Определение № 2901 от 07.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 814/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., представляван от адв.К. Г., срещу решение № 5739 от 09.11.2023г. по в.гр.д. № 9078/2022г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав, с което, след отмяна на решение № 20042231 от 15.06.2022г. по гр.д. № 11162/2021г. на Софийски районен съд, I ГО, 169 състав, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД следните суми: сумата 14 036,88 лева – главница, ведно със законната лихва от 18.05.2013г.; сумата 1530,63 лева – договорна лихва за периода от 10.07.2012г. до 17.05.2013г.; сумата 604,50 лева – санкционираща лихва за периода от 17.07.2012г. до 17.05.2013г.; сумата 60 лева – такси, както и сумата 424,64 лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.05.2013г. по гр.д. № 21816/2013г. на Софийски районен съд, 28 състав.

Касаторът излага твърдения за незаконосъобразност и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че погасителната давност не тече за периода от 17.06.2013г. /когато е образувано изпълнителното дело/ до 26.06.2015г. /когато е постановено Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Поддържа, че спрямо тълкувателното решение е приложима разпоредбата на чл.50, ал.1 ЗНА, поради което тълкувателният акт няма обратно действие. Позовава се и на практика на ЕСПЧ по приложението на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Счита, че в процесния случай приложение следва да намери т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Постъпването на отделни суми по сметка на частния съдебен изпълнител, независимо дали постъпват в резултат на изпълняван принудителен способ или доброволно са заплащани от длъжника, представлява ли признание на дълга за целия му размер по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД?

2. Прекъсва ли давността получаването на суми от приложен принудителен способ в рамките на индивидуално изпълнително производство с всяко постъпване на отделна сума за целия дълг или само до размера на постъпилата сума по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД?

3. Прекъсва ли давността периодично частично погасяване на дълг чрез доброволно плащане в рамките на индивидуално изпълнително производство с всяко постъпване на отделна сума за целия дълг или само до размера на постъпилата сума по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД?

4. Волеизявленията на длъжника, целящи постигане на споразумение с кредитора, включително чрез частично опрощаване на дълга, представляват ли признание на дълга по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД или само на част от него, която длъжникът предлага да заплати?

5. Предложението за частично изпълнение на парично задължение представлява ли признание на целия дълг по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД или само на частта, която длъжникът предлага да заплати?

Касаторът твърди, че въпроси от 1 до 3 са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 161 от 03.02.2016г. по т.д. № 1934/20214г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 87 от 24.07.2015г. по т.д. № 1171/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 215 от 10.09.2014г. по т.д. № 456/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 26.07.2013г. по т.д. № 851/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 10 от 16.02.2016г. по гр.д. № 3231/2014г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 127 от 12.07.2022г. по гр.д. № 2884/2021г. на ВКС, ГК, III г.о. и Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че въпроси 4 и 5 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва произнасяне от ВКС.

Касаторът поддържа също, че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, състояща се в извода на въззивния съд, че постъпването на суми прекъсва погасителната давност за целия дълг, а не за частта от него, която е платена.

Ответникът „Банка ДСК“ АД, като правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, представляван от юрк. Н. Ш., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната и постоянната практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба, Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Г. В. В. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск по чл.439 ГПК, е приел за безспорно, че на 17.06.2013г. по молба на „Банка ДСК“ АД срещу Г. В. В. е образувано изп. дело № 1288/2013г. на ЧСИ с рег. № 786 в КЧСИ за събиране на вземанията по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 21816/2013г. на СРС, влязла в сила на 22.08.2013г.; на 24.07.2013г. на „Професионален футболен клуб ЦСК“ ЕАД в качеството на работодател на длъжника е връчено запорно съобщение за налагане на запор на трудовото му възнаграждение; на 01.09.2015г. е депозирана молба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД за конституирането му като взискател поради прехвърляне на вземането от Банката; на 11.01.2017г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е депозирал молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Професионален футболен клуб ЦСК“ ЕАД. Приел е още за безспорно, че на 20.01.2017г. Г. В. В. е депозирал молба с искане за прекратяване на принудителните действия със задължение ежемесечно да внася по 300 лева от 20 до 30 число на месеца до окончателното издължаване; на същата дата е вдигнат запорът върху трудовото възнаграждение, а на 16.11.2020г. изпълнителното производство е прекратено на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК по искане на взискателя.

Въззивният съд, съобразявайки практиката на ВКС, е приел за приложима на осн. чл.117, ал.2 ЗЗД общата петгодишна погасителна давност по отношение както на главницата, така и на лихвите. Намерил е, че доколкото изпълнителното производство е образувано на 17.06.2013г., приложение намират постановките на ППВС № 3 от 18.11.1980г., поради което давност не е текла до 26.06.2015г., когато е прието тълкувателно решение по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, респ. давността е започнала да тече от тази дата. Съобразил е, че по изпълнителното дело регулярно са постъпвали следните суми: на 06.06.2014г. – 160 лева; на 15.07.2014г. - 100 лева; на 14.08.2014г. – 120 лева; на 14.10.2014г. – 128 лева; на 20.11.2014 г. – 128 лева; на 04.12.2014г. – 110 лева; на 22.01.2015г. – 120 лева; 20.02.2015г. – 150 лева; на 10.06.2018г. – 108 лева; на 17.07.2015г. – 118 лева; на 05.11.2015г. – 256,08 лева; на 26.11.2015г. – 118 лева; на 02.01.2016г. – 120 лева; на 19.02.2016г. – 120 лева; на 10.11.2016г. – 138,75 лева; на 24.01.2017г. – 300 лева; на 24.03.2017г. – 300 лева; на 22.06.2017г. – 300 лева; на 23.06.2017г. – 300 лева и на 25.10.2017г. – 300 лева. Приел е, че давността е била прекъсвана и с постъпването на всяка сума по сметка на частния съдебен изпълнител, независимо дали е постъпвала в резултат на изпълняван изпълнителен способ или доброволно е била заплащана от длъжника. Споделил е практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о., и е приел, че с оглед наложения запор и постъпвалите по сметка на съдебния изпълнител суми не е налице двугодишен срок на бездействие от взискателя. Изтъкнал е, че бездействието на кредитора настъпва от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /доброволно или принудително/, респ. докато конкретен изпълнителен способ се прилага и кредиторът получава изпълнение, той не е задължен отново да проявява активно поведение, защото изпълнителният процес осъществява своето предназначение – удовлетворяване на вземането. Въз основа на тези съображения апелативният съд е заключил, че двугодишният срок е започнал да тече от 25.10.2017г., когато по сметката на съдебния изпълнител е постъпила последната сума, и е изтекъл на 25.10.2019г. с прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

Въззивният съд е намерил за частично основателни възраженията на „ОТП Факторинг България“ ЕАД за наличието на признание на вземането от страна на длъжника по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, акцентирайки върху представената по делото молба с вх. № 2076 от 07.11.2018г. Според решаващия състав с молбата длъжникът е отправил предложение директно до кредитора за погасяване на цялото задължение, като предвид входирането й от кредитора, същата е сведена до неговото знание. Поради това е приел, че давността е прекъсната на 07.11.2018г. на осн. чл.116, б. „а“ ЗЗД. Изтъкнал е, че перемпцията е без правно значение за давността, тъй като давността изключва принудителното изпълнение, докато перемпцията предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че от прекъсването на давността на 07.11.2018г. до датата на депозиране на исковата молба – 25.02.2021г. не е изминал период от пет години, поради което правото на принудително изпълнение на процесното вземане не е погасено.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд, а е основан на твърдения на касатора, отразяващи защитната му теза и произтичащи от погрешната интерпретация на съображенията на съда. Въззивният съд, макар да е приел, че с постъпването на всяка сума по сметка на частния съдебен изпълнител давността е била прекъсвана, не е излагал мотиви, че частичното плащане на задължението от длъжника има характера на признание на целия дълг.

Поставените втори и трети материалноправни въпроси са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващият състав е съобразил задължителните разяснения, дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение и поради това в изпълнителното производство за събиране на парични вземания давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/. В т.10 от тълкувателното решение са изброени примерно действия по принудителното изпълнение, прекъсващи давността: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Съобразно задължителните разяснения в тълкувателното решение, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Въззивният съд не се е отклонил от така дадените разяснения, съобразявайки, че постъпването на суми по сметката на съдебния изпълнител представлява реализиране на изпълнителен способ и по този начин се поддържа висящността на изпълнителния процес и се прекъсва погасителната давност. Съобразил е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о., съгласно което двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно, напр. при постигнато споразумение между страните/, т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря – след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото изпълнение. Перемпция не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ, в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, ако през това време се е осъществявал поисканият от него предходен изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ. Посочените от касатора решения не ВКС не съдържат различно разрешение на формулираните в изложението въпроси. В допълнение следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с посочените изводи на въззивния съд, във връзка с което се поставят въпросите, представлява оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, по които настоящият състав не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационните жалби.

Поставените четвърти и пети материалноправни въпроси също не удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се отнасят до съображения на въззивния съд, които не се явяват единствено обуславящи изхода на делото. Действително въззивният съд е приел, че с отправената от длъжника до кредитора молба от 07.11.2018г. е прекъсната погасителната давност на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД, но същевременно е намерил, че давността е била прекъсвана с постъпването на всяка сума по сметка на частния съдебен изпълнител, последната от тях в размер на 300 лева и постъпила на 25.10.2017г., считано от която дата пет годишната погасителна давност не е изтекла. Поради това отговор на по – общия въпрос дали адресираното до кредитора предложение на длъжника за частично изпълнение на задължението е годно да прекъсне течащата погасителна давност, не би могъл да обуслови различен краен изход на спора от дадения във въззивното решение. Следва да се посочи още, че поставените въпроси са свързани с преценката на конкретните доказателства по делото, в това число на съдържанието на изявлението на длъжника, и съответно са относими към правилността на обжалваното решение. Според задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.

Не е налице и поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение