Определение № 692 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 161/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Сочи Стар“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. С. К. срещу решение № 1210 от 24.10.2019 г. по в. гр. дело № 1127/2019 г. на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, 2 състав, с което е обезсилено решение № 1566 от 15.04.2019 г. по гр. дело № 2395/2018 г. на Варненски районен съд, 39 състав, производството по гр. дело № 2395/2018 г. на Варненски районен съд, 39 състав е прекратено и „Сочи Стар“ ЕООД е осъдено да заплати на „Искра 1“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сума в размер общо 2 462 лв., представляваща направени разноски за двете инстанционни производства. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 80/09.10.2017г. по гр. д. № 1404/2017г. на ВКС, ГК, II г. о., Тълкувателно решение № 20/02.03.1968г. на ОСГК на ВС и определение № 267/09.05.2014г. по ч. гр. д. № 2062/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „Искра 1“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. В. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост като просрочена, евентуално за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е изложил точно и мотивирано основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, не е посочил материалноправният или процесуалноправният въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или се решава противоречиво от съдилищата. Поддържа и становище, че цитираното Тълкувателно решение № 20/02.03.1968г. на ОСГК на ВС е неотносимо, както и че липсва противоречие с определение № 267/09.05.2014г. по ч. гр. д. № 2062/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. В представения писмен отговор ответникът излага и съображения за правилност на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационното прозиводство. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Доводът на ответника за недопустимост на касационната жалба поради просрочие е неоснователен. Обжалваният въззивен съдебен акт представлява въззивно решение по чл. 270, ал. 3 ГПК, постановено в производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК, и подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280 и сл. ГПК в едномесечен срок от връчването му на страната съгласно разпоредбата на чл. 283 ГПК. Препис от решението на Варненски окръжен съд е връчен на „Сочи Стар“ ЕООД на 08.11.2019г. и касационната жалба е подадена на 06.12.2019г., т. е. в предвидения едномесечен преклузивен срок, поради което е допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното: За да обезсили първоинстанционно решение на основание чл. 270, ал. 3 ГПК и прекрати производството по предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК по отношение на три документа, представени по гр. дело № 4959/2011г. по описа на Варненски районен съд, 14 състав /договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот от 15.06.2010г., сключен между „Искра 1“ ЕООД и Х. Р. К. за апартамент 13 с площ от 143,32 кв. м., находящ се в апартаментен комплекс „Принцес Резиденс“, [населено място] с придружен превод на немски език на този договор; резервационно споразумение от 15.06.2010г. към този договор между същите лица с придружен превод на немски език; резервационно споразумение от 11.06.2010г. със страни „Сочи Стар“ ЕООД и И. Д. Липке относно апартамент 59 с площ от 63,74 кв. м., находящ се в апартаментен комплекс „Принцес Резиденс“, [населено място]/, въззивният съд е приел, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес. Посочил е, че предявените искове са за установяване съзнателно ползване на неистински частни документи и с невярно съдържание /горепосочените три документа/, а в условията на евентуалност за установяване по отношение на ответника на престъпни обстоятелства по чл. 309, ал. 1 НК, изразяващи се в съставяне на неистински частни документи /горепосочените три документа/, представени по гр. дело № 4959/2011г. по описа на Варненски районен съд, като се твърди, че деянията са извършени от неизвестен извършител. Ищецът извежда правния си интерес от така предявените искове с възможността да поиска отмяна на влязлото в сила решение по гр. дело № 4959/2011г. на Варненски районен съд. Съдебният състав на Варненски окръжен съд се е позовал на разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 5/14.11.2012г. по т. дело № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, относно предвидената от законодателя в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК възможност да се иска отмяна, когато по надлежен съдебен ред се установи „неистинност на документ“, като под „надлежен ред“ се има предвид влязла в сила присъда за документно престъпление /престъпно съставяне на документ за престъпления по чл. 308 НК, чл. 309 НК, чл. 311 НК до чл. 314 НК/ или установяване на същото от гражданския съд чрез иск по чл. 124, ал. 5 ГПК /чл. 97, ал. 4 ГПК /отм.//, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено, или е спряно поради някоя от причините предвидени в НПК. Изложил е съображения, че предвид разпоредбата на чл. 303, ал.1, т. 2 ГПК, съгласно която „престъпното действие“ следва да е извършено от страната или нейния представител, за да се мотивира правен интерес за предявяване на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК, може да се посочи бъдещо искане за отмяна по чл. 303 ГПК, като в производството като ответници следва да бъдат конституирани лицата, извършили престъплението - предмет на установителния иск, и лицата, по отношение на които следва да се противопоставят установените с решението престъпни обстоятелства. В конкретния случай евентуално съединените искове са предявени само срещу „Искра 1“ ЕООД - ищец по гр. дело № 4959/2011г. на Варненски районен съд, като се твърди, че престъпните действия, изразяващи се в съзнателно ползване на неистински частни документи, евентуално „в съставяне на неистински частни документи“ са извършени от неизвестен извършител. Посочил е, че предявеният иск не е за установяване неистинност на документи на основание чл. 124, ал. 4 ГПК, тъй като възможността за това е преклудирана, а за установяване на престъпно обстоятелство от значение за отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 124, ал. 5 ГПК. Въззивната инстанция е приела, че при така наведените твърдения исковете са недопустими поради липсата на правен интерес, тъй като произнасянето по иск с твърдение, че престъпните деяния са извършени от неизвестен извършител и формулирания петитум, няма да установи, че деянието е извършено от страната или нейния представител. Съдебният състав е посочил, че оставянето на производството без движение с даване на указания за посочване на надлежен ответник е безпредметно, тъй като ищецът не би могъл да твърди друго, предвид влязлата в сила присъда, с която управителката на ответното дружество К. Б. Н. е призната за невинна в това, че през месец февруари 2012г. в [населено място] в съдебно заседание по гр. дело № 4959/2011г. на Районен съд Варна, 14 състав съзнателно се е ползвала от неистински частни документи. Поради това и с влязло в сила определение по гр. дело № 13875/2017г. на Варненски районен съд производството, образувано по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за престъпно обстоятелство, изразяващо се в съзнателно ползване на неистински документ, осъществено от К. Н., е прекратено. Ищецът не би могъл да твърди, че ответното дружество е извършител на деянието, тъй като юридическите лица не могат да носят наказателна отговорност, а тяхната правновалидна воля се формира и изразява от управителните им органи. Изводът на въззивния съд за недопустимост на иска поради липса на правен интерес, въпреки представеното по делото влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство на посочено в чл. 124, ал. 5 ГПК основание, е аргументиран и с обстоятелството, че установяването на престъпно обстоятелство, извършено от неизвестен извършител не е сред основанията за отмяна на влязло в сила решение. Съдебният състав е посочил, че преценката относно това дали молбата за отмяна на влязло в сила решение е основателна винаги се прави единствено от съда, компетентен да се произнесе по нейната основателност по реда на чл. 303 и сл. ГПК, но за разглеждането на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК трябва да бъде съобразено наличието на правен интерес, който винаги е конкретен и се преценява въз основа на изложението от ищеца в исковата молба и поддържаните в хода на производството факти и обстоятелства. Поради това въззивният съд е заключил, че за ищеца липсва правен интерес от завеждането на иск с петитума, очертан в исковата молба, тъй като евентуалното установяване на извършени документни престъпления от неизвестен извършител, т. е. лице, различно от насрещната страна или нейния представител, изобщо не е сред основанията за отмяна, посочени в разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на материалния закон или на съдопроизводствените правила. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантните правни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Развитите оплаквания в изложението към касационната жалба представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не се е позова на очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за касационното производство в размер 1 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение