след като с постановление на прокурор иззетата като веществено доказателство вещ е била предадена на директора на ОД на МВР за отговорно пазене, съгласно чл. 171, т.3 ЗДвП, то пасивно легитимиран да отговаря по иска по чл. 108 ЗС е МВР, а не прокуратурата. В случая процесният автомобил не се намира на отговорно пазене ОД на МВР–Хасково в резултат на приложена от административния орган принудителна административна мярка, а в изпълнение на прокурорско разпореждане за задържане на вещта на основание чл. 113 НПК-при наличие на спор за собственост, до разрешаването му с влязло в сила решение, какъвто по делото не е установено да съществува. Това обстоятелство е мотивирало въззивния съд да приеме, че ответникът държи спорния автомобил без основание, поради което е пасивно легитимиран да отговаря по иска по чл. 108 ЗС. Очевидната неправилност, както е изяснено в практиката на ВКС, представлява квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която може да бъде констатирана при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, поради което не може да се приеме, че е осъществена хипотезата на чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. .