Определение № 228 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5359/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 2197/31.08.2023 г. по ч.гр.д. № 2354/2023 г., с което Софийски апелативен съд отменя определение № 6869/05.06.2023 г., поправено с определение № 8105/03.07.2023 г., по гр.д. № 2002/2023 г. в частта, с която Софийски градски съд под условие за внасяне на гаранция за сумата 50 000 лв. е допуснал обезпечение на исковете с правна квалификация съответно чл. 240, ал. 1, чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД, предявени от Е. Т. Г., за солидарното осъждане на „Ивет-87“ ЕООД и Г. Л. М. за вземания по договор от 17.05.2020 г., чрез запори по сметките на всеки ответник в 28 банки и чрез възбрана на една дискотека в [населено място] на ответното дружество до размер на цената на исковете за сумата 7 627 821.10 лв. - сбор от вземанията по договора (главници за общатта сума 4 220 080.70 лв., възнаградителни лихви за общата сума 2 165 765.13 лв. и мораторни лихви за общата сума 1 241 975.27 лв.), като първостепенният съд е отхвърлил поисканите обезпечителни възбрани и на други недвижими имоти на ответниците (21 на първия и 4 на втория), като въззивният съд постановява възбрани и за тези имоти на отвениците, допускайки обезпечението безусловно. Определението се обжалва от „Ивет-87“ ЕООД и Г. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Налице ли са предпоставките по чл. 391 ГПК за допускане на обезпечението, когато вземанията по обективно съединените искове не са индивидуализирани по основание и размер? 2. Налице ли са предпоставките по чл. 391 ГПК, когато ищецът неправилно е освободен от внасяне на държавна такса? 3. Налице ли са предпоставките по чл. 391 ГПК, когато представените към молбата писмени доказателства изключват съществуването на правото по предявения иск? и 4. Как се извършва преценката за съответствие на обезпечителната нужда с поисканите запори и възбрани на различни активи от имуществото на ответника (чл. 397, ал. 2 ГПК)? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извеждат с твърдения, че въззивният съд е решил първия в противоречие с определение № 826/02.12.2013 г. по ч.т.д. № 3887/2013 г., II-ро ТО на ВКС, втория – с определение № 633/02.10.2013 г. по ч.т.д. № 2987/2013 г., II-ро ТО на ВКС, третия – в противоречие с определение № 162/12.05.2022 г. по ч.гр.д. № 1548/2022 г. и с определение № 288/08.08.2022 г. по ч.гр.д. № 2908/2022 г. IV-то ГО на ВКС, а четвъртия – в противоречие с определение № 736/30.10.2013 г. по ч.т.д. № 3944/2013 г. I-во ТО на ВКС. По четвъртия извеждат и допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че въпросът е от значение за точното прилагане на чл. 397, ал. 2 ГПК и за развитието на правото. Позовават се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като твърдят че само от прочита на определението се установява допуснато свръхобезпечение. По същество се оплакват, че определението е неправилно поради съществено нарушение по чл. 391 и чл. 397, ал. 2 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба Е. Г. възразява, че няма основания за допускане на касационния контрол, а определението е правилно. Съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 2 ГПК, при обжалване на определение, с което е отказано обезпечение на иска, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника. Съгласно изр. 3, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Чл. 396 ГПК гарантира правото на защита на ответника в обезпечителното производство, допускайки възможността той да обжалва пред Върховния касационен съд всяко неизгодно въззивно определение, когато е постановено при изключено от закона участие на ответника. С обжалваното само от ищеца първоинстанционно определение при исканията въззивният съд да постанови възбрани и на други имоти на ответниците и за безусловно допускане на обезпечението, препис от частната жалба не е изискван, респ. връчван, а въззивното определение, с което исканията са уважени, е неизгодно за ответниците. Следователно тяхната частна касационна жалба е с допустим предмет. Надлежна е процесуалната легитимация на ответниците, сега касатори, спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но сочените предпоставки за допускане на касационния контрол липсват. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че писмените доказателства към исковата молба в необходимата степен установяват вероятната основателност на висящите искове в смисъла по чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Представени са извлечения от банкови сметки, с които ищецът е извършвал парични преводи на първия ответник, и договор от 17.05.2020 г. С договора първият ответник е признал задълженията си за връщане на предоставените от ищеца в заем парични средства (по преводите), за 6 % годишна възнаградителна лихва върху всеки заем и се е задължил да плати разсрочено, към предявяване на исковете сроковете са изтекли. Със същия договор вторият ответник е встъпил в задълженията на първия и двамата са солидарни длъжници на ищеца (чл. 121, пр. 2, вр. чл. 101, изр. 3 ЗЗД). Въззивният съд е квалифицирал кумулативно обективно съдените искове, така както и първостепенният, съобразно обстоятелствената част и петитума на исковата молба: по чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за сумата 4 220 080.70 лв.; чл. 240, ал. 2 ЗЗД – за сумата 2 165 765.13 лв. и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД - за сумата 1 241 975.27 лв. Преценил е, че обезпечителната нужда налага обезпечението да се допусне не само чрез запор на вземанията по банковите сметки на всеки ответник в 28-те банки и възбрана на една дискотеката на първия ответник – обезпечителните мерки по първоинстанционното определение, но и чрез поискани възбрани на други недвижими имоти - 21 на първия ответник и 4 на втория. Мотивирал е съответствието на обезпечителната нужда с постановените различни обезпечителни мерки със значителния размер на цената на исковете - общо за сумата 7 627 821.10 лв., и с това, че за имотите вече има вписани по една или повече възбрани, а някои са и ипотекирани. Добавил е, че съгласно чл. 397, ал. 2 ГПК, съдът може да допусне няколко вида обезпечения до размера на цената на иска, а това означава, че ищецът не би могъл да продължи евентуално принудително изпълнение върху запорираното и възбранено имущество над признатия му с решението размер на вземането. Такъв бил смисълът и на чл. 442а ГПК, който предвиждал, че с преценката си за наличието или липсата на съразмерност на наложените мерки съдебният изпълнител трябва да прецени и възможността вземането да остане неудовлетворено. Въззивният съд е допуснал обезпечението безусловно. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не обуславя определението. Въззивният съд е квалифицирал исковете в съответствие с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, които съдържат правопораждащите факти, размерите и искането за защита по висящите кумулативно обективно съединени искове, включително с посочен източник на солидарност – договора от 17.05.2020 г. (чл. 121, пр. 2, вр. чл. 101 ЗЗД) По първия въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване Вторият въпрос също не обуславя определението. Въззивният съд не е обсъждал и е нямал задължението да проверява правилността на разпореждането по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването на ищеца от внасяне на държавна такса. В обосноваване и/или изключване на предпоставките за допускане на обезпечение на висящ иск съдът няма такова задължение. Такова задължение не е изведено и в определение № 633/02.10.2013 г. по ч.т.д. № 2987/2013 г., II-ро ТО на ВКС, на което касаторите се позовават. В определението са обсъдени условията по чл. 83, ал. 2 ГПК, при които ищецът има право на освобождаване от внасяне на държавна такса, но тези условия не са свързани с предпоставките по чл. 391 ГПК. По втория въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Касаторите обосновават третия въпрос с твърдения, че договорът от 17.05.2020 г. не е подписан от втория ответник нито в лично качество, нито като управител на ответното дружество, т.е. твърденията са за неавтентичност на документа. Верността им не може да се провери в производството по допускане на обезпечението. Те са непроверими и в настоящото производство, в което Върховният касационен съд има правомощието да селектира частната касационна жалба, т.е. да обоснове или да изключи предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Различен извод не следва и от определение № 162/12.05.2022 г. по ч.гр.д. № 1548/2022 г. или определение № 288/08.08.2022 г. по ч.гр.д. № 2908/2022 г. IV-то ГО на ВКС, на които касаторите се позовават. И по третия въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В своята практика Върховния касационен съд трайно приема, че обезпечителната нужда се предполага, когато предмет на обезпечавания иск е парично вземане, включително и независимо от неговия размер, освен ако има явни данни, които да я опровергават (напр. определение № 130/09.03.2016 г. по ч.т.д. № 11/2016 г., ІІ-ро ТО). Преценката дали са налице предпоставките за допускане на обезпечението, вкл. и за наличието на обезпечителна нужда, се извършва от съда винаги конкретно с оглед данните по делото (така определение № 407/24.06.2014 г. по ч.т.д. № 1770/2014 г., II-ро ТО и определение № 143/18.02.2013 г. по ч.т.д. № 63/2013 г., I-во ТО). В определение № 677/24.11.2011 г. по ч.гр.д. № 637/2011 г. на ВКС, IV-то ГО и в много други също така се приема, че въпросът за свръхобезпечението (за несъответствието на обезпечителната нужда с постановените различни по вид обезпечителни мерки) се решава от съда. Съдът преценява най-общо нуждата от обезпечение, като сравнява размерът на цената на иска ориентировъчно със стойността на имуществените обекти, чието запориране или възбраняване е поискано. Когато са поискани повече обезпечителни мерки, съдът може да допусне исканите възбрани и запори върху част от обектите, за да не допусне свръхобезпечение. Във всички случаи становището на ответника, че е допуснато свръхобезпечение, се разглежда едва при обжалване на определението, включително като се съобразят неговите възможности по чл. 398 ГПК (правото да поиска замяна на един вид обезпечение с друг) и по чл. 402 ГПК (правото да иска отмяна на обезпечението при отпадане на причината, поради която е било допуснато). Към момента, в който определението е постановено, чл. 442а ГПК не е част от обективното ни процесуално право. Това обаче не налага осъвременяване на практиката на Върховния касационен съд. Систематиката, прочитът и целта на законодателя в чл. 442а ГПК налага категоричния извод, че чл. 442а ГПК се прилага за мерките в обезпечение на изпълняемото право – при множество запори и/или възбрани, наложени от съдебния изпълнител в обезпечение на изпълняемото право (на правото по изпълнителния лист/ по прякото изпълнително основание). Чл. 442а ГПК е неприложим при мерките, които налага съдът в обезпечение на застрашеното право (на правото по обезпечителната заповед). Констатираното противоречие по отношение на органа, компетентен да прецени наличието на свръхобезпечение, обаче не налага осъвременяване на практиката на Върховния касационен съд след влизане в сила на чл. 442а ГПК. Първо, въззивният съд е изложил мотиви, защо приема, че обезпечителната нужда по висящите искове съответства на поисканите и постановени различни видове обезпечителни мерки. Допуснатата от него неточност е в органа, компетентен да установи евентуално свръхобезпечение след издаване на обезпечителната заповед и преди да влезе в сила решението по обезпечения иск. Това е съдът, не съдебният изпълнител, а условията за това са в чл. 398 и в чл. 402, а не в чл. 442а ГПК. Неточността обаче не обуславя определението, защото не се отнася към правото на допускане на обезпечение на исковете. Второ, касаторите не повдигат друг въпрос, свързан с касационно оплакване и/или с представени доказателства към частната касационна жалба, при които може да се направи извод, че обезпечителните запори и възбрани върху възбранени и/или ипотекирани имоти за задължения към други кредитори на ответниците надхвърлят размера на цената на иска. Така четвъртият въпрос остава абстрактен, а не може да се свърже с определението. И по него са изключени общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното определение съдържа необходимите мотиви, които изясняват предпоставките за допуснатото обезпечение на висящите искове и за обезпечителната нужда, обслужена с постановените обезпечителни мерки.