Определение № 60434 от 07.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1806/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „М. трейдинг“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 2644/29.11.2019г. и решение № 1108/03.06.2020г., постановени по т.д.№ 6370/2018г. от Софийски апелативен съд. С решение № 2644/29.11.2019г. е отменено решение № 5849/11.09.2018г. по гр.д.№ 12771/2016г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против П. Ж. Ж., [населено място], иск по чл.142, ал.3 ТЗ за сумата от 81000 лв. – обезщетение за причинени вреди на дружеството като управител, изразяващи се в пропуснати ползи от нереализиране на продажба от търговия с биоразграждащи се полиетиленови торбички със съконтархент „Филдас трейдинг“ – Румъния за периода от 01.11.2011г. до 31.01.2012г., поради извършена от ответника като управител на ищцовото дружество конкурентна дейност чрез дружество „М. комерс“ ЕООД, като погасен чрез извършено съдебно прихващане с вземането на П. Ж. Ж. срещу „М. трейдинг“ ЕООД за сумата от 372374 лв. – дължима за уреждане на имуществените им отношения във връзка с прекратяване на 06.01.2012г. на участието на Ж. като съдружник в „М. трейдинг“ ООД на основание чл.125, ал.3 ТЗ. С решение № 1108/03.06.2020г. са оставени без уважение молбата на „М. трейдинг“ ЕООД с искане по чл.250 ГПК и молбата с искане по чл.248 ГПК. С касационната жалба срещу основното решение се оспорва извършеното прихващане от съда, в резултат на което е отхвърлен предявения иск, по съображения, че същото е неправилно и се въвеждат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В касационната жалба срещу допълнителното решение са заявени основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Ответникът е депозирал писмен отговор по касационната жалба срещу основното решение, в който претендира разноски. Становище по касационната жалба срещу допълнителното решение не е взето. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното основно решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.142, ал.3 ТЗ е основателен в предявения размер от 81000 лв. Спорът пред ВКС е само в частта, с която е уважено възражението на ответника за прихващане. Съставът на САС е посочил, че съгласно влязло в сила решение № 419/24.02.2017г. по т.д.№ 4570/2015г. на СГС е уважен иск по чл.125, ал.3 ТЗ на П. Ж. срещу „М. трейдинг“ ЕООД, който е бил предявен като частичен за сумата от 100000 лв. След обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил съображения, че вземането на ответника срещу дружеството за уреждане на имуществените отношения във връзка с прекратяването на участието на съдружника е в размер на 372374 лв. Предявеният от ищеца иск е в по-малък размер от размера на вземането на ответника, включително и със сумата от 100000 лв., предмет на уважения частичен иск, поради което е извършена компенсация до размера на вземането на ищеца от 81000 лв. В производството пред въззивния съд настоящият касатор е поддържал, че ответникът е заявил възражение за прихващане в размер на 63000 лв., с която сума съдът следва да извърши компенсацията. Софийският апелативен съд е приел възражението за неоснователно. Посочено е, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е твърдял, че съществува негово вземане в размер на 372774 лв. и е поискано прехващане с вземането на ищеца в размер на 63000 лв., в какъвто размер то е било първоначално предявено от ищеца. В първоинстанционното производство е направено увеличение на иска до размер на 81000 лв. Прието е, че посочването на размера на вземането при заявяване на възражението на ответника е обосновано с оглед на материалноправния ефект на съдебното прихващане, изразяващ се в погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото – това, което е претендирано от ищеца. При последващи действия на ищеца по увеличение на размера на иска, не следва ответникът да заявява изрично, че поддържа възражението си върху увеличената част, доколкото първоначалната му воля обхващала целия размер на предявения иск, независимо от извършеното изменение. Обратното не би съответствало на волята на ответника и на смисъла на закона, тъй като това би означавало ответникът да е лишен от защита по увеличения размер на иска, защото срокът по чл.131 ГПК е изтекъл. С допълнителното решение САС е оставил без уважение молбата за присъждане на законна лихва за периода след датата на подаване на исковата молба върху признатия размер на вземането на ищеца. Изложени са съображения, че законната лихва е последица при уважаване на иска, докато в случая искът е отхвърлен, както и че погасителният ефект на прихващането настъпва към момента, когато компенсацията е можела да се извърши – 01.02.2012г.. Предвид отхвърлянето на иска не е изменено и решението в частта за разноските. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въведените доводи за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение и поставените въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК са свързани изцяло с уваженото възражение за прихващане в размер на 81000 лв. и поддържаната теза, че това възражение е било заявено в размер на 63000 лв. Формулирани са въпросите: „Доколко е обвързан съдът с разпоредбата на чл.6 ГПК по отношение на размера на искането на страната за съдебно прихващане? Може ли съдът да допусне и да се произнесе над поискания от страна размер на съдебно прихващане?“ и „Какъв следва да е размерът на съдебното прихващане на две насрещни задължения в случаите, когато едното вземане е със СПН по отношение на частичния иск, а за разликата над предявената част на същото вземане, няма заведен иск? Съдебното прихващане до заведения и присъден със СПН частичен иск ли следва да е, или за целия размер на вземането?“. Цитирана е практика на ВКС, относима към действието на решението по частичния иск, но постановена преди ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, както и са развити съображения относно диспозитивното начало в процеса. Съгласно чл.270, ал.3, изр.3 ГПК съдебното решение е недопустимо при произнасяне по непредявен иск - на непредявено основание и в непредявен размер. Диспозитивното начало в процеса по чл.6, ал.2 ГПК разписва, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие от съда се определят от страните. При въведено в процеса възражение за прихващане, в което са посочени основание и размер на вземането на ответника, и е заявено изрично искане компенсацията да се извърши с предявеното в процеса вземане на ищеца, обемът на защитата, която се търси от ответника, е ясно изразена. С възражението за съдебно прихващане ответникът цели са се погасят двете насрещни вземания, а в случай, че вземането на ищеца е в размер по-малък от вземането на ответника, то искането е предявеният иск да се отхвърли. В процесуалния закон не е уредена с отделни разпоредби възможността да се увеличи размерът на заявеното възражение за прихващане, ако в течение на делото ищецът увеличи размера на своя иск. Независимо от това защитното възражение на ответника не представлява самостоятелен иск, към който да се прилагат привилата за увеличение на иска и евентуалното им нарушение да обосновава недопустимост на постановения съдебен акт. След като в срока за отговор на исковата молба ответникът е посочил размера на вземането си и иска прихващане до размера на вземането на ищеца, който съдът ще приеме за установен, то съдебната компенсация може да се извърши с вземането на ответника в размер, необходим за погасяване на по-малкото от двете вземания. Предявяването на защитните възражения на ответника е ограничено със срока по чл.131 ГПК и с последиците по чл.133 ГПК, поради което, ако се приеме, че ответникът с увеличаване на вземането, предмет на компенсацията, предявява ново възражение, то това възражение ще е преклудирано. От друга страна, забраната за увеличение на размера на вземането на ответника го лишава от защита срещу увеличения размер на вземането на ищеца. В конкретния случай пълният размер на вземането на ответника е заявен в срока за отговор на исковата молба и съдебната компенсация е извършена до увеличения и признат за съществуващ размер на вземането на ищеца, поради което обжалваното въззивно решение не е недопустимо. Не е налице и въведеното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по същите съображения, които съставът на ВКС изложи във връзка с основанието за недопустимост на акта на САС. Първите два въпроса, заявени по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, съвпадат с доводите на недопустимост на въззивното решение. Касаторът не е посочил практика на ВКС, на която обжалваният съдебен акт не съответства, както и разпоредбата на чл.6 ГПК, на която се позовава, е ясна и не се нуждае от тълкуване. По приложението на този норма съставът изложи аргументацията си, тъй като същата е обвързана и с допустимостта на иска, а ВКС следи служебно за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Третият и четвъртият въпроси не са от значение за спора, тъй като въззивния съд е обсъдил и е приел, че вземането, установено със сила на пресъдено нещо, заедно с вземането, предмет на съдебната компенсация, не надхвърлят по размер общия размер на съществуващото вземане на ответника по чл.125, ал.3 ТЗ. В касационната жалба срещу допълнителното решение не е поставен конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а само са изложени доводи за неправилност с позоваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът не е посочил в какво се изразява недопустимостта на допълнителното решение и съставът на ВКС не констатира вероятна недопустимост на обжалвания акт. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Посочените пороци на въззивното решение не са налице. Изложените от касатора доводи, че първоинстанционният съд е уважил иска ведно със законната лихва, а въззивният съд е приел, че искът е основателен без законната лихва, не съответстват на мотивите на апелативния съд, който е отхвърлил иска, тъй като е приел, че вземането на ищеца е погасено чрез съдебно прихващане и то към момента, когато това прихващане е можело да се извърши – 01.02.2012г. Невлязлото в сила решение, с което законната лихва е присъдена като последица от уважаване на иска, не признава съществуването на вземане за лихва от датата на предявяване на иска – 19.10.2016г., която лихва да се дължи и при отхвърляне на иска поради настъпил погасителен ефект за вземането, считано от 01.02.2012г. При същите доводи е поставен и въпросът: „При уважаване на иска и присъждане на законна лихва, съдът, извършвайки съдебно прихващане, следва ли да включи в съдебното прихващане и присъдената законна лихва към момента на постановяване на решението, с което е извършено прихващането?“. Освен изложените от състава съображения, разглеждайки основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, следва да се отбележи, че касаторът не е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, с оглед въведеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и правна норма, която да е неясна и да се нуждае от тълкуване с цел точното прилагане на закона и развитието на правото, с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на разноските оплакванията на касатора са свързани с искането такива да му бъдат присъдени, тъй като искът му е приет за основателен, както и е възразил, че ответникът не е представил доказателства за заплащане на претендираните от него разноски. По силата на разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се присъждат разноски съразмерно с уважената част на иска. В случая искът е отхвърлен и законодателят не прави разграничение при разпределение на отговорността за разноски с оглед на основанието, на което искът е отхвърлен. В този смисъл въззивният съд правилно е приложил процесуалната норма. Изцяло недобросъвестно е твърдението на касатора, че ответникът не е представил доказателства за извършване на разходите, присъдени му като разноски. Претенцията обхваща разноски за държавна такса 1620 лв. за въззивното производство, 200 лв. за възнаграждение на вещо лице за САС и 100 лв. – за СГС, като за тези разходи са представени документи по делото. Адвокатските възнаграждения от 2500 лв. за СГС и 5200 лв. за САС са уговорени в договори от 15.12.2016г. и 26.02.2019г., в които изрично е отбелязано, че сумите са платени. За производството пред ВКС ответникът има право на разноски в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение по договор от 09.03.2020г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд