Определение № 1140 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1225/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството И. И. Г., чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 27 от 24.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 347 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 95 от 14.03.2023 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 265 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК], искове за осъждане на ответника да му заплати разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума по главницата от 64000 лв. до размер от 120000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, от причинени телесни увреждания вследствие ПТП, настъпило на 06.07.2021 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 20.10.2021 г. до окончателното изплащане, както и законната лихва върху присъденото обезщетение от 64000 лв. за периода от 20.10.2021 г. до 20.01.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Като нарушение на материалния закон се сочи, че въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като не е съобразил в достатъчна степен указаните в ППВС № 4/68 г. и в цитирана практика на ВКС, общи критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52, както и всички специфични за конкретния спор обстоятелства, в каквато насока в жалбата се излагат подробни оплаквания. Твърди се, че съдът не е обсъдил в цялост вида и характера на уврежданията, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици: многобройни увреждания, част от тях с голяма тежест – многофрагментни фрактури в областта на средната трета на костите – счупване и на тибията – голямопищялната кост, и на фибулата и на двете подбедрици, довели до причинени болки със силно изразен характер, които са намалявали бавно във времето; засягане и на двата крайника и невъзможността за придвижване, самообслужване и хигиенен режим, а не само приетите от съда затруднения в извършването на обичайните всекидневни дейности, включително и такива, свързани с бита и самообслужването; обездвижване на десния крак с гипсова имобилизация за 6 месеца и половина; четири тежки операции – три на десния крак и една на левия крак; усложнение – флегмон на десния крак, овладяно след няколко оперативни интервенции; 4-5 месеца лечение на левия крак и повече от 6 месеца – почти 1 година на десния крак, включващо 4 тежки операции, като към момента са отстранени металните импланти само на единия крак, предстои отстраняването на тези от десния крак, което означава нови болки и страдания, и нов период на нетрудоспособност; остатъчни последици от уврежданията – белези, хипотрофия на мускулатурата на дясната подбедрица, оперативни цикатрикси на двете подбедрици, болки при продължителни натоварвания и промяна на времето. Твърди се, че не са дооценени от съда възрастта на пострадалия – 16 г. и негативното отражение на уврежданията върху емоционалното и психическото му състояние; че съдът не е съпоставил обстоятелствата по делото с нормативно посочените нива на застрахователно покритие по чл. 492, т. 1 КЗ, не е посочил обществено-икономическите условия и високите нива на инфлация в страната към момента на ПТП, неколкократните увеличения на минималната и средните работни заплати, и установените лимити на отговорността на застрахователя.

Твърди се, че неправилно въззивният съд е определил размер на справедливо обезщетение от 80000 лв., както и че неправилно е приел, че се доказва по безспорен и категоричен начин наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, и то в завишено съотношение от 20 %. Касаторът намира за неправилни изводите на съда, че пострадалият бил допринесъл за настъпване на ПТП, като се возил на каруца без светлоотразители и без светещо тяло в жълта светлина, и без светлоотразителна жилетка, каквото задължение, според касатора не му е вменено от закона. Според касатора безспорно е установено по делото, че водачът на МПС не е забелязал цялата каруца, която е била с поставен червен светлоотразителен триъгълник /обстоятелство, установено и от САТЕ/, който изпълнява задължението, вменено в чл. 71, ал. 1 ЗДвП за наличието на два червени светлоотразителя отзад – триъгълникът има три червени светлоотразителни страни, наличен е бил и светлоотразителен регистрационен номер на задния капак, а според свидетелските показания, дадени безпристрастно от изслушаните свидетели Б. С. и Т. Г., на каруцата били включени фенерчетата на телефоните на пътниците, излъчващи бяла добре различима светлина, което не е анализирано от съдебния състав.

Сочи се, че неправилно съдът е определил началния момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди – 21.01.2022 г. Като възпроизвежда съдържанието на приложимите, според касатора разпоредби на КЗ досежно дължимостта на лихва върху обезщетението, касаторът настоява, че същата се дължи от момента на уведомлението от страна на увреденото лице – 20.10.2021 г., доколкото няма информация дали в по-ранен момент застрахователят е бил уведомен от застрахования.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната от касатора част и уважаването на предявените от касаторите искове в отхвърлените им и от въззивната инстанция части, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички конкретни факти, имащи значение за конкретния спор и да изложи и инкорпорира в него мотиви, от които с категоричност да става ясен начина на определяне на справедливо обезщетение за вреди от деликт по чл. 52 от ЗЗД, с цел защита правата и законните интереси на страната? Сочи се, че по въпроса е налице константна практика на ВКС, според която „и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение, но не представляват порок водещ до неговата нищожност“ и според която от мотивите на съдебния акт следва да става ясна волята на съда. Претендира се противоречие на въззивното решение с решение № 432/26.10.2010 г. по гр.д. № 826/2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Второ т.о., ППВС № 2/1968 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, относима към спора според касатора, част от съдържанието на които актове се възпроизвежда в изложението.

2. Въззивният съд длъжен ли е и съобразил ли е решението си в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени в ППВС 4/68 г. и с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно трайно установената съдебна практика, когато не е отчел всички обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства, когато не е обсъдил в цялост вида и характера на причинените телесни увреждания, тяхната сложност, периода на лечение и възстановяване, усложненията и настъпилите негативни последици, начина и момента на причиняването им, начина на въздействие върху живота на пострадалата и психологични последици, съдебната практика при сходни случаи? Твърди се, че решението в обжалваната му част не е съобразено в пълна степен с указанията по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени с ППВС № 4/68 г., в какъвто смисъл решението е постановено и в противоречие с решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Второ т.о., ППВС № 4/68 г., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на Първо т.о. и др. Твърди се и че обжалваното решение противоречи на съдебната практика, която при сходни случаи определя значително по-високи размери на обезщетения, в какъвто смисъл са цитирани конкретни съдебни актове на състави на ВКС, постановени през 2019 г. – 2023 г., за присъдени обезщетения за застрахователни събития, настъпили през периода 2015-2019 г., които според касатора при сходни и по-леки травми, са в по-големи размери от присъденото с обжалваното решение на въззивния съд.

3. Задължен ли е въззивният съд при определяне обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ да отчете и лимити на застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната? Справедливо ли е определено обезщетение за неимуществени вреди, претендирано на основание чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ, чийто размер не е съобразен с лимити на застрахователна отговорност и социално-икономическите условия в страната, съпоставени с конкретните размери на минимална и средна работна заплата за страната? Претендира се, че е последователна и трайна практиката на ВКС, съобразно която „удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, съгл. чл. 266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ“. В изложената насока се изтъкват решения на ВКС: № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на Второ т.о., решение № 193/06.12.2017 г. по гр.д. № 60137/2013 г. на Четвърто г.о., решение № 131/04.01.2016 г. по т.д. № 2592/2014 г. на Второ т.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на Второ т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на Второ т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на Първо т.о., решение № 619/2011 г. по т.д. № 1948/2013 г. на Второ т.о., на разрешенията в които се твърди, че обжалваното решение противоречи.

4. Липсата на обоснован убедителен оценъчен извод за значението на формално обсъдените факти, основание ли е за отмяна на въззивното решение като неправилно? По въпроса се твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 432/26.10.2010 г. по гр.д. № 826/2010 г. на Второ г.о. на ВКС и решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на Първо т.о. на ВКС.

5. Дължи ли застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по прекия иск на увреденото лице лихви за забава върху застрахователното обезщетение, които са в рамките на лимита на отговорност, от датата, на която е уведомен за настъпването на застрахователното събитие, или по отношение на отговорността на застрахователя за заплащане на лихви за забава приложение следва да намери единствено разпоредбата на чл. 497 ГПК /явно се има предвид разпоредбата на чл. 497 КЗ, тази на ГПК няма никакво отношение към спора/. Излага се, че в този смисъл са решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, Първо т.о. и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, Първо т.о., на които според касатора въззивното решение противоречи. По отношение на въпроса касаторът счита, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Като се цитират част от постановките на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. в частта им за разясненията относно въпросите - годно общо основание за допускане на касационно обжалване смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, се твърди, че поставените въпроси попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, че:

От представените по делото писмени доказателства, от свидетелските показания, от приетите по делото заключения - основно и допълнително на съдебно-медицинската експертиза, както и от обясненията на вещото лице по същата в съдебно заседание е установено, че вследствие от катастрофата ищецът е получил следните увреждания: фрактура в областта на средната трета на костите на двете подбедрици, което представлява трайно затруднение движението на двата долни крайника за повече от 30 дни. Полученото вследствие процесното ПТП счупване на костите на двете подбедрици е наложило оперативно лечение, изразяващо се в открита репозиция с метална остеосинтеза с плаки и винтове, имобилизация на крайника, възстановяването от което е продължило около 4-5 месеца за левия крак, а заради настъпили усложнения на десния крак - инфектиране на оперативната рана и последващи оперативни намеси, възстановяването е продължило повече от шест месеца. Установено е също, че получените от ищеца травматични увреждания са му причинили продължителни и силни по степен болки и страдания. Освен, че са довели до разстройство на здравето с трайно затруднения на движението на двата крака, травмите и произтеклите от тях усложнения са били свързани и с болки, оперативни интервенции, продължително обездвижване на пострадалия и произтичащите от това неудобства - затруднения в извършването на обичайните всекидневни дейности, включително и такива, свързани с бита и със самообслужването. Въпреки проведените лечения, както и обездвижването на пострадалите крайници, предвид характера и тежестта на травмите и получените усложнения, възстановяването на ищеца е продължило през един значителен период. Съдът е изложил, че освен описаните физически болки и страдания, получените увреждания и съпътстващите ги усложнения са довели до продължителен и труден възстановителен процес, който се е отразил неблагоприятно и върху психическото състояние на ищеца, като според показанията на разпитан по делото свидетел, след инцидента ищецът станал затворен, не общувал както преди, срамувал се от белезите, останали му след операциите.

По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че в случая е установено, че причинените на ищеца травматични увреждания от една страна се характеризират със значителна тежест, обусловена от характера и мястото на получените увреждания, което е свързано с изпитване на болки и страдания, продължили през един сравнително дълъг период, включително и заради получените усложнения и допълнително наложилите се хирургически операции, а освен това произтичащите от тези увреждания болки са били съпътствани и с други физически страдания - трайно ограничаване на телесните движения, което на свой ред е довело до продължително влошаване качеството на живот на пострадалия и до значителни промени в него - затруднения в ежедневните дейности, затруднения в самообслужването. Според съда неоснователно е поддържаното от представителя на ответното дружество становище, че настъпилите усложнения и извършените заради тях две допълнителни операции, произтичащите от това болки и страдания, както и удължения срок на възстановяване не се намирали в причинна връзка с произшествието. Сочи се в мотивите на въззивното решение, че е установено, че настъпилото усложнение - флегмон и последвалия дефект на цикатрикса са свързани с извършената след произшествието операция на костите на дясната подбедрица вследствие бактериална инфекция, причините за която не могат да бъдат категорично установени. Доколкото няма доказателства тази инфекция и усложненията, свързани с нея да са настъпили вследствие поведението на самия пострадал, съдът е приел, че същите са последица от неизбежната първоначална оперативна интервенция, която не би се наложила без причинените при произшествието травми на ищеца. От друга страна съдът е отчел обстоятелството, че ищецът според приетото и неоспорено заключение, както и от обясненията в съдебно заседание на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, е напълно възстановен със зараснали фрактури на двата крака.

Въззивният съд е приел за неоснователни и съдържащите се във въззивните жалби становища на страните, както за липса на принос на пострадалия в настъпване на вредите, така и за изключително негова вина, евентуално - за принос в размер от 80 % от негова страна за настъпване на вредоносния резултат. Изложено е, че предвид установените обстоятелства относно допуснатите от водача на лекия автомобил нарушения на правилата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, които са основната причина за настъпването на това ПТП и съпътстващите го вреди за пострадалия, както и поведението на самия пострадал от това произшествие ищец, чието пренебрегване на правилата на чл. 71, ал. 1 и чл. чл. 106, ал. 2 от ЗДвП действително е допринесло за настъпване на удара с движещия зад каруцата автомобил, съдът преценява, че приносът на ищеца за настъпване на вредоносния резултат е значително по-малък от този на водача и съответства на приетата от окръжния съд степен от 20 %. Съдът сочи, че неоснователно в такъв случай е поддържаното в обратния смисъл становище от процесуалния представител на застрахователя за изключителен или в по-висока степен принос на ищеца за настъпване на вредите. Установено е, че въпреки, че управляваната от пострадалия каруца не е имала симетрично разположени отзад два червени светлоотразителя както и светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина, същата е била видима на късата светлина на фаровете на автомобила на разстояние около 100 метра, което при установената скорост на движението е било достатъчно за водача му да задейства спирачната система и да предотврати удара в каруцата. Според обясненията на вещото лице, изготвило заключението на САТЕ, дадени в съдебно заседание, дори и без монтирания на каруцата триъгълник, т.е. и без наличието на каквито и да било светлоотразителни елементи, дължината на осветената от фаровете зона пред автомобила е била достатъчно дълга, за да се забележи каруцата отдалече и водачът на автомобила да спре. Според вещото лице, наличието на изискуемите от ЗДвП светлоотразителни елементи върху каруцата и возещите се в нея хора, единствено би спомогнало на водача на лекия автомобил да ги забележи по-рано. Следователно, според съда, спазването от страна на водача на каруцата на изискванията на чл. 71, ал. 1 и чл. чл. 106, ал. 2 от ЗДвП в случая би било благоприятстващо, но не и решаващо за избягване на произшествието действие. Затова според съда, с нарушаването на посочените изисквания, приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат в случая е значително по-малък от приноса на водача на лекия автомобил. При така изложеното, отчитайки общите и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният състав е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер от 80 000 лева, редуцирано с оглед приетия процент на съпричиняване на 64 000 лева, съставлява справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване.

Според въззивния съд правилно е определена и началната дата, от която се дължи законната лихва. Тъй като в случая, след постъпилото на 20.10.2021 г. при ответника заявление от пълномощника на ищеца за изплащане на застрахователно обезщетение, застрахователят е изискал от пострадалия допълнителни документи по чл. 106, ал. 3 КЗ, началната датата за начисляване на лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи по правилото на чл. 497, ал. 1 КЗ. Доколкото заявлението с допълнителните доказателства е постъпило при застрахователя на 12.03.2022 г. /л. 77/ т.е. след изтичане на 3-месечния срок, началната дата на лихвата е по-ранната - 20.01.2022 г.

По въпроса за допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Съобразно цитираните разяснения, касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Окръжен съд – Пловдив в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от И. И. Г. иск за заплащане на законната лихва върху присъденото му обезщетение от 64000 лв., за периода от 20.10.2021 г. – датата на уведомяване на ответника – застраховател за настъпването на застрахователното събитие, до 20.01.2022 г. – приетата от въззивния съд по-раншна дата от тази на постъпването при застрахователя на заявлението с допълнително поискани от застрахователя доказателства /12.03.2022 г./, и тази на изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ /срв. чл. 497, ал. 1 от с.з./. По отношение на въззивното решение в тази му част от страна на касатора е формулиран петият от въпросите в изложението му, който отговаря на изискванията, определящи го като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Обжалването следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – за проверка съответствието му с цитираната от касатора в обосноваване на въпроса практика на ВКС, обективирана в решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, Първо т.о. и посочените в последното други актове на ВКС. При наличие по същия въпрос на цитираната и друга, служебно известна на касационния състав, практика на ВКС, по отношение на която не са налице условията, установени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., само общо заявеното от касатора, чрез възпроизвеждане на законоустановеното му съдържание, основание по т. 3 от същия законов текст, е неприложимо.

В останалата му част касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси от първи до четвърти в изложението му /с изключение на втория в частта му „съобразил ли е“, в която е относим към правилността на решението/, са правни и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване, като относими към задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, да го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, а конкретно в случаите като процесния – да съобрази и установените в практиката /задължителна за съдилищата такава на ВС и ВКС/, и казуалната на ВКС, критерии за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение.

По отношение на тези въпроси на касатора обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора.

В конкретния процесен случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, според касационния състав, въззивният съд в достатъчна за целите на производството степен, освен че е изпълнил императивно вменените му от процесуалния закон задължения за обсъждане твърденията на страните и доказателствата по делото, но и за нуждите на определянето на конкретен, съответстващ на обстоятелствата по делото, справедлив размер на процесното обезщетение, е съобразил както общите критерии, от които следва да се ръководи при това определяне, така и спецификите на случая. Крайните изводи на съда досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, са резултат от така извършената от съда преценка, базирана освен на общите принципи, от които съдът следва да се ръководи при това определяне, но и на конкретните обстоятелства по делото, поради което степента на възможното генерализиране на изискванията към съда в случаи, като процесния, не следва да се абсолютизира, а твърденията на касатора в обосноваване на тези му въпроси разкриват всъщност несъгласието му с определения му краен размер на обезщетение за неимуществени вреди.

Касаторът е освободен от задължението за внасяне на държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение