Определение № 4 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2971/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. П. Х. против решение № 67 от 11.05.2021 г. по гр.д.№ 75/2021 г. на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение № 10/ 14. 01. 2021 г. по гр. д. № 1145/2020 г. на РС Разград. С последното е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 33, ал.2 ЗС да се допусне изкупуване на 91/697 ид. ч. от ПИ с идентификатор .....по КККР на [населено място], продадени от ответниците С. И. Ж. и М. Т. В. на ответника Р. С. И. за сумата 1500 лв. с н.а. № .... г. на нотариус Р. К.. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл. 33, ал.2 ЗС, за необоснованост на извода, че дворното място е обща част и има обслужващо предназначение по отношение на самостоятелните обекти на собственост, изградени в него. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: изгубило ли е самостоятелният си характер дворно място, когато част от съсобствениците притежават само идеална част от него, но не притежават собствени сгради или части от тях, построени в имота и следва ли да се спазва чл. 33, ал.2 ЗС при продажба на идеални части от поземления имот. Твърди се противоречие с Решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 2201/2017 г. на ВКС, ІІ гр.о. Ответникът по касация Р. С. И. оспорва касационната жалба и допускането до касация. Счита, че като етажен собственик е могъл да купи идеална част от дворното място без да се прилага чл. 33, ал.2 ЗС независимо, че не е притежавал идеална част от него, а се позовава и на това, че то е обща част на всички обекти от създадената вертикална и хоризонтална етажна собственост и при разпореждане с обект от нея не се прилага чл. 33, ал.2 ЗС. Изказал е и обратно становище, че дворното място не е обща част и всякакви сделки с него са възможни. Ответницата М. Т. В. оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като при хоризонтална етажна собственост не се прилага чл. 33, ал.2 ЗС. Оспорва допускането до касация, тъй като цитираното решение е неотносимо защото не е доказано, че има съсобственици на дворното място, които не притежават самостоятелни обекти или части от такива. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Безспорно е, че ищецът е съсобственик на дворното място и на самостоятелни обекти в него – втори жилищен етаж от триетажната сграда в северозападната част на имота, кафе-сладкарница и гараж като наследник на П. Х. Е., починал на 01.07.2009 г. /негов син/. От приложеното нот. дело № 162/2019 г., по което е издаден н.а. № ..... г. на нотариус Р. К. е установена част от съсобствеността на ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място]. От скицата е видно, че имота е идентичен с парцел .... с площ 697 кв.м. Установено е, че с н.а. № .... г. Х. Е. Х. и П. Х. П. са купили 1/2 ид.ч. от дворно място и построените в него паянтови пещи, навес и стаи, цялото от 328 кв.м., за което е отреден парцел .... от кв. ....по плана на Р. Х. П. Х. и А. А. Т. са купили с н.а. № .... г. по 1/4 ид.ч. от дворно място от 370 кв.м., съставляващо парцел .... от кв. ....и по 1/4 ид.ч. от построената в същото дворно място жилищна сграда. Идентичност между процесния ПИ с идентификатор ....и тези имоти, намиращи се в различни квартали не е установена освен с вписването на посочените нот. актове в скицата, издадена от АГКК. Сега в имота има шест сгради видно от отразеното в същата скица, където като лица, имащи права в него са записани и други лица. Установено е, че Х. Е. Х. е починал на 23.01.1977 г. и е оставил съпруга Х., починала на 17.11.1978 г. и общи деца М. и П. Х. /баща на ищеца/. М. е починала на 15.11.1996 г., а съпругът и А. А. Т. – на 22.01.1991 г. М. и Х. А. са техни деца, починали съответно на 10.01.2012 г. и на 26.12.2016 г. Наследници на М. са В. И. В., М. И. В. и ответницата М. Т., а наследник на Х. / починал без деца/ са същите наследници и съпругата му С. И. Ж.. С н.а. № .... г. на нотариус Р. К., ответниците С. И. Ж. и М. Т. В. продават на ответника Р. С. И. 91/697 ид. ч. от ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място] за сумата 1500 лв. По отношение на тази сделка, ищецът иска допускане на изкупуване. Купувачът не е съсобственик на дворното място, но с н.а. № ..... г. на нотариус Р. К. е купил самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....етаж втори /първи жилищен етаж/, ап. 1, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. Въззивната инстанция е приела тази фактическа обстановка за безспорна. Приел е, че когато в съсобствен недвижим имот са построени отделни сгради, които принадлежат на различни собственици, дворното място няма самостоятелно предназначение, а служи за обслужване и ползване на всички сгради, създава се положение, сходно на етажната собственост и собствеността върху общите части следва собствеността върху отделните самостоятелни обекти. Поради това сходство, съдът е приел, че по аналогия се прилага нормата на чл. 38, ал. 1 ЗС и земята се третира като обща част, а чл. 33, ал. 2 ЗС не намира приложение. Като допълнителен аргумент е посочено това, че в сгради 4 и 5 по скицата, представляващи двуетажна жилищна сграда – близнак, застроена в дворното място, съществуват самостоятелни обекти, собственост на различни лица, поради което и на това основание дворното място е обща част и на вертикална етажната собственост. Прието е, че И. е придобил идеалните части от земята, след като вече е имал качеството на етажен собственик, а при етажна собственост общите части не могат да се делят, нито да се прехвърлят отделно от обектите, към които принадлежат. От тук е изведен извод, че след като земята има обслужващ характер, всеки собственик може да продаде своята идеална част, без да се прилага разпоредбата на чл. 33 от ЗС. Съдебната практика /напр. Решение № 45 от 1.IV.1960 г., ОСГК, Решение № 101 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 461/2008 г., IV г. о. Решение № 198 от 1.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4381/2013 г., I г. о., Решение № 53 от 14.03.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1094/99 г., IV г. o., действително приема, че когато в съсобствено дворно място съществуват отделни самостоятелни жилища, принадлежащи на различните групи съсобственици за всяка от тези сгради, не се прилага чл. 33, ал. 2 ЗС, тъй като е налице хоризонтална етажна собственост по отношение на двете сгради по смисъла на чл. 37 от ЗС, а дворното място представлява обща част с оглед разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗС, което не подлежи на разпореждане отделно от сградите. Но не винаги дворното място е обща част на етажната собственост. С Решение № 661 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1437/2009 г., I г. о. са изложени аргументи за това в следния смисъл: Макар в чл. 38 ЗС дворното място, в което е построена сградата да е посочено като обща част, етажните собственици могат да уговорят то да остане съсобствено. В този смисъл положението на земята върху която е изградена сграда етажна собственост е сходно /но не аналогично/ с това на общите части по предназначение, защото зависи от волята на съсобствениците. Това разбиране произтича от възможността, предвидена в чл. 63 от ЗС, сграда, или самостоятелен обект на гражданския оборот да се притежава от правен субект отделно от правото на собственост върху терена. Възможно е част от съсобственците на терена да не притежават обекти от етажната собственост, защото са учредили само право на строеж В този случай след построяване на сградата – етажна собственост те не изгубват правото на собственост върху терена, или идеална част от него, защото съгласно чл. 99 от ЗС правото на собственост не се изгубва освен ако друг не го придобие. Притежателят на правото на строеж придобива сградата, или самостоятелен обект от нея, но той не придобива с изграждането й правото на собственост върху терена. Нормата на чл. 40 от ЗС определя начина на разпределение на дяловете на собствениците в общите части, но тя няма отчуждително действие по отношение на собствениците на терена, които не притежават обекти от етажната собственост. Щом собствеността върху сградата, или части от нея може да принадлежи на лица, притежаващи право на строеж различни от собствениците на терена, то и дворното место придобива статут на обща част на етажната собственост само по волята на страните. В този случай собственика на отделен обект от етажната собственост притежава правото на строеж за него без да притежава идеална част от терена.. Този извод се подкрепя и по аргумент на по-силното основание, произтичащ от изменението на чл. 66, ал.2 от ЗС /ДВ бр. 33/1996г., който допуска да се уговори при учредяване на право на строеж с погиване на постройката, то да се погаси, т.е. да се прехвърли обект на собственост без правото на строеж за него. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че дворното место може да е със значително по-голяма площ, която да не изчерпва нуждите на етажната собственост и да може да има и друго предназначение. В този смисъл е и Решение № 191 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., II гр. о., Ако обаче етажните собственици изразят воля дворното место, на което са съсобственици да бъде обща част, то правата върху него се определят по правилото на чл. 40 от ЗС. С посоченото от касатора Решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр.д.№ 2201/2017 г. на ВКС, ІІ гр.о. е прието, че когато някой от съсобствениците в поземления имот не притежава самостоятелна сграда или част от такава или право на строеж за такава, не може да се приеме, че е налице хипотеза на недопустимост на делбата по смисъла на ППВС № 2/1982г. защото чл.183, ал.4 ЗУТ е непирложим. В този случай теренът не е загубил самостоятелния си характер и не е придобил обслужващо значение спрямо сградите, поради което е допустима делба. В този смисъл са и следните актове на ВКС: решение № 59 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 911/2011 г., II гр. о., решение № 87 от 7.07.2011 г. по гр. д. № 825/2010 г., II гр. о., решение № 476 от 7.03.2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., I г. о. и решение № 137 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4874/2017 г., II г. о. В настоящия случай обаче от доказателствата по делото не се установява да има съсобственик, който да притежава само идеална част от дворното място без идеална част от сградите или от самостоятелен обект от сградите в него. По делото ищецът не е ангажирал доказателства за правата на всички съсобственици на дворното място, а от събраните доказателства не се доказва да има съсобственик, който да притежава само идеална част от дворното място, поради което поставеният въпрос не определя изхода от спора, а цитираната съдебна практика от касатора и посочената от съда, според която в тази хипотеза дворното място запазва самостоятелния си характер, е неотносима към спора. Затова не се допуска касационно обжалване по поставеният въпрос. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, във вр. с чл. 47, ал.6 ГПК и чл.7, ал.2, т.1, във вр. с чл.9, ал.3 от Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да плати на назначения особен представител на М. Т. В. - адвокат М. Л. Е. адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение