Определение № 60608 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1154/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Д. С., с адрес в [населено място], приподписана от адв. Н. С., против решение № 260046 от 31 декември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 300/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Търговище, с което се потвърждава в обжалваната му част решение № 260088 от 10 септември 2020 г., постановено по гр.д. № 2203/2019 г. по описа на районния съд в гр. Търговище, за отхвърляне на предявения от С. против А. А. П., с адрес в [населено място], на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД иск за сумата 7008,15 лева, представляваща задължение по договор за ипотечен кредит № 1-60 от 22.01.2007 г., сключен между П. Д. П. и „Алфа банк – клон България“ АД. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорен е изводът на съда, че П. не е солидарен длъжник по договор за банков кредит между П. П. и банката, защото е поръчител на задължението и в това ѝ качество отговаря солидарно спрямо кредитора съдлъжник. Сочи се, че касаторът за пръв път се приобщава към кредита много време след сключването на договора, когато кредитът отдавна е бил усвоен от П., а интересът на касатора е бил в полза на активна легитимация за изпълнението от негова страна на главното задължения, както и на последващото му субругиране в правата на кредитора, като тази субругация включва както основния дълг, така и обезпеченията му – поръчителството от страна на П.. В конкретния случай касаторът изпълнява задължения на П., а не свой дълг, поради което касаторът не е солидарен длъжник, а трето лице, фактически поръчител; касаторът е погасил дълга и встъпва в правата на кредитора, събирайки дълга, като се ползва и от неговите обезпечения. Оспорва се изводът, че П. е поръчител, а не длъжник, защото тя изрично и доброволно е поела задължение да бъде солидарен длъжник, а не поръчител по договора за ипотечен кредит, както е обяснено и двата анекса към договора; този въпрос е безспорен между страните и никой не го поставя пред съда, като произнасянето на съда е плюс петитум. По силата на заповед за изпълнение, касаторът, длъжникът и П. са квалифицирани като солидарни длъжници на банката, като ответницата, ако не е била съгласна, е могла да оспори това си качество, но не е възразила. В уточнение на исковата молба касаторът е посочил откъде черпи основанията си за иска, а в отговора нито един от ответниците не е оспорил качеството си на солидарен длъжник, като правото им е преклудирано. Съдът решава повторно въпроса за солидарността, като тълкува превратно или не тълкува събраните писмени доказателства. Поддържа се, че независимо дали съдът ще приеме, че е налице поръчителство или солидарна отговорност по реда на чл. 121 ЗЗД, искът против П. не може да се приеме за неоснователен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и че изводите на съда има вероятност да са недопустими или нищожни. Ответницата А. А. П., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба. С въззивното решение съдът приема, че на основание чл. 101 ЗЗД касаторът е встъпил в дълг по банков кредит между П. П. и банка, но ответницата П. не е съдлъжник, а поръчител по задължението; в това й качество, което не е променяно в поредицата анекси, тя отговаря солидарно спрямо кредитора, а изпълнилият длъжник/съдлъжник не разполага с обратен иск спрямо нея за платеното на банката; напротив – ако поръчителят изпълни, то той разполага с регресен иск спрямо длъжника. Заключено е, че при неустановена симулативност на встъпването в дълга, липсват предпоставки за ангажиране имуществената отговорност на П., по които въпроси е препратено по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси, конкретизирани от настоящия съдебен състав, не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се твърди, че по въпроса за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната цялост и да осигури установяването на истината, спазвайки задълженията си по чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България, въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС според ТР № 1 от 17.07.2001 г., ОСГК. Не в соченото от касатора тълкувателно решение, а в ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, е посочено, че при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество; при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въз основа на тези съображения е заключено, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Константно е разбирането на съдебната практика, включително и такава на настоящия съдебен състав, че съдът следва да основе изводите си по основателността на предявения иск върху съвкупна преценка на доказателствата по спора и доводите и възраженията на страните. Именно в този смисъл, макар и лаконично, е даденото от въззивния съд разрешение – преценени са относимите към предмета на делото доказателства и е изложено тълкуването на установените по спора факти. Ето защо поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване не се разкрива. На второ място се твърди, че съдът е сторил недопустимо или нищожно произнасяне по въпроса за отговорността на ответницата П. като солидарен длъжник, което не бил спорен предмет. От данните по делото е видно, че в процесния договор за ипотечен кредит като кредитополучател е посочен П. П., а А. П. е посочена като поръчител. В същото качество П. е посочена и в Анекс № 1 от 05.11.2010 г. към договора, както и в Анекс № 2 (без посочена дата); в Анекс № 2 касаторът е посочен като съкредитоискател, и е посочено, че поръчителят се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изплащането на целия размер на кредита и лихвите, а солидарният длъжник отговаря солидарно и изцяло за задълженията на кредитополучателя на основание чл. 101 ЗЗД, за всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и за разноските по неговото събиране. С уточнение на исковата молба е заявено, че в изпълнителен лист от 15.09.2014 г. по ч.гр.д. № 1274/2014 г. по описа на районния съд в гр. Търговище отговорността към кредитора е вменена солидарно на касатора и ответниците П.. В сочения изпълнителен лист ответницата П. е посочена за поръчител. С отговора на исковата молба П. заявява, че тя фигурира в първоначалния договор с кредитора и в последващите анекси към него само и единствено като поръчител по основното задължение към кредитора; макар в изпълнителния лист и тримата да са осъдени да заплатят солидарно на кредитора, задължението й е било само и единствено към банката; за нея не възникват задълженията по чл. 127 ЗЗД по отношение на останалите длъжници поради различното качество, което притежава. В определението по чл. 140 ГПК съдът сочи, че ответницата П. оспорва възникването на задължение за нея да плати по правилата на чл. 127 ЗЗД, тъй като по договора има качеството на поръчител, а не кредитополучател, като в тази връзка спрямо нея не възниква солидарност. Доводите за качеството на П. като страна по договора са поддържани в заседанията на районния съд. Вземайки предвид сочените обстоятелства, съдът е съобразявал в какво качество е поетото от П. задължение по договора, поради което не е налице произнасяне по невъведен в спора довод, респективно – твърденият порок на съдебния акт (ако от изявеното от касатора може да се заключи, че твърди недопустимост на обжалваното решение) не се разкрива. Накрая се пита в случай, че солидарният длъжник не е получил за себе си никаква част от отпуснатия кредит или заем, а е гарантирал изпълнението на чуждо задължение, той на практика поръчител ли е и може ли да се ползва от обезпеченията на главното задължение. Твърди се противоречие с практиката на ВКС според решение № 24 по т.д. № 998/2011 г., I т.о., решение № 187 по т.д. № 607/2009 г., II т.о., решение № 179 по гр.д. № 1198/2010 г., III г.о. Соченото от касатора решение по гр.д. № 126/2019 г. на окръжния съд в [населено място] не е включено от законодателя като опредметяващо съдебна практика, подлежаща на съобразяване в процедурата по чл. 288 ГПК. В първото от цитираните решения на ВКС се приема, че солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост. Изрично се подчертава, че по силата на чл. 138, ал. 1 ЗЗД поръчителството следва да е уговорено писмено, като тази форма на договора е за действителност на съглашението или изявлението. Отговор на поставения от касатора въпрос не е даден, поради което това решение не може да послужи за целите на селекцията на касационните жалби за достъпа им до обжалване пред касационния съд. С второто сочено решение ВКС отговаря на въпроса: с цедиране на обезпеченото вземане от банката-кредитор на един от поръчителите, отпада ли задължението му на поръчител по дълга и качеството на ипотекарен длъжник по учредената ипотека за обезпечаването на този дълг, и в тази връзка – погасяват ли се регресните права на изплатилия целият дълг друг поръчител към останалите поръчители (ипотекарни длъжници), в т.ч. и към този, придобил вземането, като приема, че изпълнилият поръчител (ипотекарен длъжник), изплатил целия дълг, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, придобил вземането, и има регресни права срещу останалите поръчители (учредили ипотека върху съсобствения имот за обезпечаване на вземането) до размера на припадащите им се части от общия дълг. Това решение също не дава отговор на поставения правен въпрос. В последното от сочените решения ВКС разрешава въпроса лице, чието вземане възниква след сключване на увреждащото го правно действие, материалноправно легитимирано ли е да предяви отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, суброгирайки се в правата на кредитора по чл. 146 ЗЗД, като в отговор се приема, че според чл. 146 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, като може да се ползва и от обезпеченията на главното задължение. И в това последно цитирано решение отговор на поставения въпрос не се открива. Ето защо допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, поддържано от касатора, не се установява в процесния случай, поради което касационното обжалване не се допуска. По този въпрос липсва обосновка за необходимостта да се даде отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и по това допълнително основание не се аргументира допускането на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,