Определение № 60341 от 13.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно Решение № 260 092 от 17.11.2020 г. по в.гр.д.№ 583/2020 г. на Окръжен съд - Русе е потвърдено Решение № 469 от 20.03.2020 г. по гр.д.№ 2182/2019 г. на Районен съд – Русе в частта, с която е допуснат до делба между И. И. Д., П. Д. Т. и Г. Н. М. следният недвижим имот: УПИ * в квартал 2 от имот 5 по регулационен и застроителен план на [населено място], [община], одобрен със заповед № 666 от 30.12.1987 г. на Председател на ИК на ОбНС - Русе с площ от 1,135 дка и отреден за жилищно застрояване, при съседи: улица, УПИ * от квартал 2 и УПИ * от квартал 2 съгласно скица № УТ-01-632 от 08.04.2019 г., а съгласно Постановление за възлагане на недвижим имот от 23.03.2018 г. на ЧСИ В. Н. с рег. № * на КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Русе, съставено по изпълнително дело № 20179140400415 има следното описание: УПИ от квартал 2 с площ от 1 060 кв.м. по регулационния план на [населено място], [община], област Р., [улица], заедно с построената в това УПИ паянтова жилищна сграда със застроена площ от 25 кв.м., при граници за целия имот: от двете страни улици, УПИ , УПИ **.

С въззивното решение първоинстанционният акт е отменен в частта за правата, при които е допусната делбата, като вместо определените от РС квоти (за И. И. Д. – 1/4 ид.ч., за П. Д. Т. – 1/4 ид.ч. и за Г. Н. М. – 2/4 ид.части) е постановено делбата да се извърши при права 1/2 ид.част за Г. Н. М. и 1/2 ид.част в режим на съпружеска имуществена общност за И. И. Д. и П. Д. Т..

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Г. Н. М. чрез процесуален представител по чл. 32, т. 2 ГПК – съпругът й З. С. М., като е приподписана от назначения по реда на чл. 94 – 99 ГПК служебен адвокат на касаторката - адвокат З. П. от АК – Р.. Поддържа, че въззивното решение е нищожно (тъй като не са посочени адресите на страните), както и неправилно - като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Ответниците по касация И. И. Д. и П. Д. Т. са депозирали отговор чрез адвокат И. Д. от АК – Р., като възразяват срещу допускане на обжалването и срещу основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Производството е за съдебна делба във фазата по допускането й. Въззивният съд е приел, че предмет на иска за делба е недвижим имот, находящ се в [населено място], Р. област, съставляващ УПИ * в кв. 2, образуван от имот 5 по РЗП на селото, с площ от 1,135 дка, при граници: улица, УПИ * от кв. 2, УПИ * от кв. 2, заедно с построената в него паянтова жилищна сграда, със застроена площ от 25 кв.м. Имотът е закупен с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот вх.рег.№ 5735 от 20.04.2004 г., акт № 60, т.ХV, дело № 3470/2004 г. на СВ - Русе на името на З. С. М. по време на брака му с ответницата по иска Г. Н. М.. Предвид възмездния начин на придобиване, имотът е в режим на съпружеска имуществена общност. Последната е прекратена в резултат на осъществено спрямо притежаваната от съпруга на ответницата принудително изпълнение, като собственост на ответницата е останала 1/2 ид.част от имота. С Постановление за възлагане на недвижим имот от 23.03.2018 г., издадено от ЧСИ В. Н. с рег.№ * на КЧСИ по изпълнително дело № 20179140400415, вписано в СВ - Русе на 15.11.2018 г., И. И. Д., по време на брака си с П. Д. Т., е придобил 1/2 ид.част от имота за сумата в размер на 2 196 лв. Така придобитата 1/2 ид.част е в режим на съпружеска имуществена общност между ищците по делото. Същата е бездялова, поради което същите притежават общо въпросната 1/2 ид.част. След влизане в сила на постановлението за възлагане, между страните по делото е възникнала съсобственост върху процесния недвижим имот при права 1/2 ид.част за ответницата и 1/2 ид.част за ищците в режим на СИО. Ето защо е прието, че първоинстанционният съд правилно е допуснал да се извърши съдебна делба на имота между страните по делото.

Доводите на ответницата, че не е очертан предмета на съсобствеността, са намерени за изцяло неоснователни. Недвижимият имот - предмет на иска за делба, е индивидуализиран съгласно титулите за собственост на съделителите: нотариален акт за покупко-продажба, вх.рег.№ 5735 от 20.04.2004 г., акт № 60, т.ХV, д. №3470/2004 г. на СВ-Русе, Постановление за възлагане на недвижим имот от 23.03.2018 г., издадено от ЧСИ В. Н. с рег.№ * на КЧСИ по изпълнително дело № 20179140400415 и актуалното описание, съдържащо се в представената по делото скица от 08.04.2019 г., издадена от Община - Русе.

Оплакването, че правата не са определени правилно, е счетено за основателно. С решението на първата инстанция делбата е допусната при права 2/4 ид.части за ответницата и по 1/4 ид.част за ищците. Предвид възмездното придобиване на 1/2 идеална част от имота от публичната продан по време на брака на ищците, прието е, че същата е в режим на бездялова съпружеска имуществена общност, с оглед което е постановено изменението досежно квотите, при които да се извърши делбата: 1/2 ид.част за Г. Н. М. и 1/2 ид.част за И. И. Д. и П. Д. Т. в режим на съпружеска имуществена общност.

В изложението към касационната жалба искането касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато се поддържа по следните въпроси: 1. При констатиране на несъответствие между описанието на делбената вещ по документа за собственост и реалното състояние на същата, обективирано с експертиза, съдът следва ли да допусне до делба вещта и при кое описание? Съответно - следва ли да даде указания за изправяне на описанието в исковата молба според установеното реално състояние на вещта; 2. Въпрос за процесуалното представителство и възможността на страните да вземат участие по делото.

Поддържа се и искане за допукане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставените въпроси касаят начина на индивидуализация на имотите в диспозитива на съдебното решение, с което се допуска делбата. Свързани са с оплакването, че е допусната делба на недвижим имот с площ, различна от площта на имота, индивидуализиран в исковата молба, т.е на недвижим имот, който не е идентичен с имота, обект на спорното право. В тази връзка и по повод поставените въпроси на първо място следва да се има предвид, че площта на имота не е негов съществен индивидуализиращ белег. В практиката на ВКС (Решение № 15 от 31.08.2018 г. по гр.д.№ 3563/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 323 от 27.09.2011 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр.д.№ 1584/2009 г. на ВКС, І г.о.) трайно се приема, че за отграничаване на поземлените имоти един от друг е необходимо да бъдат посочени землището, в което се намира съответния терен, местността, сигнатурата по регулационния план или ПУП (ако се намира в урбанизирана територия), идентификаторът (ако за съответната територия има изработена кадастрална карта) и границите. Последните определят площта, заключена между тях, т.е. пространствените предели на правото на собственост. Възможно е действителната площ на имота, определена от неговите граници, да не съвпада с площта, отразена в документа за собственост или заявена с първоначалните твърдения в исковата молба. Това може да се дължи на различни причини, включително грешно изчисление, поради което се приема, че площта на имота (като променлива величина) е второстепенен индивидуализиращ белег. В случая описаният в диспозитива на съдебното решение недвижим имот съвпада по съществени индивидуализиращи белези (местонахождение и граници) с имота, индивидуализиран в исковата молба. Обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение са посочени и двете площи – според скицата и според документа за собственост, при едни и същи граници, не води до неяснота кой е спорния имот, не води до допускане на делба на несъществуващ имот, нито се отразява на извода на въззивния съд за идентичност на заявения с исковата молба недвижим имот, с имота, очертан като предмет на съсобственост, в диспозитива на първоинстанционното решение. Площта сама по себе си не може да бъде решаващ индивидуализиращ белег на имота, тъй като тя не може да определи пространственото му разположение. Индивидуализирането на имота чрез неговите граници, е достатъчно, за да бъде той идентифициран. Произнасянето на въззивния съд в рамките на сезирането и при съблюдаване на формираната трайна практика изключва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по уточнения от касационната инстанция въпрос за процесуалното представителство и възможността на страните да вземат участие по делото. Доводите на касаторката, че правото й на участие по делото е нарушено, са неоснователни. Страната има правото да извършва съдопроизводствени действия лично ( чл. 28, ал. 1 ГПК ) или чрез надлежно упълномощен представител ( чл. 34 ГПК ). Тези разпоредби гарантират правото на участие в производството по делото с оглед защита интересите на страната. В случая, в качеството й на ответник по иска, касаторката изрично е упълномощила съпруга си З. М. да я представлява в производството по делото на основание чл. 32, т. 2 ГПК. От данните по делото се установява, че първоинстанционният съд не е отстранявал съпруга на ответницата, в качеството му на неин представител за конкретното производство, а единствено го е отстранил за част от проведеното на 03.02.2020 г. открито съдебно заседание на основание чл.141 ГПК и му е наложил глоба. След отстраняването му от съдебна зала, на З. М. е осигурена възможност да се запознае с развитието на делото, като са налице доказателства, че същият е сторил това и е депозирал редица молби преди проведеното на 24.02.2020 г. открито съдебно заседание. Поради отсъствие на общото и допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпрос № 2.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е налице позоваване и на чл. 280, ал. 2 ГПК. Това основание не е налице. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не съществува вероятност решението да е нищожно - същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано.

Не се констатира и вероятност обжалваното решение да е недопустимо, предвид изложените по-горе съображения във връзка с поставените с изложението въпроси.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Съгласно чл. 281, т. 3 ГПК решението е неправилно при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В настоящия случай тези предпоставки не са налице.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение