Определение № 190 от 16.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4106/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 636 от 11.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4147/2020г., Софийския апелативен съд е отменил решение № 4772 от 06.08.2020 г., постановено по гр. д. №3159/2019 г. на СГС, I ГО, 27 състав, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на С. Б. К. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение за шест месеца, и вместо това претенцията е уважена, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 08.03.2019г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на С. Б. К. сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на прекратяване на наказателното производство 19.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 до 250 000 лв. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумите от: 39 000 лв., представляваща левовата равностойност на 20 000 евро – заплатено капаро за покупка на имот на „зелено“ съгласно предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот; 120 505 лв., представляващи цената, на която е продаден на публична продан семеен апартамент; 17 000 лв., представляващи разходвани семейни спестявания, ползвани за погасяване на потребителски кредит. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. П., против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца обезщетение в размер 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част, като счита обезщетението за неимуществени вреди за необосновано завишено и за присъждане на обезщетение в намален размер до сума, съответстваща на действително претърпените неимуществени вреди от ищеца и принципа на справедливост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ за начина на определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – сочи се противоречие на решението с т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и на т.19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК; 2/ за определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и прилагане обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД – твърди се противоречие на решението с Решение № 179 от 20.07.2012 г. на BKC по гр. дело № 1294/2011 г., IІІ г. о. и Решение № 199 от 29.10.2018 г. на BKC по гр. дело № 363/2018 г., ІV г. о. Ответникът по жалбата С. Б. К. не взема становище по нея. Касационна жалба е подадена и от С. Б. К., чрез адв. А. М. от САК против частта от въззивното решение, с която като краен резултат искът е отхвърлен за разликата над 20 000 до 250 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди. Иска се отмяна на решението в тази част и уважаване на предявения иск до пълния претендиран размер на обезщетението. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е поставен въпросът: „Спазен ли е критерият за справедливост при определяне на присъденото обезщетение в конкретния случай?“ и се сочи противоречие с Решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че са установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу ищеца обвинение за умишлено престъпление, наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 НПК (отм.) – поради неотстранени съществени нарушения на процесуални правила, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ, която е повдигнала обвинението. Съдът е посочил, че съгласно трайната съдебна практика както прекратяването на наказателното производство от прокуратурата на основание чл. 243, т. 2 НПК, така и от съда в случаите на чл. 369, ал. 4 НПК (отм.) дават основание за търсене на отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдени са и са отхвърлени възраженията на Прокуратурата на РБ за неправилна правна квалификация на предявения иск, както и за съпричиняване на увреждането поради използване от ищеца на правната възможност на производството по Гл. 26 НПК „Ускоряване на наказателното производство“, с което е препятствал оневиняването си. Относно размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че той се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, в следствие именно от незаконното обвинение за извършено престъпление, преценени с оглед общия критерии за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. За да прецени интензитета на вредите, съдът е анализирал събраните свидетелски показания и медицинска документация, приложена по делото. Въззивният състав е отчел тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко умишлено престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода от 5 до 10 години“; продължителността на наказателното преследване – около пет години и десет месеца; взетите мерки за неотклонение и тяхната продължителност – „задържане под стража“ – общо 11 месеца, изменена впоследствие в „домашен арест“ в продължение на 40 дни; претърпените от ищеца негативни емоции и тревоги във връзка с обвинението, особено интензивни по време на престоя му в ареста, през който освен че е търпял неудобства от тежките условия на живот, е бил в невъзможност да поема грижите и сериозните семейни и финансови ангажименти, не е виждал децата си и близките си. С оглед на тези обстоятелства въззивната инстанция е преценила, че присъдената сума от 20 000 лв. е справедливо обезщетение на неимуществените вреди, получени вследствие на незаконното обвинение. По отношение на претендираното обезщетение на имуществени вреди в размер на 12 000 лв., представляващи неполучено трудово възнаграждение за период от 6 месеца, част от периода, за който ищецът е бил задържан, съдът е приел, че същото е дължимо. В тази част няма подадена касационна жалба и решението на въззивния съд е влязло в сила. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в двете касационни жалби въпроси се свеждат до приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/68 г. обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В случая въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, за да установи какви болки и страдания ищецът е претърпял във връзка с процесното обвинение, като е посочил и за кои влошавания на здравословното му състояние не е установена причинно-следствена връзка с наказателното преследване. Съдът е съпоставил твърденията на ищеца със свидетелските показания и представената медицинска документация, за да стигне до изводите си за физическото и психическото състояние на лицето в периода на наказателното производство и цялостното отражение на обвинението върху личния му живот. Въззивният състав е отчел още тежестта на обвинението, възрастта на ищеца-на 37 години към момента на образуване на производството, периода на наказателното преследване-продължило близо шест години, което е неразумно дълъг срок за досъдебна фаза, дори предвид факта, че обвинението е повдигнато на четири лица, и на взетите мерки за неотклонение –общо 11 месеца на мярката задържане под стража и 40 дни под домашен арест, това, че ищецът за не-малък период от време не е могъл да вижда децата си, да се грижи за тях, бил е лишен от близките си, лишен от възможността да се труди и поддържа семейството си и социално-икономическите условия на живот в страната към процесния период. Също така е съобразил, че независимо, че е имало публикации за арестите на обвинените в лихварство, в тях не се сочи името на ищеца, както и, че независимо от здравословните му проблеми по време на ареста- болки в кръста и изтръпване на крайници, ищецът е консултиран от лекар, предписано е лечение, като не е установено влошаване на здравословното му състояние, включително и психическото, както и липсват доказателства за твърдяна пародонтоза и дископатийни оплаквания, които да са възникнали в причинна връзка с наказателното производство срещу ищеца. Поради това решението с което е присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца от 20 000лв. е обосновано и не противоречи на цитираната съдебна практика. Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото и при съобразяване на пректика на ВКС в аналогични случаи и не се обосновават вреди, които да обосновават по-високо обезщетение, още повече, че да са в претендирания от ищеца размер. Следва да се посочи и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя за всеки отделен случай, като се отчитат конкретните факти и обстоятелства. В този смисъл не може да се приеме, че атакуваното решение противоречи на посочените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд – разликата в присъдените обезщетения за неимуществени вреди се дължи на спецификите на всеки отделен казус. Посоченото от касатора ищец Решение №407/26.05.2010год., постановено по гр.дело №1273/2009год. на ВКС, ІІІ г.о. независимо, че се отнася до разрешаване на въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като относим към паричния еквивалент необходим за възмездяване на морални вреди е постановено при съвсем различна обстановка при възникнало травматично увреждане от ПТП, както и при други социално икономически условия на живот в страната, като конкретните са съобразени от въззивния съд в обжалваното решение. Решението на въззивния съд не е в противоречие и с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС. В т. 3 от цитирания съдебен акт се разглежда хипотезата на намаляване отговорността на държавата в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Посочено е, че в тези случаи преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. За да приеме възражението за съпричиняване за неоснователно, въззивният съд е изследвал именно тези обстоятелства. Точка 11 от тълкувателното решение касае определяне на обезщетението при частично оправдаване и е неотносима към настоящия случай. Въззивният съд също така е изложил собствени мотиви относно предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, както и подробно е изложил конкретните обстоятелствата, които е съобазил, за да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в следствие именно от незаконното наказателно преследване срещу ищеца и не е постановено в противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК. Настоящият състав смята, че не е налице и твърдяното от касатора ищец основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място, касаторът изтъква като основание за допускане на касационното обжалване точното прилагане на закона, а практиката на ВКС е категорична, че точното прилагане на закона и развитието на правото представлява едно основание за допускане до касационно обжалване Също така, налице е бланкетно позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени аргументи защо счита поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За пълнота настоящият състав на ВКС намира за нужно да отбележи, че практиката на ВКС по тълкуването на чл. 52 ЗЗД е ясна и безпротиворечива, като липсва основание за преразглеждането или развиването й чрез ново каузално тълкуване. С оглед обстоятелството, че въззивното решение е изцяло в съответствие с формираната задължителна съдебна практика, не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, поради което касационният контрол не следва да бъде допуснат и по двете касационни жалби. Предвид изхода на делото всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,