Определение № 476 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4529/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 569/13.08.2019 година, подадена от „А. С. М. България” ООД [населено място], против част от решение № 1396/11.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 873/2019 година. С касационната жалба решението на Софийски апелативен съд се обжалва в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 7377/23.11.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 13 354/2017 година, е постановено ново, с което е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че „А. С. М. България” ООД [населено място] дължи на А. И. М. сумата от 34 000.00 $ по запис на заповед от 17.02.2012 година, с падеж 02.06.2014 година, издаден от А. И. М. в качеството му на управител на „А. С. М. България” ООД [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.06.2017 година до окончателното изплащане. В подадената от „А. С. М. България” ООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, в оспорваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. И. М. срещу дружеството иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „А. С. М. България” ООД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба А. И. М. е подал отговор на същата с вх. № 20 885/18.12.2019 година, с който е изложил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1396/11.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 873/2019 година в оспорваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в оспорваната му част. „А. С. М. България” ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 12.07.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 15 569/13.08.2019 година, като е подадена по пощата на 12.08.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел за установено, че по делото бил представен запис на заповед от 17.02.2012 година, издаден от А. И. М., за сумата от 34 000.00 $. В същия било отразено, че А. И. М., в качеството си на управител на „А. С. М. България” ООД [населено място], безусловно и неотменимо се задължава да заплати на падежа-02.06.2014 година, посочената сума на поемателя А. И. М.. Било отразено от името на А. И. М., в качеството му управител на дружеството, че записът на заповед бил предявен за плащане на 02.06.2014 година. По делото бил представен и дружествения договор на „А. С. М. България” ООД [населено място], в чл. 15, ал. 1, т. 7, от който било отразено, че общото събрание на съдружниците взема решение за кредити с единодушие. С декларация, подписана на 21.07.2016 година в гр. ,от А. И. М., било посочено, че лицето като бивш сътрудник в „А. С. М. България” ООД [населено място], няма никакви финансови претенции към дружеството, към управителя С. Б. и съдружника С. Б.. Било посочено, че към 17.08.2015 година-датата на продажбата на притежаваните от декларатора, като бивш съдружник десет дружествени дяла от капитала на дружеството, били уредени всички финансови въпроси между него и съдружниците. Била представена и друга декларация от 22.07.2016 година, нотариално заверена в [населено място], Република Турция, с която А. И. М. декларирал, че като бивш съдружник в „А. С. М. България” ООД [населено място] освобождава от дългове и няма никакви финансови претенции и искания към „А. С. М. България” ООД [населено място], към управителя на дружеството С. Б. и към съдружника С. Б.. Деклараторът приемал и потвърждавал, че в никакъв случай или положение от дружеството или от съдружниците не са му останали никакви вземания, декларирал, приемал и потвърждавал, че към „А. С. М. България” ООД [населено място] и към съдружниците в него няма никакви претенции относно дългове или вземания, финансови задължения и искания. Декларирал, че приема, потвърждава и освобождава от дългове „А. С. М. България” ООД [населено място] и съдружниците в него. От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза не било установена счетоводна операция, от която да било видно, че А. И. М. бил предостави заем на „А. С. М. България” ООД [населено място]. Било установено, че банковата сметка на дружеството била заверена с левовата равностойност на 34 000.00 $ на 17.02.2012 година, като сумата била внесена от К. Ф., с посочено основание „вноска-захранване“. В заключението било посочено движението на постъпилите парични средства, включително пращането на цена на недвижим имот и плащането на доставчици. Счетоводните операции били описани в актива на счетоводния баланс за 2012 година, в раздел „Дълготрайни материални активи-заеми“, а в пасива на баланса за същата година в раздел „Други задължения“. Нямало спор, че въз основа на записа на заповед от 17.02.2012 година било подадено заявление пред Софийския районен съд от 02.06.2017 година, като била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК на 07.06.2017 година по гр. д. № 36 554/2017 година. Нямало спор, а и било установено, че в срока по чл. 414 от ГПК било подадено възражение и при спазване на месечния срок бил предявен иск по чл. 422 от ГПК. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че А. И. М. поддържал, че има вземане против „А. С. М. България” ООД [населено място], което било основано на записа на заповед от 17.02.2012 година, като на свой ред дружеството се бранело с възражения, че не съществува каузално правоотношение, във връзка с което бил издаден записът на заповед; че А. И. М. съставил и използвал ценната книга с цел измама и че декларирал липса на претенции към дружеството в издадени от него документи, както и че вземането по записа било погасено по давност. С отговора на исковата молба, а и в пода на първоинстанционното производство „А. С. М. България” ООД [населено място] не било направило възражение, свързано с нарушение на чл. 38 от ЗЗД, касаещо договаряне сам със себе си, поради което такова оплакване не можело да бъде обсъждано от въззивната инстанция. Изложени са съображения, че в хода на производството „А. С. М. България” ООД [населено място] не било противопоставило на А. И. М. възражения за несъществуването на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение. Именно липсата на такова каузално правоотношение била поддържана последователно от дружеството, като се сочело, че между него и А. И. М. няма валиден договор за заем и то не е получавало заемна сума. Именно в тази връзка било и позоваването на липсата на съответно решение по чл. 15 от дружествения договор на „А. С. М. България” ООД [населено място]. Тази процесуална позиция на дружеството следвало да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед на указанията в ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, за А. И. М. не било възникнало задължение да сочи и да доказва каузално правоотношение, като основание за възникване на вземането си, чието съществуване било доказано по силата на самия редовен от външна страна, съответно действителен запис на заповед. В хода на производството не били доказани твърденията на „А. С. М. България” ООД [населено място], че се касае до извършване на престъпление и използване на ценната книга с цел финансова измама. Затова доколкото липсвали доказателства, за това, че „А. С. М. България” ООД [населено място] било погасило вземането на кредитора по менителничния ефект-чрез плащане или друг предвиден от закона способ, следвало да се приеме, че вземането съществува. Неоснователни било възражението на „А. С. М. България” ООД [населено място], че въз основа на декларациите от А. И. М. последният се е отказал от спорното вземане. За да се погасяло вземането поради отказ на неговия титуляр било необходимо да има валидно сключен договор за опрощаване. Както в теорията, така и в практиката се приемало, че едностранният отказ от права не можел да породи действие, тъй като било необходимо и съгласието на длъжника. Освен това, за да настъпел погасителния ефект на опрощаването, между страните трябвало да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, което де опрощава, определено по основание и размер. Затова общото изявление, че А. И. М. няма финансови претенции към дружеството не можело да има погасителен ефект, още повече че по съществото си имало белези и на предварителен отказ от правото на иск, което било недопустимо. Направеното от „А. С. М. България” ООД [населено място] възражение за изтекла погасителна давност по чл. 531 от ТЗ било неоснователно. Според посоченото в записа на заповед падежът му бил на 02.06.2014 година. Тригодишният давностен срок, броен в съответствие с общите правила на чл. 70 от ЗЗД следвало да се счита изтичащ на 02.06.2017 година, когато пред Софийския районен съд било подадена заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК. С оглед на горепосочените мотиви на Софийския апелативен съд при постановяване на обжалваното решение, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „А. С. М. България” ООД [населено място] е поставило правните въпроси за това приложима ли е забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД при сключване на търговски сделки между търговското дружество, представлявано от неговия управител и самия управител, в качеството му на физическо лице; за разпределението на доказателствената тежест при спор относно произтичащо от запис на заповед вземане; за това явява ли се трето лице, по смисъла на чл. 181 от ГПК, юридическото лице, което оспорва издадения от негов бивш законов представител частен документ, с твърдението, че е съставен след прекратяването на представителното му правоотношение, но е антидатиран и обвързано ли е това юридическо лице от посочената в документа дата, както и каква е защитата му срещу антидатирането на документа от органен представител с прекратени пълномощия, както и за това длъжен ли е въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните. По отношение на първия от така поставените правни въпроси се твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 91/16.04.2018 година, постановено по гр. д. № 3531/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 217/11.03.2016 година, постановено по т. д. № 2296/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 14/27.01.2017 година, постановено по т. д. № 1453/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., като е направено позоваване и на постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 385/18.06.2018 година, постановено по т. д. № 330/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Този въпрос обаче не предпоставя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като не е бил обсъждан от въззивния състав и не е обусловил изводите му при постановяване на решението му. Въззивният съд е избегнал обсъждането на този въпрос, като е приел, че „А. С. М. България” ООД [населено място] не е направило възражение по чл. 38 от ЗЗД в установените от процесуалния закон преклузивни срокове за това. По отношение на втория от поставените въпроси се твърди противоречие с т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, а по отношение на третия с ТР № 3/15.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 3/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 309/20.02.2014 година, постановено по гр. д. № 742/2012 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 197/23.12.2014 година, постановено по гр. д. № 7364/2013 година, решение № 213/15.01.2018 година, постановено по гр. д. № 856/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 748/12.02.2011 година, постановено по гр. д. № 801/2009 година, решение № 187/03.07.2018 година, постановено по гр. д. № 4020/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 17/13.08.2019 година, постановено по т. д. № 1104/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Тези въпроси са включени в предмета на делото, като са били предмет на обсъждане от състава на Софийския апелативен съд и са обусловили правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора съдебна практика на ВКС, поради което решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по тях. Наред с това обжалваното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване и по четвъртия от поставените в изложението на „А. С. М. България” ООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, тъй като и той е разрешен от въззивният съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1396/11.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 873/2019 година по подадената срещу него от „А. С. М. България” ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 15 569/13.08.2019 година и такова трябва да се допускане. На „А. С. М. България” ООД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 1166.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение