Определение № 4948 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1264/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. А., с ЕГН [ЕГН], чрез адв. Л. К. – АК - Пазарджик, [улица], ет. 1, срещу въззивно решение № 386/17.11.2023 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в. гр. д. 599/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение на Районен съд - Пазарджик, постановено по гр. д. № 566 по описа на съда за 2020 година, с което по иска на П. Д. Д. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. Пазарджик, [улица] - недееспособен, действащ чрез настойника си Р. М. П. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. Пазарджик, [улица], против М. К. А. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. Пазарджик, [улица], е постановено унищожаването на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД на сключения между страните договор за продажба на поземлен имот с идентификатор 53335.911.4 по КККР на [населено място], обл. Пазарджик, представляващ нива с площ 9.261 дка, четвърта и пета категория на земята, находяща се в землището на [населено място], местност „О.“, за който е съставен нотариален акт №67/24.09.2015 г., том II, peг. № 2977, нотариално д. № 232/2015 г. по регистъра на Ю. В. - нотариус с pег. № 436 в Нотариалната камара.

В касационната жалба се излагат съображения, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че е постановено и в нарушение на абсолютната процесуална предпоставка за надлежното водене на исковия процес, а именно надлежната процесуална легитимация на страните, тъй като искът не е предявен от П. Д. – продавачът по процесната сделка, а от Р. М. П., в качеството й на настойник на П. Д. Д.. Подробно се обосновава тезата на ответницата, че е направила възражение за погасяване на иска по давност, когато се е запознала с преписката по настойничество, поради което счита, че възражението за погасяване на иска по давност е направено своевременно до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Твърди се още, че въззивната инстанция отказала допускането на тройна съдебномедицинска експертиза за състоянието на продавача към момента на изповядване на сделката. По тези и други подробни съображения жалбоподателката М. К. А. чрез процесуалния си представител моли касационната инстанция да отмени атакуваното съдебно решение.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като изрично твърди, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които имат значение за изхода на конкретното дело и са обусловили правните изводи на Пазарджишкия окръжен съд по предмета на спора, но са в противоречие с практиката на ВКС по така повдигнатите въпроси, които са формулирани по следния начин:

1. От кога започва да тече давностният срок по чл. 32, ал. 2 от ЗЗД в хипотезата на поставяне под запрещение на прехвърлителя по процесната сделка?

2. Тече ли давностният срок по чл. 32, ал.2 от ЗЗД във времето от влизането в сила на решение за поставяне под пълно запрещение на прехвърлителя до момента на назначаването на настойническия съвет и настойник?

3. Допустимо ли е по реда на чл. 147 от ГПК ответникът да направи възражение за недопустимост на предявеният иск по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД след срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ако към момента на изтичането на срока по чл. 131 от ГПК не е знаел за факти и обстоятелства, свързани със спирането на изтичането на давностния срок по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД и това незнание е свързано с непредставянето на намиращ се у противната страна документ?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, оплаквания и доводи на страните и събраните в тяхната подкрепа доказателства и да изложи становището си по тях в мотивите към съдебния акт?

По този въпрос се изразява становище, че въззивният съд е отговорил отрицателно на така поставения въпрос, в противоречие на практика на ВКС, част от която са например решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д. 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр.д. 89/2012 г. на ІV ГО ВКС.

5. При преценката дали дееспособно лице, сключило договор за покупко-продажба на имот, е могло да разбира или да ръководи действията си, съдът следва ли да съобрази освен медицинските, още житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими към състоянието на лицето за релевантния момент?

Сочи се противоречие с решение № 698/2011 г. по гр. д №14/2010 г., ІІІ г.о на ВКС.

6. Въззивният съд длъжен ли е служебно да назначи експертиза и използва вещо лице по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК, когато е въведено съответно оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение с оглед изясняване на даден фактически въпрос от значение за правилното решаване на спора, при събрани противоречиви данни за него в хода на делото?

7. Длъжен ли е съдът да отведе от делото вещо лице, когато от материалите по делото се установи, че вещото лице не е обективно, че е лично заинтересовано и предубедено по фактите и въпросите, по които следва да даде отговори?

Изразява се становище, че съдът е процедирал в противоречие с решение № 174 от 13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.

Ответната по касация страна чрез адвокат И. Б. - АК - Пазарджик, процесуален представител на Р. М. П. в качеството й на настойник на П. Д. Д., оспорва касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение съобрази следното:

С атакуваното в настоящото производство въззивно съдебно решение, въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявен от Р. П. в качеството й на настойник на П. Д., поставен под пълно запрещение, иск с правно основание в разпоредбата на чл. 31 от ЗЗД. Приел е за безспорно установено, че с влязло в сила решение № 73 от 13.10.2016 година на Пловдивския апелативен съд ищецът П. Д. е поставен под пълно запрещение, както и че с нотариален акт № 67 от 2015 година той е продал на М. А. нива от 9,261 дка в м. “О.“, землището на [населено място] - IV и V категория за сумата 1 220 лева според нотариалния акт, а според подписана от ищеца разписка – за сумата от 5 100 лева. В решението си Пазарджишкият окръжен съд е обсъдил свидетелските показания и две заключения на вещи лица, приети в хода на делото пред първата инстанция. Във въззивното решение е отбелязано, че според първото заключение на вещото лице д-р Д. ищецът е грубо ориентиран за личност, не е ориентиран за време, място и обществено- политически събития, мисленето му е забавено, има косвени данни за слухови халюцинации, внимание, воля и памет са снижени, нивото е на примитивна личност. Посочено е, че изводът на този експерт е, че ищецът Д. страда от параноидна шизофрения с тежък ход на протичането и с тежък шизофренен дефект, което води до затруднения да разбира свойството, и най-вече значението на извършеното, не може да ръководи постъпките си и да се грижи за интересите си като такова е било състоянието му и към датата на извършване на продажба на земеделския имот. Въззивният съд е обсъдил и второто прието по делото заключение на д-р М., който е достигнал до извода, че при П. Д. са налице сигурни данни за шизофренна промяна на личността и че към датата на извършване на сделката е невъзможно ищецът да е бил в ремисия. Съдът е отразил в мотивите си становището на вещото лице д-р М., че при параноидната шизофрения не всички страдащи губят дееспособността си, но изводът му е, че при ищеца характеристиката на болестните процеси през периода 2012-2016 година не са му позволявали свободно, без външна намеса да формира и изрази воля към датата на сделката.

Въззивният съд е приел, че правопогасяващото възражение по смисъла на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД, касаещо погасяване на правото на иск, е несвоевременно направено. Съдът е отбелязал, че този срок е давностен, за него съдът не следи служебно и основателността на такова възражение би довела до неоснователност, съответно - отхвърляне на иска и няма отношение към допустимостта му. Въззивният съд е приел, че ответникът не е направил това възражение нито в писмения отговор, нито в първото по делото заседание, а в последното проведено такова, поради което е приел, че правилно същото не подлежи на обсъждане.

На база на приетата от въззивния съд фактическа обстановка същият е стигнал до своя краен правен извод, че предявеният иск с правно основание чл. 31 ал.1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен като се прогласи унищожаемостта на сделката. Приел е, че заболяването на ищеца датира от около 26 години преди сключване на сделката, че лицето е постъпвало в лечебни заведения и че е било прилагано медикаментозно лечение, но нередовно, че са налице сигурни данни за шизофренна промяна на личността при него, че към датата на извършване на сделката е невъзможно да е бил в ремисия като характеристиката на болестните процеси през периода 2012-2016 година не са му позволявали свободно, без външна намеса да формира и изрази воля към датата на сделката. Съдът се е позовал и на свидетелските показания, и на факта, че поставянето под запрещение на ищеца е станало скоро след сключване на сделката. Въззивната инстанция е приела, че са налице както медицинските, така и юридическите, съответно житейските критерии, за да се приеме, че ищецът към момента на сключване на сделката е бил недееспособен, поради което е формирала своя краен извод за основателността на исковата претенция.

Настоящата касационна инстанция счита, че първо следва да се даде отговор за допустимостта на атакуваното въззивно решение. В касационната жалба се навежда довод за недопустимост на атакуваното съдебно решение като се твърди, че същото е постановено в нарушаване на абсолютната процесуална предпоставка за надлежното водене на исковия процес, а именно, че липсва надлежната процесуална легитимация на страните, тъй като искът е предявен не от продавача по процесната сделка П. Д., а от настойника му. За да обоснове тезата си, касаторът се позовава на решение № 487/11 от 09.01.2012 г. по гр.дело № 1764 по описа за 2010 год., ІV г. о. на ВКС като съдебен акт, в разрез с постановките на който е действал въззивният съд.

Настоящата касационна инстанция приема, че не е налице соченото от касатора основание за касационно обжалване, визирано в чл. 281, т. 2 ГПК. В цитираното от касатора решение изрично е посочено, че в производство по иск за унищожение на сделка задължително трябва да участват страните по нея като съответно за конституирането им съдът е длъжен да следи и служебно. В конкретния случай производството се е развило с участието на надлежните страни. Ищецът е недееспособен, поради което от негово име в процеса е действал неговият настойник. Искът не е предявен от Р. М. П. в лично качество, а като настойник на продавача по атакуваната сделка и в защита на неговите интереси. Макар в адресната част на исковата молба да са посочени само имената на настойника на П. Д., съдът изрично е посочил в определението си по чл. 140, ал. 3 ГПК, че ищец по иска е П. Д., действащ чрез своя настойник.

Предвид изложеното, не е налице вероятна недопустимост на атакуваното съдебно решение като основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване.

По поставените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси настоящата касационна инстанция приема следното:

Посочените в изложението въпрос 1 и въпрос 2 са такива, които касаят института на погасителната давност и спрямо същите не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Процесуалният въпрос, на който се търси отговор от касатора във връзка с тези два въпроса, е относно срока, в който следва да бъде направено възражението за погасяване правото на иск по давност. Именно в тази връзка касаторът е формулирал третия си въпрос, който не е коректно зададен, доколкото се смесват различни правни институти – недопустимост на предявения иск и неоснователност на иска във връзка с направено възражение за погасяването му по давност. От изложените съображения на касатора по този трети въпрос става явно, че същият оспорва факта, че съдът не е разгледал по същество направеното от негова страна възражение за погасяване на правото на иск по давност, приемайки, че възражението не е направено своевременно. Касаторът твърди, че в свое определение № 226 от 24.02.2011 г. по гр. д. № 1453/2010 г. на Върховен касационен съд по въпроса докога може да се прави възражение за давност при действието на новия ГПК е даден отговор, че всякакви правопогасяващи възражения и доводи могат да се правят до влизане на решението в сила. Касаторът счита, че въззивният съд се е отклонил от това правно разрешение.

Изводът, който е направен с посоченото от касатора определение, е изоставен с приемането на ТР 1/2013 от 9 декември 2013 год. по т. дело № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Решението по т. 4 гласи: „Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.

Преклузията е процесуална последица от неизвинителното бездействие или недопустимото действие на страната, която се отнася до неупражняването в срок на процесуалните възможности (права) на страните, които не влияят на развитието на производството, и която се изразява в погасяването на правото на страната да извърши пропуснатото процесуално действие във висящия процес. Разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК не дава каквато и да било възможност на ответника да поправи пропуска си да посочи в отговора на исковата молба възражения, които имат за предмет правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти. Правото му да стори това е погасено с изтичането на срока за отговор на исковата молба.

По силата на чл. 147 ГПК ответникът може да твърди нови обстоятелства в първоинстанционното производство само ако не е могъл да ги узнае и посочи своевременно, както и да твърди нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото. Крайният момент за това е приключването на съдебното дирене. Чрез тази разпоредба законодателят урежда принципната допустимост за въвеждането на нови средства за защита от страна на ответника след изтичането на срока за отговор на исковата молба, но само такива, по отношение на които преклузията не е приложима.

Касаторът е имал възможност да се позове на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от ЗЗД още с отговора на исковата молба. Бил е наясно на коя дата е сключена сделката и на коя дата е предявен иска. Разпоредбата на чл. 115, б. „е“ от ЗЗД е на разположение на ищеца, който при направено възражение от ответника за изтекла тригодишна давност за правото да се иска унищожение, считано от датата на сделката, ще следва да обори това възражение при наличие на данни за възможно спиране на давността.

Въпроси № 4, 6 и 7 ще бъдат разгледани заедно поради взаимната им свързаност. По отношение на въпрос № 4 за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения, оплаквания и доводи на страните и събраните в тяхната подкрепа доказателства, въпрос № 6 относно задължението на въззивната инстанция служебно да назначи експертиза и използва вещо лице с оглед изясняване на даден фактически въпрос от значение за правилното решаване на спора, и въпрос № 7 - длъжен ли е съдът да отведе от делото вещо лице, когато от материалите по делото се установи, че вещото лице не е обективно, че е лично заинтересовано и предубедено по фактите и въпросите, по които следва да даде отговори, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Като допълнителната предпоставка по тези въпроси се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на задължителната съдебна практика, включително и на цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По така поставените въпроси касационната инстанция приема следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според това ТР непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. При всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните.

Що се отнася до задължението на въззивната инстанция служебно да назначи вещо лице, в практиката на ВКС се поддържа последователно тезата, че съгласно чл. 202 от ГПК заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, а следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. Основните критерии въз основа, на които съдът трябва да преценява доказателствената сила на заключението са посочени в чл. 201 от ГПК (уреждащ допускането на допълнително или повторно заключение) и са неговата пълнота и яснота, а също така и неговата обоснованост. Съгласно първия от тези критерии заключението трябва да дава пълни и ясни отговори на въпросите, за които е допусната експертизата, по начин, че да не се налага извличането на отговора или на липсваща част от него чрез тълкуването на посоченото от вещото лице или чрез правенето на предположение в каква насока и какъв точно е даденият от същото отговор на въпроса. Също така заключението на вещото лице трябва да съдържа отговор на всички поставени от съда и страните въпроси. Вторият критерий е обосноваността на заключението, което означава, че вещото лице не само трябва да даде отговор на поставените му въпроси, но трябва и да мотивира изводите си, като посочи защо дава тези отговори и как е стигнало до тях. Двата критерия са свързани, тъй като обосноваността на заключението на вещото лице е предвидена с оглед на възможността съдът и страните да проверят правилността на заключението, което пък от своя страна изисква те да са наясно с дадените от вещото лице отговори на поставените му въпроси. Проверката на заключението се извършва не само чрез оценка на изложените в него мотиви на вещото лице за даване на приетия от него отговор на поставения му въпрос, но и чрез съпоставката му с останалите писмени и гласни доказателства по делото, а също така и с оглед на неговата документираност - дали същото се потвърждава от останалите по делото доказателства и дали почива на обективни факти, документи и други, които биха могли да бъдат проверени от съда и страните. Във връзка с това съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (дори то да не е оспорено от страните), като е задължен да мотивира извършената от него оценка на заключението чрез излагане на мотиви защо го възприема или не. Когато съдът не възприема заключението на вещото лице той може, вземайки предвид данните от същото, сам да формира други крайни изводи, като при това обаче изложи подробно начина, по който е достигнал до тях, като това трябва да бъде направено ясно и разбираемо, за да може да бъде разбрано и оспорвано от страните, съответно проверено по пътя на обжалването. При наличието на противоречиви заключения по един и същи въпрос съдът е задължен да обсъди и оцени същите в съвкупност с останалите събраните по делото доказателства, като с оглед на това възприеме едно от тях, а в мотивите към решението си обоснове тази своя преценка и посочи защо възприема едното заключение, а другото не.

Видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ГПК, така и с оглед указанията относно правомощията на въззивния съд по служебно назначаване на експертиза, съдържащи се в т. 3 на ТР №1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК дори и въззивникът да не е поискал назначаване на експертиза за установяване на определен факт, съдът сам следва да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. Въззивната инстанция като инстанция по същество може да назначи нова експертиза по даден въпрос, включен в предмета на доказване, но това действие е въпрос на нейна преценка доколко една такава експертиза е необходима за изясняване на факти по спора.

По въпроса, свързан с отвод на вещото лице при съмнение за неговата безпристрастност, жалбоподателят сочи практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос, както е посочил касаторът, е постановено решение № 174 от 13.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 3122/2014 г., I т. о., ТК, в което е разгледан въпросът до кой момент може да се направи възражение по чл. 196, ал. 1 вр. чл. 22, ал. 1 ГПК при съмнение за безпристрастността на вещото лице. Прието е, че вещото лице трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото и за да бъде преценката му правилна, вещото лице трябва да бъде безпристрастно като съда. По тази причина разпоредбата на чл. 196, ал. 1 ГПК препраща към чл. 22, ал. 1 ГПК, гарантираща безпристрастността на вещото лице чрез възможността за неговия отвод, както и обещанието му за безпристрастие /чл. 200, ал. 1 ГПК/. Всяка от страните може да иска отстраняване на вещото лице ако са налице основания за съмнение, относно безпристрастието му /чл. 196, ал. 2 ГПК/, а от своя страна вещото лице е длъжно да съобщи на съда съществуването на обстоятелства, поставящи под съмнение неговата безпристрастност /чл. 196, ал. 3 ГПК/. Законът не посочва краен срок, в който може да бъде направен отвод на вещото лице, но разрешението на този въпрос е свързано с момента на узнаване на обстоятелствата, които представляват основание за отвод на това лице и тяхното релевиране /арг. от чл. 23, ал. 1 ГПК/. Трайна е практиката на съдилищата, че при направен отвод на съдия или вещо лице съдът е този, който преценява дали са налице основания за отвод или не, т.е. съдът не е длъжен да уважи направеното искане за отвод.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил собствени мотиви относно фактите, които приема за установени, след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска. Съдът е изложил собствени мотиви по спора като анализирал всички събрани по делото доказателства – писмени доказателства, приложени по делото и касаещи здравословното състояние на ищеца с оглед неговото психическо заболяване; две съдебни експертизи, изготвени от специалисти в областта на психичните заболявания; свидетелски показания; обяснения на страните. Подходът на въззивния съд при анализ на тези доказателства е комплексен като не се дава превес на никое от тези доказателства. Въззивният съд е формирал свой собствен извод за основателността на исковата претенция и е изложил нужните мотиви в своя съдебен акт. Направеното искане от страна на ответната страна за отвод на вещото лице д-р Д. не е било подкрепено с посочване на обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие, а е посочено, че основанието за отвод спрямо този специалист е „съществуващи зависимости в Пазарджишкия съдебен окръг“, както и „показал лична заинтересованост и предубеденост по фактите и въпросите“. Съдът не е отвел въпросното вещо лице, но с оглед защита на правата на страните е назначил второ вещо лице, от друг съдебен район, чието заключение не оборва заключението на предишния експерт.

Петият въпрос, поставен от касатора, е основният въпрос, разглеждан от въззивната инстанция, и който е обусловил крайния изход от спора, поради което спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Както в посоченото от касатора решение № 698/12.01.2011 г. по гр.д. № 14 по описа за 2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, така и в решение № 50028/11.09.2023 г. по гр. д. № 3773/2021 г. на IV ГО на ВКС, а и в мотивите на ТР № 5 от 30.05.2022 год. по т. дело № 5/2020 година на ОСГТК на ВКС, се приема, че основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката и по-специално - дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса да формира и да изрази волята си. Във всички или в повечето от случаите установяването на това състояние изисква притежаването на специални знания, поради което се изисква назначаването на вещо лице. Това вещо лице дава заключение за това налице ли е физиологично или психично състояние на лицето, което може да се отрази на възможността му да формира правно валидна воля и каква е степента, в която състоянието може да повлияе в тази насока. Наличието на такова състояние представлява медицинския критерий, наличието на който е една от предпоставките за унищожаемостта по чл. 31 от ЗЗД, като само то обаче не е достатъчно за това. За да бъде унищожаем договорът на посоченото основание е необходимо волята на страната действително да е била опорочена, като физиологичното или психичното й състояние действително да я е възпрепятствало да разбира или да ръководи действията си и то към момента на сключването на договора. Двете предпоставки са предвидени алтернативно – едно лице може да разбира действията си, но да не може да ги ръководи. Невъзможността на едно лице да разбира действията си означава то да не е способно да осъзнае съдържанието на постъпките си или правните им последици, а при невъзможност да ги ръководи е накърнен волевият му процес, налице е дефицит в протичането му. Обективното състояние на лицето с опорочена воля може да се дължи на слабоумие (тежка или дълбока олигофрения или деменция) или на душевна болест, т.е. на различните психични заболявания (шизофрении и др. подобни). Преценката за това е предоставена на съда, който не може да бъде заместен от заключението на вещото лице. Съдът трябва да изгради извода си в тази насока, чрез преценка на данните по делото относно обстоятелствата, преди и към момента на сключване на договора, изразените от страните по него становища и воля, всички останали обстоятелства, които в конкретния случай биха имали значение за възможността на страната, свободно и без външна намеса да формира своята воля. Тези обстоятелства представляват юридическия критерий, въз основа на който трябва да се прави извод за наличието на хипотезата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Двата критерия - медицинския и юридическия са взаимосвързани и подлежат на едновременно разглеждане в производството по иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД. Поради това заключението на съдебномедицинската експертиза представлява само едно от доказателствата в производството и трябва да бъде преценявано с оглед на всички събрани по делото доказателства. При извършването на дължимата проверка съдът е длъжен да съобрази всички съотносими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка - възраст, здравословно състояние, начин на живот, различни зависимости, включително и от трети лица и други. Съдът следва да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства /писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните/ съобразно изискванията на чл. 235 и сл. от ГПК, без да е длъжен да дава превес на заключенията на медицинските експертизи.

Въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебна практика. Той подробно е обсъдил и двете приети по делото експертизи, които не си противоречат, а се допълват. Анализирал е и свидетелските показания, както и други данни по делото – например поставянето на лицето под пълно запрещение от съответния съд в кратък период от време след датата на атакуваната сделка. Анализът, направен от въззивния съд на събраните по делото доказателства, е комплексен, като са изследвани както медицинските, така и юридическите и житейските критерии за преценка на основателността на исковата претенция. Въззивният съд е отбелязал в мотивите си, че според вещото лице д-р Д., всички психични сфери на психичната дейност /в частност когнитивни параметри/ на Д. са засегнати в максимална степен от 2012 година до настоящия момент като първоначално е била перманентна психоза, а впоследствие тежка личностна деградация. Съдът е отразил в мотивите си становището и на вещото лице д-р М., че при параноидната шизофрения не всички страдащи губят дееспособността си, но изводът му е, че при ищеца характеристиката на болестните процеси през периода 2012-2016 година не са му позволявали свободно, без външна намеса да формира и изрази воля към датата на сделката. Съдът е формирал своя краен извод и на свидетелските показания, установяващи здравословното състояние и начина на живот на ищеца („постоянно си говорел сам“; „изкъртил с някакво малко желязо плочите пред къщата и слагал камъни в гардероба си“; „често гледал в една точка“; „на моменти е агресивен и състоянието му е от повече от 20 години“), както и на обясненията на настойника на ищеца, че след смъртта на майката му (31.07.2015 година) Д. бил изпаднал в тежко психическо състояние като всички роднини полагали грижи за него, а сделката е осъществена по-малко от два месеца след това, а още и че ответната страна проявявала интерес към процесната нива приживе на майката на ищеца, която отказала продажбата.

Въззивното решение е изцяло съобразено с практиката на ВКС по така поставения от касатора пети въпрос, поради което по този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

С оглед изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното съдебно решение на Пазарджишкия окръжен съд не следва да се допуска на касационно обжалване. Предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК са правните разрешения на втората съдебна инстанция и същите са съобразени със закона и съдебната практика.

На ответната по касация страна следва да се присъдят направените в касационното производство разноски в размер на 300 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение