Определение № 2102 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 620/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. И. Ц. от [населено място] срещу решение № 1537 от 29.12.2025 г. по в. гр. д. № 1351/2025 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски окръжен съд решение № 22 18.02.2025 г. по т. д. № 65/2024 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат на пътно-транспортно произшествие от 25.10.2023 г., за разликата над 30 000 лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с тежестта на получените от него травматични увреждания и всички останали релевантни обстоятелства, поради което се явява занижено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като значим за изхода на делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, е поставен въпросът: „Относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и в частност относно задължението на съда за мотивиране на оценъчния си извод за определяне на справедлив размер на обезщетението“. В подкрепа на заявеното основание са посочени: решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 20 от 11.02.2020 г. по т. д. № 247/2019 г. на II т. о., решение № 50111 от 01.02.2024 г. по т. д. № 1036/2022 г. на II т. о. и решение № 298 от 19.12.2018 г. по т. д. № 2732/2017 г. на II т. о. Ответникът по касация – ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 13.03.2026 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за присъденото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 15 000 лв., е приел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответния застраховател ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетение на ищеца Л. Ц. за претърпените неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 25.10.2023 г., причинено по вина на застрахования при него водач Х. Б.. Решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия ищец. Като релевантни в тази насока е преценил обстоятелствата, че: пътно-транспортното произшествие е настъпило на 25.10.2023 г. – на паркинг на площад „Свобода“ в [населено място], в пазарен ден със засилено движение, което поражда необходимост от повишено внимание; микробусът, управляван от застрахования при ответното дружество водач, не е бил в полезрението на ищеца (той е бил с гръб към превозното средство и не е могъл да го възприеме зрително); автомобилът е потеглил назад с ускорение, като няма данни същият да е притежавал парктроник, подаващ звуков сигнал при движение назад; водачът не е обезопасил движението си на заден ход и с помощта на външно навигиране. Споделен е и изводът на първата инстанция, че сумата 30 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В тази връзка въззивният съд е съобразил: проведеното оперативно лечение – с имплантиране на остеосинтетичен материал; продължителността на възстановителния период – около 7-8 месеца; понесените от ищеца болки – интензивни през първите 20-ина дни и при започване на раздвижването и затихващи в рамките на по-нататъшния оздравителен процес; придвижването му в продължение на 4-5 месеца с проходилка или патерици и нуждата от чужда помощ в ежедневието; пълното му възстановяване понастоящем. По отношение на получения от ищеца по време на лечението в ортопедично отделение исхимичен инсулт, съдебният състав е възприел становището на вещото лице, че сърдечният проблем не е в пряка причинна връзка с травмите в резултат на произшествието. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. Формулираният от касатора въпрос „Относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и в частност относно задължението на съда за мотивиране на оценъчния си извод за определяне на справедлив размер на обезщетението“ не представлява правен въпрос по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По своята същност, въпросът обективира несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал въззивният съд и следователно е относим към правилността на обжалвания акт. Независимо от това, следва да се отбележи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е процедирал в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС. Точно обратното, в рамките на изключителната си компетентност на съд по съществото на спора, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай и относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищеца неимуществени вреди, в т. ч. и конкретните социално-икономически условия в страната към датата на ПТП. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в цитирания тълкувателен акт. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 102.26 евро (равностойност на 200 лв. ), определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК