Определение № 50104 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2682/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БГ Рент 2017“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез управителя К. и адв. Л. против решение № 90 от 19.04.2022 г. по гр. д. № 101/2022 г. на Окръжен съд – Враца.

Ответникът Ц. Т. Ц. чрез адв. Ч. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице - помагач М. К. А. не изразява становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 26 от 20.01.2022 г. по гр. д. № 3554/2021 г. на Районен съд – Враца за прогласяване за недействителен, на основание чл. 40 ЗЗД, по отношение на ищеца Ц. Т. Ц. на договора за наем на земеделски земи от 10.11.2020 г., с който последният чрез своя пълномощник М. К. А. е предоставил за временно ползване на ответника „БГ Рент 2017“ ЕООД свои недвижими имоти в землището на [населено място], [община], област Враца (подробно описани) и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че между ищеца Ц. Т. Ц., представляван от неговия пълномощник М. К. А. и ответното „"БГ Рент 2017“ ЕООД е сключен на 10.11.2020 г. договор за наем на земеделски земи - с нотариална заверка на подписи, по силата на който първият е предоставил на дружеството за временно (3 стопански години, считано от 01.10.2021 г.) и възмездно (40 лв./дка) ползване свои недвижими имоти (земеделски земи) в землището на [населено място], област Враца. Съобразил е, че по изрична уговорка наемна цена е дължима само за използваната част от земеделските земи. Приел е, че представителната власт на А. за ищеца произтича от пълномощно – с нотариална заверка на подпис и съдържание, съответно с рег. № № 185 и 186, и двете от 13.01.2012 г. на нотариус Г. Х. – рег. № 407 на НК. Овластяването (без да е обвързано със срок) е включвало правото на пълномощника да закупува от името на упълномощителя и за негова сметка земеделска земя, при цена и условия, каквито той прецени; да действа съгласно чл. 38 ЗЗД, както и да сключва договори за аренда и наем на земеделска земя. Установил е също, че с декларация с нотариална заверка на подпис и съдържание, съответно с рег. № 2087 и 2088 от 08.06.2021 г. на нотариус Г. Х. ищецът е оттеглил посоченото по – горе пълномощно, както и че през периода 2017 г. – 2021 г. е отдавал под наем свои земеделски земи в землището на [населено място] на Събирателно дружество „Б. – Т. и сие“, в което е неограничено отговорен съдружник и управител срещу наемна цена от 50 лв./дка. Сред земите попадали и част от тези, предмет на договора от 10.11.2020г.

При тези данни втората съдебна инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на основанието по чл. 40 ЗЗД, който, съобразно постановките на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС включва два елемента: а) обективен елемент – договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания и б) субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Направено е съждение, че в случая е налице увреждане интересите на представлявания, доколкото с процесния договор е уговорена възможност - чл. 3 от съглашението, наемателят да не заплаща на наемодателя наемна цена за цялата наета земеделска земя (по 40 лв. за всеки един декар наета земя, а само върху използваната част от земята), каквато наемна цена наемодателят би получил със сигурност, ако сам беше отдал под наем земята си при договаряне на по-изгодни за себе си условия и без клаузи, създаващи несигурност при реализиране на доходи. Уговарянето от пълномощника на подобна клауза, позволяваща представляваният (наемодател) да не получи наемна цена за цялата площ земеделска земя, предмет на договора, е прието да сочи на превратно упражняване на представителна власт. Същото, според решаващия състав, е несъвместимо с изискването да се действа в интерес на упълномощителя и същевременно го уврежда, като го поставя при неизгодни за него условия в наемния договор. Това е така, защото по силата на цитираната по – горе разпоредба на чл. 3 от съглашението определянето на дължимата наемна цена е предоставено изцяло на съконтрахента (на наемателя), тъй като тя е функция от реално ползваната от последния площ от отдадената под наем земеделска земя. Изразено е разбиране, че само по себе си, наличието на подобна уговорка в договора е достатъчно да обоснове извод за сключването му от пълномощника във вреда на представлявания. Затова оплакването във въззивната жалба, че увреждане за последния не е налице, защото уговорената в случая наемна цена съответствала на средния размер на рентата, получавана за отдадени по наем земеделски земи в землището на [населено място] за стопанската 2020/2021 г., е счетено за неоснователно.

По отношение на субективния елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД въззивният съд е посочил, че той се свежда до проявена недобросъвестност от овластения и третото лице, с което той договоря. Изтъкнал е, че установяването на този елемент е възможно да се проведе и с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да водят до извод за сговаряне за увреждане на представлявания. В разглежданата хипотеза е прието, че и този елемент е налице. При установената родствена връзка между пълномощника М. К. А. и законния представител на ответното дружество „БГ Рент 2017" ЕООД - неговият син Ю. М. А., е направено съждение, че знанието за увреждане от страна на третото лице при договарянето се презюмира. Изтъкнати са аргументи, че споразумяването за увреждане на представлявания (при визираното договаряне на пълномощника с насрещната страна по правната връзка) произтича от факта на проведения от представителя избор да защити интереса на дружеството, управлявано от неговия син, пред този на своя доверител, договаряйки със сина си и то съзнавайки, че сключва сделка при много неизгодни за представлявания условия. Прието е също, че обстоятелствата по делото сочат на нарушени доверителни отношения - индиция за недобросъвестност у представителя, доколкото правата по пълномощното са били упражнявани сравнително активно само първите три години след издаването му, но не и в следващите около шест години до сключването на атакувания договор, респ. че самият представляван е манифестирал намерение и воля лично (без да действа чрез представител) да отдава под наем имотите си.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Възниква ли наемно правоотношение върху земеделска земя, за която не е уговарян наем между страните при неизползването й от наемателя, но формално е включена в предмета на договора за наем?“;

2. „Следва ли съдът при преценката на крайния резултат от твърдяната увреждаща за ищеца сделка, сключена при превратно упражняване на представителна власт от пълномощника, да сравни изгодата от възмездно уговорената за него (ищеца) облага по дължим от третото лице наем, която изгода да съпостави с приета като увреждаща клауза по атакувания договор?“;

3. „Въз основа на кои обстоятелства се извършва преценката кога представителят, при сговаряне с лицето, с което той договаря, действа във вреда на представлявания, и в частност – съставлява ли единствен признак за увреждането неадекватността на престациите по договора?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК (по първото и второ питане) и решение № 117 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 5654/2015 г. на IV г.о. (по третото питане). Във връзка с първия поставен въпрос се твърди още, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото произнасянето на съда по правопораждащите факти е от значение за точното прилагане на нормата на чл. 40 ЗЗД.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение и изразяват несъгласието й с направените изводи за основателност на претенцията. Питанията са изградени върху хипотези, каквито не са се осъществили при данните по делото и които не са разглеждани от инстанцията по същество, респ. по които не излагани съображения във въззивното решение. Съставът на втората съдебна инстанция не се е занимавал с въпроса дали е налице правна връзка по договор за наем на земеделска земя, за която не е уговарян наем в случаите когато тя не се ползва реално (както е формулиран първия въпрос). За да уважи иска с правно основание чл. 40 ЗД съдът е приел, че предмет на наемно правоотношение е цялата земеделска земя, посочена в договора и за ползването й се дължи заплащане на уговорената наемна цена. Затова и клаузата, договорена от пълномощника и предвиждаща дължимост на наема само за реално използваната площ от земята, е счетено да обуславя сама по себе си извод за увреждане на представителя. Ето защо и решаващите съображения на въззивния съд не са основани на сравнителна оценка на изгодата при съпоставяне на данните за реализиран от представлявания приход от наем, дължим от трето лице с дохода по процесния договор, така, като е уговорен във въпросната увреждаща клауза (в контекста на второто питане). На още по - голямо основание, при произнасянето си относно наличие на увреждане по смисъла на чл. 40 ЗЗД съдът не е разгледал въпроса за насрещните престации по наемния договор и не обсъждал дали са адекватни (каквото е последното питане). Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което достъп на въззивното решение до касация не може да се осъществи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.