Определение № 165 от 09.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 439/2011 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител адв. К. С. срещу решение № 557 от 17.11.2010г. по т. дело № 344/2010г. на Русенски окръжен съд, търговско отделение, с която е потвърдено решение № 1054 от 11.06.2010г. по гр. дело № 7738/2009г. на Русенски районен съд, VI гр. състав, с което е признато за установено съществуване на вземането на [фирма], [населено място] по отношение на [фирма], [населено място] в размер 14 880 лв., представляваща неплатена цена за доставена стока по фактура № 108/09.02.2009г., ведно със законната лихва, считано от 16.10.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и 805,10 лв. – разноски, предмет на заповед за изпълнение от 19.10.2009г. по гр. дело № 6301/2009г. на Русенски районен съд, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 307,10 лв. – разноски по делото. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и писменото изложение към нея релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос относно активната легитимация на ответника да претендира обезщетение на основание чл. 265 ЗЗД за неточно изпълнени от ищеца строително-монтажни работи във връзка с поето от последния задължение по договор за строителство на „Фабрика за производство на чорапи“ в [населено място], който договор за строителство е сключен между възложителя/ лизингодател [фирма], а впоследствие вещта – предмет на договора за изработка е прехвърлена на лизингополучателя [фирма], чието търговско предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения по-късно е придобито от [фирма] по договор за покупко-продажба на търговско предприятие; посоченият въпрос според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2/ материалноправният въпрос относно съдържанието на договора за цесия /дали е достатъчно прехвърляното вземане да бъде индивидуализирано в договора за цесия само по размер или следва да е посочено основанието, от което вземането произтича/ е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт. Въззивният съд е приел, че с фактура № 108/09.02.2009г. ответникът по иска е закупил от ищеца преносими компютри на стойност 14 880 лв., доставката е извършена, падежът на плащане е настъпил на датата на получаване на стоката, цената не е платена, поради което е направил извод за съществуване на вземането поради неизпълнение на задължението от страна на купувача – ответник по иска и касатор в настоящото производство. Направените пред първоинстанционния съд възражения за прихващане, основани на 6 бр. договори за продажба на задължения от 07.10.2009г., сключени между [фирма] и чуждестранни фирми – кредитори на [фирма], с предмет – прехвърляне на задълженията от ищеца към ответника – цесионер на обща стойност 541 755.61 щатски долара и 9 457 393 японски йени, са приети за неоснователни. Изложени са съображения, че за да породи цесията действие, е необходимо вземането да бъде индивидуализирано, а не само да са посочени страните и размерът, както и че цесионерът трябва да докаже съществуването на вземането с представяне на документите, които го удостоверяват, които документи е следвало да бъдат предадени от предишния на новия кредитор. Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията за прихващане за неточно изпълнение на СМР по договор за строителство от 17.11.2006г. с дължимата по договора неустойка в размер общо 1 382 310,13 лв., защото ответникът /касатор в настоящото производство/ не е активно легитимиран да търси отговорност от изпълнителя поради това, че правата при недостатъци на вещта на купувача или възложителя при изработка се осъществяват само между страните по договора и не преминават по право върху последващия приобретател на вещта, а трябва да бъдат прехвърлени с цесия. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи, като касационната инстанция може да уточни или конкретизира посочените от касатора правни въпроси съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК. Посоченият от касатора материалноправен въпрос за активната легитимация на купувача на търговско предприятие да претендира обезщетение по чл. 265 ЗЗД за неточно изпълнени от страна на изпълнителя СМР по договор за строителство, сключен между изпълнителя и трето лице – възложител и лизингодател, която вещ – предмет на договора за изработка е прехвърлена от лизингодателя на лизингополучателя, след което лизингополучателят /приобретател на вещта/ с договор за продажба е прехвърлил търговското си предприятие, е релевантен, тъй като от него зависи изходът на спора. Този въпрос може да бъде уточнен по следния начин: 1/ Преминават ли правата на възложителя /лизингодател по договор за финансов лизинг/ за обезщетение по чл. 265 ЗЗД за некачествено и неточно изпълнени СМР срещу изпълнителя върху лизингополучателя след прехвърляне на имота – предмет на договора за лизинг; 2/ Преминават ли правата на лизингополучателя /приобретател на имота – предмет на договора за лизинг/ за обезщетение по чл. 265 ЗЗД за некачествено и неточно изпълнени СМР срещу изпълнителя върху купувача на търговското предприятие на лизингополучателя. По отношение на тези въпроси са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на съдебна практика, недостатъчната правна уредба и необходимостта от изясняване на въпросите с оглед възможното им противоречиво разрешаване. Материалноправният въпрос относно съдържанието на договора за цесия /дали е достатъчно прехвърляното вземане да бъде индивидуализирано в договора за цесия само по размер или следва да е посочено основанието, от което вземането произтича/ е релевантен, но по отношение на него не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Налице е трайноустановена съдебна практика, съгласно която, за да породи действие договорът за цесия, е необходимо наличието на следните предпоставки: да има сключен договор за прехвърляне на вземане между цедента и цесионера, цедираното вземане да е индивидуализирано с посочване на основанието и неговия размер, прехвърленото вземане да съществува, цедираните вземания да са прехвърлими, цедентът да уведоми длъжника за прехвърляне на вземането. Изискването за посочване в договора за цесия на основанието на вземането произтича от необходимостта вземането да бъде индивидуализирано, тъй като предмет на договора за цесия е конкретно определено, индивидуализирано право. Индивидуализацията на едно вземане се извършва чрез страните, размера и обстоятелствата, от които същото произтича, т. е. конкретния източник на облигационно правоотношение /конкретен договор, деликт, неоснователно обогатяване и други/. Посочената практика не е необходимо да бъде променяна или актуализирана, тъй като не се касае до изменени обществени отношения, нито е извършена промяна в законодателството. От друга страна, посоченият материалноправен въпрос, както и да бъде решен, не би променил изходът на спора, тъй като ответникът по исковата молба не е доказал наличието на прехвърлените вземания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение