Определение № 620 от 16.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 373/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Й. Т.-Л., [населено място], подадена чрез пълномощника и Г. Л., приподписана от адвокат М. З., срещу решение № 8048 от 18.12.2018 г. по в.гр.д. № 3613/2018 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 08.01.2018 г. по гр. д. № 15652/2017 г. на СРС. С първоинстанционното решение жалбоподателката е осъдена да заплати на „Мирела“ ЕООД по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 300 евро – неустойка по т. 24, изр. второ от договор за посредничество № 259006/22.07.2015 г. и е отхвърлен искът като неоснователен за разликата до пълния предявен размер.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност и във връзка с изложените във въззивната жалба доводи е приел, че не е налице процесуално нарушение при изготвянето на доклада по делото и не е налице и процесуално нарушение при недопускането на представените от въззивника доказателства във връзка с наличието или не на регистрация на „Мирела“ ЕООД като администратор на лични данни и за наличие на отношение между въззивника и трето лице във връзка с посредничество при продажбата на недвижимия имот.

По отношение на процесния договор е посочено, че макар същият да е потребителски, той не е сключен при наличието на общи условия, а представлява индивидуален договор. Освен това процесните договорни отношения са за осъществяване на посредническа дейност за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Тези услуги не предполагат наличието на по-силна икономическа страна, нито касаят отношения, които са трудни за разбиране от обикновения потребител, какъв би бил например случая със сключването на договори за банкови кредити. Ситуацията не предполага възможност да се приеме, че ответницата не е имала възможност да влияе върху съдържанието на клаузите, още повече, че в тази хипотеза тя не е била и принудена от някакви обстоятелства, като например материална необходимост, да сключи процесния договор. От своя страна индивидуално уговорените клаузи от договора не подлежат на преценка за неравноправност от съда, нито служебно, нито по възражение на страните в процеса, освен ако не касаят основния предмет на договора и са неясни и неразбираеми, съобразно правилото на чл. 145, ал.2 ЗЗП, какъвто не е настоящият случай. Всички клаузи от договора са напълно ясно изписани, на разбираем език за средния потребител и при обикновения им, внимателен прочит, стават ясни всички уговорени с тях условия по договора. На следващо място според въззивния съд клаузите, касаещи договорената неустойка за разваляне на договора, не касаят основния му предмет. Съответно и на това основание договорът не може да бъде подложен на преценка за неравноправност от страна на съда, съобразно правилата на Закона за защита на потребителите. По отношение на възражението, че изпълнението на задължението на ответницата е било предпоставено от издаване на фактура от ищцовото дружество е прието, че същото е преклудирано, но освен това се явява и неоснователно, тъй като изпълнението на счетоводните и данъчните закони на държавата от страна на ищеца не е предмет на разглеждане по настоящето дело. Договорното задължение на ответницата е възникнало въз основа на подписан между него и въззиваемия договор за посредничество, в който ясно е разписан и момента, в който задължението за заплащане на възнаграждение за предоставените услуги става изискуемо. Издаването на фактура от страна на въззиваемия не е предпоставка нито за възникване на задължението, нито за изпълнението му, поради което липсата на такава не променя факта, че е настъпил падежа на задължението и то следва да бъде платено. На следващо място, във връзка с изложението от ответницата възражения, е посочено, че разпоредбата на чл. 8 от договора ясно и недвусмислено очертава, че възнаграждението на посредника се дължи за това, че същият е свързал страните по сделката, разбирано като продавач на имота и евентуален бъдещ купувач. Това било единственото основание, което е договорено между страните, за да възникне задължението за заплащате на възнаграждение. По възражението на ответницата, че „Мирела“ ЕООД е имала задължение към него да му изплати сумата, съставляваща гаранция за сключването на сделката, съобразно договор, наименуван „Декларация за намерение № 266415 при покупка на недвижим имот“, поради което се явява неизправна страна по същия и няма правната възможност да го развали, както и да изисква заплащане на възнаграждението по чл. 8 от договора, въззивният съд е приел, че ответницата не е страна по този договор. Задължението за заплащане на уговорената по него сума е за купувача в полза на посредника по сделката.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. Касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, уточнени подробно от жалбоподателя:

1. Допустимо ли (от два съдебни състава – на СРС и въззивния на СГС) да се пренебрегват императивни материалноправни норми (в Закона за ДДС, Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Закона за счетоводството, НК, Закона за защита на личните данни), като в своите решения по иска по Закона за задълженията и договорите се ограничат единствено в приложното му поле и само в диспозитивното начало, като с това пренебрегват задължителната практика, както и постановената от ВКС;

2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен, какъвто е случаят по делото. Ако въззивният съд не е изяснил този въпрос според задължителната и установената практика на ВКС, допустимо ли е този порок да се поправи от горната съдебна инстанция, като допусне касационно обжалване;

3. В хипотезата на сключен потребителски договор, по който се търси обявяване на нищожност на клаузи от договора като неравноправни по чл. 146 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП (респ. на направено възражение за нищожност) чия е тежестта за установяване на факта на индивидуално договаряне – на търговеца или на потребителя. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе с решение по предмета на делото, без да обсъди всички посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение;

4. Допустимо ли е въззивно решение, в което въззивният състав оспорва и преформулира общата воля на страните, изразена в съдържанието на договора между тях и не изследва за добросъвестност по смисъла на чл. 20 от ЗЗД отделните факти и обстоятелства в текстовете на договора и във връзка със сключването му, което е една от предпоставките за опорочаване на решението по делото. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения;

5. Допустимо ли е въззивният съд да откаже произнасяне по възражение за неравностойни и нищожни клаузи и яснота на договора, като посочи само, че договор, който не е от категорията на „типичните договори за лизинг или кредит“ (цитат от решението на въззивния съд) е по-лесен за разбиране, според съда е индивидуално уговорен и следователно договорът не следва да се разглежда като подлежащ на контрол по реда на Закона за защита на потребителите, което в значителна степен предопределя изхода на делото;

6. Неравностойните престации или въобще липсата на такива за едната страна, водят ли до нищожност на договора заради „нарушение на добрите нрави“ според ЗЗД и допустимо ли е съдилищата (в случая както районният, така и въззивният) да не коментират по никакъв начин насрещните престации на една от страните по договора, спрямо тази, подала иска.

По тези въпроси касаторът твърди, че е налице противоречие между въззивното решение и тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които представя.

Поддържа се основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следните въпроси:

1. Решението на въззивния съд, който не е проверил служебно неравноправните клаузи в договора за посредничество, противоречи ли на европейските правни норми и решенията на Съда на Европейския съюз? Доколко те са приложими и в каква степен при тяхна колизия със съдебни решения на съответната правна система в дадена държава;

2. В каква степен европейските правни норми са валидни при наличие освен на Общи условия и на индивидуално уговорени клаузи (например ценова оферта и др.);

По тези въпроси касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с решения на СЕС по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-5/11, С-472/11, С-168/05 и С-618/10.

Поддържа се и основанието да допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. При по-засилена защита на потребителя в отношенията му с търговеца, предвидена с европейските правни норми спрямо българските и ролята им като императив в нашето законодателство, възникват принципни въпроси, оставащи недоизяснени в правото: в каква степен имат приоритет европейските правила за защита на потребителите пред българските в случай на остра колизия между тях и в какви случаи, необходимо ли е този евентуален приоритет и най-същественото – неговата степен на приложение, да се преценява служебно от съда или това е задача само за мотивировката на страните по делото;

2. Необходимо ли е съдът да прецени служебно в областта на веществените и имотни спорове приложното поле на сферата на действие на различните закони и да го мотивира, когато има колизия между тях и страните по делото в своята мотивировка използват тази колизия като своя мотивация;

3. Има ли колизия между задължението по Закона за задълженията и договорите да се извърши плащане от дадено лице за получена услуга и задължението по други закони същото лице да изисква за такова плащане данъчен документ (фактура, касов бон, протокол и т.н.). В тази връзка поражда ли се конфликт между отговорностите: на съответното лице по закона за задълженията и договорите за неизвършено плащане и отговорността на другото лице по други закони за получено плащане без издаден данъчен документ. Коя отговорност е приоритетната, ако се приеме, че не съществува конфликт на отговорностите между два и повече закона, а в конкретния случай – тази по Закона за задълженията и договорите или по данъчните закони;

4. Допустимо ли е без необходимата компетентност в дадена област съдебните състави по своя инициатива да се мотивират със свои съображения в тези области. Създава ли такъв подход основания за нищожност на техните решения. Необходимо ли е при мотивирането и произнасянето на съдебните състави в тези области те задължително да се позоват на експертни становища въпреки непоисканата експертиза от страните по делото;

5. Приложимо ли е правилото за дерогация при позоваване на европейските директиви и решенията на Съда на Европейския съюз при характера им на императивни приоритетни правни материални норми в нашето законодателство и предвидената възможност за сезиране на своеобразни свръхкасационни институции – Европейският съд и Съда на ЕС за потвърждение или отмяна на взети решения от български съдилища;

6. При договор за посредничество при продажба на недвижим имот, сключен между посредник-търговец и лице-нетърговец по смисъла на Търговския закон, кои законови разпоредби – тези на Закона за задълженията и договорите, на Закона за защита на потребителите и на Търговския закон, следва да се прилагат и да имат предимство при уреждане на въпросите относно съдържанието на договора: основен предмет, клаузи от първостепенен и второстепенен характер и неизпълнение на задълженията по договора. По отношение на основния предмет и второстепенните клаузи, съдържащи доуточняване на предмета еднакво ли ще се преценява степента им на изпълнение по отношение на договорните задължения на страните;

7. Валидна ли е преклузията при хипотезата за нарушение на императивни правни норми (материален закон в обществен интерес) от някоя от страните по договора. Доколко страна може да се противопостави на преклузията при определени обстоятелства относно предмета, който се засяга при нейното прилагане, ако то не е свързано с императивността на нарушената норма.

Развити са и съображения, че е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като в тази връзка са поставени уточняващи въпроси по правилността на решението.

Ответникът по касация не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 8048 от 18.12.2018 г. по в.гр.д. № 3613/2018 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Обуславящи са въпросите относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, както и въпросът относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. Тези въпроси са включени в предмета на делото и са от значение за неговия изход.

Не е налице обаче твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС.

По отношение на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото са съобразени постановките на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по повод формулираните във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с доклада по делото.

По отношение на задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните е налице константна практика на ВКС – Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС, решение по гр.д. № 2296 / 2019 на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № № 4566 / 2018 на I г.о., решение по гр.д. № 2627/2018 г. на IV г. о. и др. Същата е съобразена от въззивния съд, който е изложил подробни съображения по всички доводи и твърдения на жалбоподателя – настоящ касатор. Следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на останалите въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК същите трябва да са посочени конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290 ал. 2 от ГПК. В случая освен, че въпросите са неясно формулирани, същите не са включени в предмета на делото и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Така например по отношение на възражението на ответницата, че изпълнението на нейното задължение е предпоставено от изпълнението на задължението на ищцовото дружество да издаде фактура за дължимата сума, въззивният съд е приел, че същото е преклудирано, тъй като не е заявено в срока по чл. 133 ГПК. Поставеният от касатора въпрос в тази връзка касае основателността на това възражение, при положение, че въззивният съд е приел, че не дължи разглеждането му, с оглед настъпилите процесуални преклузии за заявяването му.

По отношение на въпросите, свързани с приложението на правото на ЕС, следва да се отбележи, че потребителската защита се урежда от Закона за защита на потребителите, който от своя страна е избраният от законодателя инструмент за хармонизиране на националното законодателство с правото на Европейския съюз в тази материя. В тази връзка при разрешаване на материалноправен спор, свързан със защитата на потребителите, националният съд може да се ползва както от достиженията на местното законодателство и съдебна практика, така и от тези на Съда на Европейския съюз. Следователно поставените въпроси, касаещи колизията между националното законодателство и правото на ЕС, са неотносими към конкретния случай.

Решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.